Аркадия

5.

Същинската церемония започна по здрач; цял ден селяните отдаваха дължимото на Посетителя, подаваха му дървени дъсчици, върху които беше отбелязано какво са произвели и какво дължат. Всяка цифра беше изписана старателно и ако имаше някакви несъответствия, старейшините щяха да бъдат повикани да дават обяснения за проблема. Посетителя беше пристигнал същия следобед; пространството около огромния дъб, където винаги се провеждаха церемониите, беше грижливо подготвено, а най-видните хора бяха облекли празничните си дрехи, преди да поемат към края на селото, белязан с огромен камък край пътя.

Там чакаха, за да приветстват Посетителите. Не беше грандиозна процесия — макар да беше най-голямата, на която селото беше ставало свидетел. Един от мъжете беше на кон, който мяташе глава и изцвили, щом ездачът го накара да спре. Беше поне четиридесетгодишен, с оредяла руса коса и светли очи; освен това беше възпълен и загърнат със светлокафяво вълнено наметало. Краката му бяха обути в кожени сандали, още един лукс. Имаше правила, имаше и закони и те можеха да се прилагат строго или меко. Той не изглеждаше особено мил и селяните се притесняваха да поглеждат към него.

Любопитното беше, че не той произнесе приветственото слово. Доста по-млад мъж на магаре зад него слезе и мина напред. Беше колеблив, почти нервен, сякаш не беше свикнал с тази задача. Това също не им даде кураж; не искаха някой с твърде малко опит да налага правилата. И все пак той имаше открито лице и проницателен поглед, а на устните му се забелязваше игрива усмивка; не изглеждаше прекалено самовлюбен, но всички разбираха, че той знае повече от по-възрастния мъж, както и от тях.

— Благодаря ви за посрещането — каза той, като изговаряше внимателно всяка дума — и заявявам, че аз съм Посетителя, когото очаквате. Има ли някой, готов да оспорва твърдението ми?

Никой не се обади.

— Нека тогава бъде прието — той направи крачка напред, премина границата между селото и огромния свят отвъд.

Тази стъпка въведе закона. Той беше признат за Посетител, беше приветстван и беше влязъл в селото. До заминаването си беше господар на всички тях. На всичко и на всеки — човек, дете, животно, на всички сечива; всеки сноп пшеница му принадлежеше. Можеше да вземе всичко, което пожелае, да им остави, колкото му се иска по силата на обичаите. Щом чуеше жалбите и споровете, събрали се през изминалата година, които чакаха намесата му, можеше да накаже всяка грешна постъпка както сметне за редно. Решенията му бяха окончателни.

За хората, които уважаваха възрастта и не намираха голяма разлика между нея, мъдростта и авторитета, беше озадачаващо, че точно той излезе напред, а не по-възрастният на коня. Имаше нещо нередно в това и беше придало на церемонията лошо начало, а което започнеше зле, приключваше зле. Дори младият мъж да го беше разбрал, той не потърси начин да разсее страховете им. Не представи другия мъж, нито каза собственото си име. Той беше Посетителя; това беше всичко, което трябваше да знаят. И все пак привлече внимание, когато по-възрастният слезе от коня, протегна се и разтри скования си гръб.

— Бих искал едно питие, Посетителю — заговори той с приятен глас. — Прашен и уморен съм. Мислиш ли, че може да се уреди?

— Разбира се, Разказвачо — беше отговорът, който предизвика истински шок сред селяните. — Веднага.

Щом приготовленията приключиха, селяните се събраха в падината край огромния дъб, където винаги се провеждаха срещите. Посетителя се изправи, изгледа сурово публиката и заговори със сух монотонен глас. По-възрастният, Разказвача, чието присъствие така беше разтревожило всички, стоеше зад него, очевидно незаинтересован от случващото се. Все още никой не знаеше защо той е там.

— Преброяването се проведе през петия ден на есента и ето резултатите. Селището е отгледало през последните четири сезона четиридесет и две кози, шейсет и седем овце, добило е сто и двайсет крини с пшеница и шейсет и две с ечемик. Освен това има двайсет и четири прасета, сто двайсет и две пилета, петнайсет гъски и осем вола.

