Аркадия

55.

— Трябва бързо да идем до кръга, за да посрещнем молителите — каза Хенари на Розалинд на следващата сутрин.

— Казахте, че някой трябва да председателства. Кой ще го направи?

— Духът на Изгнаника — отвърна с усмивка той, — но тъй като не е правено от много дълго време, не знам дали ще се получи. Прочетох каквото можах през последния ден, но нямаше много информация. Наистина гениално и крайно нетрадиционно, че Джей се е сетил за това. Подозирам, че ще се проведе под формата на обикновен процес, а това означава, че духът ще се прояви от името на най-високо квалифицирания. Боя се, че това ще трябва да бъде Гонтал, след като аз съм обвързан с Памархон.

— Това не е добре — каза Розалинд.

— Може и да не е чак толкова зле. Той има интерес и двамата да бъдат признати за виновни. Тъй като това не е вариант, няма да има друг избор, освен да бъде напълно честен. Всъщност той не е лош човек, макар да се е главозамаял и да копнее предимно за власт. Спасява го почитта му към Историята.

Двамата излязоха от страничната врата към вътрешните дворове, ползвани основно от конярчетата и кухненските помощници; Хенари се тревожеше Гонтал да не ги забележи и да не засече Памархон, преди да се е позовал на защитата на Олтара.

— Разкажете ми за този Олтар — заговори Розалинд, докато вървяха. — Защо е толкова специален?

— Това е гробът на Изгнаника.

— Този, за когото четох. Кой е бил той?

— Има различни теории. Някои вярват, че е бил просто смел водач, който ни е върнал от изгнание по тези земи. Други смятат, че е бил… че е… бог. Вероятно същият бог, който ни е създал, а после ни е изоставил. Според това твърдение той ще се върне, за да отсъди дали сме живели достатъчно праведно, за да получим опрощение за греховете на прародителите си.

— Какви са тези грехове?

— Говори се, че са били толкова тежки, че са останали скрити, за да не се отчаем относно възможно изкупление.

Взеха един завой и се озоваха пред каменния кръг — по-скоро овал, помисли си Роузи — с монумента в средата, край който за пръв път беше видяла Памархон. Едва преди колко време? Пет дни? Струваше ѝ се като цяла вечност.

Щом влязоха в кръга, в далечината се забеляза движение в храстите и три фигури приближиха към тях. Забързаха към свещената линия.

— Успяхте — каза единият. — Олекна ми.

Отнасяше се за всички. Джей, Памархон, Кейт и Хенари. Четиримата, които Розалинд осъзна, че харесва най-силно на света. Поне в този свят. За известно време всички бяха в безопасност.

Тя силно прегърна всеки поотделно, като остави най-силната прегръдка за Памархон за последна, а той я обгърна с ръце и допря глава в нейната.

— Толкова се радвам да те видя отново.

— Аз също.

Бяха прекъснати от дискретно прокашляне зад тях.

— О, да. Представянето. Ако не възразявате, ще ви спестя формалностите. Не ги харесвам особено, а и не съм в настроение. Памархон, син на… еди-кой си. Хенари, учен от Осенфуд.

— Добре дошла отново, господарке — каза Хенари. — Накара ни да изпитаме интересни емоции през последните няколко дни. Радвам се, че изглеждаш толкова добре.

Катрин показа своята признателност към Хенари с топла усмивка, а после се обърна към Памархон.

— Вече нямам нужда от защитата ти, Памархон, син на Айзенуор — заяви тя. — Примирието ни е към края си. Когато се явих за пръв път пред теб, ти ме помисли за обикновена прислужница и въпреки това се отнесе към мен с уважение. Не само спазваше приличие, но и много повече. Осигури ми защита, съответстваща на положението ти. Поднасям ти благодарности. Онова, което трябва да се случи, не може да бъде променено. Но аз няма да бъда водена от омраза.

— Изглежда не ме бива много да съзирам истината в сърцата на жените, нито да вярвам твърде много на думите им — отговори Памархон. — За момент си помислих, че жената, която обичам най-много на света, е обикновено момче; помислих жената, която мразя най-силно, за обикновена слугиня. Едната обичам заради това, което е, а другата мразя заради това, което е направила. Раздели човека от делата му и омразата ми умира като растение, лишено от вода.

Розалинд въздъхна. Ей ги, пак започваха. Но останалите като че ли бяха доволни.

— Накрая човекът и делата ще бъдат разделени.

— Делата и тези, които са ги извършили, невинаги са едно и също.

— Един човек може да извърши много и все пак…

— Достатъчно. Престанете и двамата — прекъсна ги Розалинд. — Знам, че ви доставя удоволствие, но нямаме ли по-неотложна работа?

Те ѝ възразиха, но Хенари я подкрепи.

— Тя е права. Трябва да призовем населението. Наясно си, Катрин, че времето ни е малко. Събранието започва по здрач.

— Ще се погрижа — каза тя.

— С какво право? Вече не си господар на това място. Нямаш повече власт от прислужницата, която беше доскоро.

Катрин го изгледа, както се стори на Розалинд, доста злобно.

— Джей! Иди колкото можеш по-бързо при камерхера. Кажи му, че трябва да бие камбаната за процес. Кажи му какъв и къде и че трябва да започне след час. След това иди при Гонтал и уведоми и него. Няма да бъдеш добре приет, но се боя, че ще трябва да се примириш с това.

— После трябва ли да се върна тук?

— Както ти избереш.

— Просто ще ми е нужно време да се подготвя.

— За какво?

— Да защитавам лейди Катрин.

Сега беше ред на Хенари да се изненада.

— Чия беше идеята?

