Аркадия

41.

Антрос беше готов да убие сърната, която търпеливо преследваше повече от час. Беше спряла да пийне от тесния поток и му се удаваше шанс за чист изстрел. Беше на по-малко от петдесетина метра, лесна мишена, нямаше начин да я изпусне. Стрелата беше на място и той бавно опъна тетивата, докато почувства стрелата до ухото си. Прицели се много внимателно, притаи дъх — и загледа безпомощно как сърната тръгна, побягна, зави и се скри в храстите, разтревожена от смразяващ кръвта вик, отекнал в гората.

Той проклинаше отново и отново. Отчаянието и ужасът в писъка уплашиха колкото него, толкова и сърната. Дори вероятно него повече, тъй като беше наясно, че това е човешки глас. Той скочи на крака — коляното го заболя от дългото подпиране на земята — и отново се ослуша. Бързо, но предпазливо затича по посока на звука. Стискаше здраво лъка, а стрелата все още беше на мястото си. Можеше да му потрябва.

Не забеляза нищо опасно. Насред мръсотията видя фигура, дребно момче, седнало превито на земята. Ранено? Не изглеждаше да е така, но хлипането подсказваше, че е разстроено.

Антрос не бързаше. Беше живял достатъчно дълго в гората, че да е предпазлив. Момчето не умираше. Антрос се снижи зад един храст и загледа. Не видя капан, нито някой друг. Наблизо беше Горичката, но никой не би се осмелил да се крие там. Нямаше съмнителни звуци, нито движение, което да го държи нащрек.

Изправи се и заобиколи, така че да стигне до момчето откъм гърба му; не изглеждаше опасно, но в гората бяха умирали хора заради липса на внимание. Щом приближи на няколко метра от него, той отново опъна тетивата и прицели стрелата право в гърба на момчето, а след това го стресна.

— Кой си ти?

Момчето вдигна глава и Антрос видя бледото му лице и сълзите, стичащи се по бузите му. Отдъхна си и отпусна тетивата на лъка си.

— Какво става с теб, млади приятелю — попита той. — Да не би да видя дух?

Момчето дълго го гледа, а устните му трепереха.

— Как се казваш? — попита кротко той. — Не се бой.

— Казвам се… казвам се Ганимед.

— Защо си толкова уплашен? Изгуби ли се? Къде са родителите ти, близките ти?

— Не знам. Сам съм тук. Отидох сред онези дървета и… и…

— Бил си в Горичката? Защо? За какво? Не знаеш ли какво има там?

— Не. Но е ужасно. Ужасно.

— Крайно опасна и неразумна постъпка. Нападнаха ли те?

— Там няма хора.

— Нямах предвид хора. Изправи се. Нека те огледам.

Антрос започна да го оглежда, да наднича в очите и ушите му, а после отстъпи крачка назад.

— Виждаш ми се добре — заяви. — Кой си ти? Откъде си?

Поклащане на глава.

— Моля ви, не ми задавайте въпроси. Моля ви.

Антрос почувства сърцето му да омеква, но не допусна да си проличи. Трябваше да се зададат много въпроси, преди момчето да получи съчувствие. Вместо това каза навъсено:

— Тогава по-добре ела с мен.

— Не. Не мога.

— Трябва. Трябва да се махнеш оттук. Опасно е за теб. Трябва да тръгваме. Хайде, момче. Направи каквото ти се казва.

— Със сигурност ще откажа.

Той се втренчи в него.

— Тогава направи каквото те моля.

Момчето се предаде.

— Е, добре.

Розалинд се чувстваше объркана, докато вървеше до младия мъж, който я беше спасил и беше поел контрол над ситуацията. Какво трябваше да направи? Нямаше представа кой е, нито какво иска. Беше съвсем сама на този свят и нямаше никаква защита. Можеше да откаже да тръгне с него, но не ѝ се искаше да рискува, като го провокира, в случай че не е така доброжелателен, както изглеждаше по тона му. Бяха я предупреждавали в училище за странни мъже. Честно казано нищо не ѝ бяха казвали за броденето сред пуста гора с въоръжен с лък и стрели мъж, но беше сигурна, че смисълът е същият. Ако се намираше в опасност, не искаше Алиена също да бъде заловена. Розалинд беше сигурна, че може сама да намери обратния път до овчарската колиба. Поне се надяваше, че е така.

Мислите ѝ се отнесоха към момента, в който така лекомислено беше навлязла в центъра на онази горичка от дъбове. Моментът, в който беше вдигнала глава и беше осъзнала какво всъщност представляват формите, полускрити от мрака, потънали в листата и каква е сладникавата миризма.

Беше пълно с трупове, полуизядени и гниещи, разкъсани от птиците и животните, разложени, влажни, покрити с ята мухи и други насекоми. Бяха десетки, ако не и стотици, разпръснати по земята. Преди да побегне, погледът ѝ се спря на трупа на малко дете, още почти бебе. Кожата му беше зелена, плътта му изядена, а през едното му око бяха изникнали гъби. След това я погълна и миризмата, сладка и не неприятна, докато не разбра всъщност каква е; звуците, невинните горски звуци, докато не осъзна защо са толкова силни и настойчиви.