Той се огледа.

— Много по-добър резултат от миналата година; всички вие заслужавате поздравления. Истинска благословия. Десятъкът е четири кози, шест овце, дванайсет крини пшеница и шест ечемик. Освен това по време на сушата през изминалите няколко години бяхте освободени от част от десятъка. Това се равнява на дванайсет кози…

Сред събралите се селяни се надигна приглушен ропот. Разбира се, знаеха, че този момент ще настъпи. Такъв беше законът и така беше справедливо. Посетителите бяха благосклонни по време на сушата; спокойно можеха да настояват за правото си и да ги оставят да гладуват. Но в продължение на три години те бяха вземали по-малко от дължимото и дългът беше нараснал. Този път жътвата беше изобилна и нямаше причина да не си вземат каквото им се полага.

Селото би могло да продаде излишъците — след като си оставеха достатъчно за зимата — да ги натоварят в каруци и да ги закарат на пазара. Срещу тях щяха да купят дрехи, посуда и инструменти. Някои глезотии. Не беше писано да е тази година. Падна мрак и те всички погледнаха към Посетителя, който чакаше мърморенето да утихне.

Не изглеждаше раздразнен, макар и да имаше основания. Посетителя не биваше да бъде прекъсван. В този момент забелязаха, че дори и да не се усмихваше, изглеждаше някак развеселен.

— Решено е в името на нужната благодарност към сезоните и общото ни благополучие налогът да се събере, като се добавя четвъртинка от десятъка през следващите четири години. Това наброява за тази година и за следващите три години по три кози, девет овце…

Надигна се нов шепот, но този път не беше предизвикан от отчаяние. По лицата на слушателите грейнаха широки усмивки. Беше много по-добре от всичко, на което се бяха надявали. Да, трябваше да изплащат дълга си, но щеше да им остане и нещичко за пазара. Посетителя беше изключително щедър; не за пръв път мнозина си припомниха, че трябва да са доволни от ориста си. Бяха чували истории за други места и какъв е животът там, където Посетителите не са така отстъпчиво настроени.

Техният Посетител — който се опитваше да запази сериозно изражение — разпери ръце.

— Отсъдено е — обяви той. — Десятъкът ще бъде подготвен за отпътуване, след като Разказвача се изкаже и пиршеството приключи.

Дори в девет часа вечерта въздухът още беше горещ и имаше рояци насекоми, които летяха трескаво около лампите, поставени да маркират границите на терена за събирането.

Едва неколцина си спомняха последното идване на Разказвача. И да имаше причина за една от редките му появи, никой не знаеше каква е тя. Но бяха наясно, че той знае всичко. Какъв е светът, как функционира, законите на хората и природата, а и тези на Бог. Кое е правилно и кое грешно. Защо хората ходят по лицето на земята, тяхното минало и бъдещето им. Разказвача знаеше всички тези неща и ги пазеше в тайна.

В този момент той пристъпи напред и изчака Посетителя — който сега изглеждаше много по-маловажен — да се отмести встрани.

Никой не знаеше какво да очаква. Дали предстоеше някаква ужасяваща, внушаваща благоговение церемония? Очакваше ли се от тях да слушат на колене, навели почтително глави? Всички ли можеха да слушат, или беше редно да отпратят младите?

— Първо — заговори възрастният мъж, — трябва да ви благодаря за добрата ви работа през изминалата година и да споделя колко ми е драго да съм тук в тази прекрасна вечер, докато светът ни се усмихва така щедро.

Имаше приятен и мелодичен глас и говореше като съвсем нормален човек — е, не така опростено, но нямаше думи, които да не разбират.