— Ние сме се разбрали — каза Катрин. — Кой е избран за Памархон?

— Аз. Нямаше начин да откажа — отговори той.

Беше събрана набързо процесия, но доста голяма. Пръв дойде камерхерът, забързан през гъсталака само с няколко придружители. След това група прислужници от къщата, а после и още хора от близките полета, изоставили сечивата си да видят какво става, а също и жители на околните села. Най-накрая пристигна и Гонтал, повел войници със себе си. Малко по малко се събраха повече от сто души.

Никой освен Гонтал не се осмели да пристъпи в кръга.

— Какво точно означава това? — попита той, а след това спря, щом видя кои са всички останали. — Катрин, радвам се да те видя отново сред нас, с по-нисък ранг, но цяла-целеничка.

Тя го изгледа студено и не отговори.

— Изборът и провъзгласяването на новия владетел на Уилдън трябва да се извършат по здрач — каза Хенари. — Ще се представиш като следващия кръвен родственик, не се съмнявам в това. Един от тях двамата също ще го направи. Единият ще поеме вината, която лежи между тях, така че, изчистен от каквото и да е петно, другият ще предложи себе си. И двамата са заявили привилегията на Изгнаника, както е изложено в Историята, и желанието им не може да бъде пренебрегнато.

Погледът на Гонтал шареше между Хенари, Памархон и Катрин, опитваше се да отгатне дали има начин да спре това, което смяташе за нечестна игра. Изръмжа и бързо отиде до камерхера. Набързо си размениха няколко думи; лицето на Гонтал помръкна и той ядосано тропна с крак. После се бърна обратно.

— Много добре — заяви той. — Предполагам, че ще трябва да бъда съдник в този процес.

— Категорично не — възразиха Памархон и Катрин в един глас.

— Кой в такъв случай? Кой има по-голямо право от мен? — той огледа самодоволно събралата се група хора. — Нека някой с повече власт да се представи и да реши проблема — провикна се силно той. — Заповядвам му да излезе напред!

Би било твърде недостатъчно да се каже, че онова, което последва, предизвика ужас и хаос. Розалинд изтича до свободната част на поляната и я видяха как заговори умело и бързо, правеше властни и вдъхващи респект жестове. Говореше в нищото, но докато го правеше, беше осветена от бледа божествена светлина. Само Джей беше виждал нещо подобно преди; само Хенари беше чувал за нещо подобно. Знаеше достатъчно за Небивалиците, за да осъзнае, че най-ужасният му кошмар се сбъдва. Какво беше сторил? Не беше ли повярвал дори след разговора си с Розалинд? Любопитството му беше задвижило нещата. Сега нямаше начин да се спрат. Гонтал беше заговорил от кръга, беше призовал някого с по-голяма власт от него самия, някого с повече авторитет, с пълното съзнание, че на света няма такъв човек. Ето че зовът му получаваше отговор.

Не чуваше какво казва Розалинд; говореше твърде бързо и тихо и беше много далеч. Все пак чу последните думи.

— Моля, елате — изрече тя, а след това отстъпи назад.

Стомахът на Хенари се сви на топка в мига, в който се появи силует и доби ясни очертания. Чуха се плач и ридания; там, където преди имаше само слаба светлина се появи човешка фигура — мъж, загърнат в яркочервена роба и с властен поглед. Той не направи нищо, не каза нищо, само се усмихна на Розалинд. Почувстваха как силата на погледа му се разпростира сред тях.

Всички паднаха на колене в знак на почит; надигна се всеобщо стенание; някои пищяха или хлипаха от шока. Мнозина закриха очите си, а онези, които не го направиха, гледаха с благоговение Розалинд, която се оказа не само жена с огромна сила на духа, но вероятно и Вестител на Края и приближи духа без никакъв страх. Всички го бяха видели, беше се случило пред собствените им очи; нещо, което иначе биха приели за лудост.

Духът от своя страна изглеждаше мрачен, плашещ, авторитетен и гневен. Вдигна ръце, щом съзря тълпата, коленичила уплашено пред него и направи жест, който им се стори като заповед да се оттеглят. Хората се подчиниха, без да задават въпроси, не събираха смелост дори да погледнат. Само Розалинд запази самообладание, отмести поглед чак когато светлината зад него примигна и после изчезна.

Гонтал трепереше, Памархон беше ужасѐн, а Катрин стоеше скована на мястото си. Хенари изглеждаше като тежко болен.

— Учителю — прошепна Джей, уплашен да не би духът да го чуе. — Какво става?

— Това е краят, Джей. Денят, в който Бог ни съди. Завръща се и или ни освобождава, или ни унищожава до един.

— Това е мит, алегория. Сам го каза.

— Грешах. Грешката е моя. Заех се с неща, в които не биваше да се меся. Онзи ръкопис предсказа всичко. Ти, на върха на хълма, пристигането на Вестителя, завръщането на Изгнаника. А после ще бъдем съдени.

— Розалинд? Тя е Вестителя?

— Пратеникът, който подготвя пътя за завръщане на Бог.

— Знаел си за това?

— Не. Исках да докажа, че е пълна глупост.

— Не е възможно — обади се Памархон.

— Защо не?

— Ами… Тя се съгласи да се омъжи за мен. Ако всичко мине добре.

— Кое трябва да мине добре?

— Процесът.

— Кой процес? Твоят процес или този на Антеруолд? Тя каза ли?

— Това не е част от Историята — възрази Гонтал. — Това са само суеверия. Няма текст, в който се споменава нещо подобно. Наясно си с това, Хенари. И ти си ги изучавал също толкова добре, както и аз.

— Това може да е по-старо от Историята — отговори Хенари. — Много, много по-старо.