Тя се срина на земята и изпадна в конвулсии. Повърна обилно цялата си закуска, всичко в стомаха си, освободи се докрай, а образите и звуците се загнездиха в мозъка ѝ. Притисна стомаха си и избълва повторно, а след това и трети път.

Беше се задъхала, изтощена от неволното усилие, усещаше тръпки по гърба и главата си, изпотени от напрежение, неприятния вкус в устата си, който поне беше по-добър от спомените ѝ. Търкулна се на тревата и затвори очи, усещаше топлото обедно слънце по тялото си. Дори и така, все още трепереше, изпаднала в шок и стрес.

Придружителят ѝ не спря, докато не стигнаха отдалечена група дървета и се увери, че са сами, а след това седна близо до нея. Щом тялото ѝ се успокои и тя отвори очи, той ѝ подаде плоска манерка с вода.

— Изплакни си устата няколко пъти; оправи си вкуса. Ако у теб са останали духове, трябва да се постараеш да се освободиш от тях.

Тя направи каквото ѝ беше казано, а след това попи потта от челото си с ръкава на горната си дреха.

— Благодаря — каза му.

— Лесно те пуснаха. Явно намеренията ти не са били лоши.

— Кой ме е пуснал?

— Духовете. Не биваше да ходиш там. Не е за живи хора. Било е натрапване. Имаш късмет, че не те обладаха или не се побърка.

Розалинд си издуха носа.

— Струва ми се, че не е нужно. И без друго не съм с всичкия си. Какво е това място все пак?

— Наистина ли не знаеш…?

— Не! — кресна тя. — Наистина не знам. Не знам. Не можеш ли просто да отговориш на директен въпрос?

Антрос отстъпи изненадан, особено заради факта, че вместо да съжали, тя го гледаше предизвикателно, сякаш си е позволил да я порицава.

— Всъщност — каза той, — да.

— Какво да?

— Да, мога да отговоря на директен въпрос. Това е място на мъртвите. Поне едно от тях. За хората от Уилдън. Когато някой умре, тялото му се оставя там, за да бъде върнато на гората. Това е свещено място, защитено от духовете. Живите не влизат там без основателна причина. Ти прекрачи границата и затова духовете влязоха в теб и те разболяха. Надявам се намеренията им да се изчерпват с това.

— Това беше адреналин.

— Не ги назоваваме с имена — отговори той. — За нас те са просто духовете на гората.

Розалинд въздъхна.

— Както кажеш.

— Трябва ти пречистване. Ще те отведа при Памархон. Той ще знае какво да прави.

— Памархон? — учуди се тя и рязко вдигна поглед към него.

— Не се бой. Той не е такъв, какъвто го описват. Настоявам да дойдеш с мен.

— О — промълви тя, а настроението ѝ рязко се промени. — Щом настояваш.

Антрос отново беше сварен неподготвен. Беше очаквал да му се наложи да води момчето насила.

— Добре. Насам, моля.

Вървяха около час — а може да са били и десет минути; тя не обръщаше внимание. След малко чу гласове в далечината. До носа ѝ достигна мирис на пушек, а след това и аромат на готвена храна. Чу смях — добър знак. Веселите хора не прибягваха до грубост.

Беше лагер, но изглеждаше доста различно от тези, които беше виждала. Не че някога беше лагерувала. Родителите ѝ не си падаха по такива неща. Обичаше родителите си, наистина. Но те не разбираха какво е да си млад. Всъщност Розалинд подозираше, че никога не са били млади. И все пак беше наясно как изглежда един лагер — еднакви кафяви или сиви палатки, лагерен огън и друга конструкция вместо тоалетна. Спретнати редове. Въже с пране.

Тук не беше така. Като начало беше хаотично, колибите бяха във всички посоки. Ако изобщо можеха да се нарекат колиби. Бяха направени от най-различни материали. Имаше такива, изградени от клони, покрити с пръст и трева. Имаше големи, имаше и малки. Някои издигнати направо върху земята, а други — окопани в нещо като канавки. Имаше и такива, които дори бяха изградени от камък, издигаха се високо и бяха поставени върху трупи. Наоколо също цареше безредие. Деца тичаха и пищяха, криеха се сред възрастните и отново се показваха, играеха си и се гонеха. Жени кръстосваха наоколо с кани с вода или миеха косите си. В далечината мъже тренираха бой с мечове, а други цепеха дърва. Навсякъде хората си говореха високо и весело, а край тях се разхождаха крави, овце, пилета и също толкова на брой котки и кучета, които не им обръщаха никакво внимание.

Тя се огледа и спря със зяпнала уста. В пълно изумление гледаше Джей, който стоеше на около двайсетина метра от нея и разговаряше с някаква жена, седнала с кръстосани крака на земята, белеше картофи и ги хвърляше в метална тенджера до себе си. Канеше се да иде и да го поздрави, но в този момент Антрос се върна и я хвана за ръката под лакътя.

— Пленници — процеди той. — Не ги приближавай.