— Повечето от вас знаят малко за разказването на истории. Преди да започна, нека обясня. Историята принадлежи на всички нас. Ако бъде разбрана правилно, тя притежава невероятна мощ. Казва ви кои сте, какво можете да очаквате от този живот. Някои вярват, че може дори да предскаже бъдещето. Овладяването на историята всъщност ви предоставя овладяване на самия живот. В нея се съдържат скъпоценните свещени реликви от епохата на великаните, които са наши предшественици. Тя ни разказва за израстването ни, за бляскавите моменти, както и за позорните. Разказва ни за бащите и дядовците ни, за животните, за дърветата и за духовете, събрала е всичката мъдрост, която ни помага да ги умилостивим, за да не ни наказват.

— Аз съм един от пазителите на тази велика история. Моят разказ е истинският без значение какви приказки са ви разказвали бабите ви в кухнята или дядовците ви на халба бира, или пък някой странник, който е целял да ви развлече в замяна на подслон и малко храна от вас. Аз пазя истината и ви нареждам ако сте чули нещо различно, да помните само каквото аз казвам.

— И така, ще започна, а след това ще ви обясня кое е важното в казаното от мен и на какво ни учи. Историята ми няма да започне от самото начало, нито дори от момента, в който Бог е изоставил тази земя, настъпила е тъмнина, а човешкият вид е бил потиснат и е молил за спасение. Не дори и от дните на Изгнаничество, когато жестокостта е върлувала по земите. Сега, в синхрон с благоденствието на дните ни, ще ви разкажа история от Завръщането, когато хората, водени от Странстващия, се върнали обратно по местата, които някога им принадлежали и вече отново е така. Напуснали земите на трудности „на жестокости и лед, на мъки и пустиня“, както е казано, и заминали към място на мир и изобилие…

— Как може да има пустиня и лед едновременно?

Разказвача доби вид, сякаш му бяха зашлевили плесница. Публиката едновременно затаи дъх. Много от хората усетиха мразовити тръпки по гърбовете си.

Някой го беше прекъснал. Някой се беше усъмнил в историята. Това бе немислимо. Никой, дори и побъркан, не беше толкова глупав, та да не знае, че тишината — пълна тишина — е задължителна. Дори и прокашляне беше равносилно на бунт.

— Кой каза това? — попита остро Разказвача. Никой не се осмели да отговори. — Зададох въпрос и ще получа отговор. Някой се обади. Трябва да се представи незабавно.

Разказвача, чийто авторитет сега беше очевиден за всички, се изправи, пристъпи напред и огледа множеството. Беше настоятелен, но не ядосан. Изглежда нямаше и капка съмнение, че командата му ще бъде изпълнена.

— Е?

Разказвача вече вървеше към него. Знаеше много добре кой беше заговорил. Нямаше шанс да се скрие или да отрече. Той остана пред момчето, докато то неохотно се изправи и предизвикателно вирна брадичка.

— Аз бях — изрече с ясен глас, напълно непоколебим.

Беше ужасно уплашено, но изобщо не си личеше.

Възрастният човек кимна към двама войници, които излязоха напред. Кимна още веднъж и всеки го хвана за една ръка и го поведоха към входа на шатрата.

Джей не протестираше, нито се дърпаше. Знаеше, че е безсмислено. Майка му вдигна поглед, изглеждаше скована и безпомощна. Най-лошото, което можеше да стори, беше да удвои греха на Джей, като самата тя наруши тишината и запротестира. Тогава цялото семейство щеше да бъде посрамено.

— Добра я свърши, момче, няма що — промърмори един от войниците. — Такъв пердах ще отнесеш, че не можеш да си представиш. Стига да имаш късмет.

— Просто исках да знам…

Отведоха го в шатрата, в която щяха да спят Посетителите. Беше разпъната същия следобед.

— Седни.

Джей понечи да се подчини.

— Не там! — спря го войникът, щом Джей се наведе, за да мине през входа. — Ти за кого се имаш? Може би ти се иска да спиш в леглото на Разказвача? Убеден съм, че с радост ще легне на пода, за да ти е удобно на теб.

— Моля да ми простите.

— Какво ще кажеш за чаша вино? Искаш ли да пробваш дрехите му?

Войникът погледна нещастната уплашена физиономия на Джей и омекна.

— Добре, да забравим за това, става ли? Сядай, мълчи и не мърдай. Разбра ли?

Джей кимна. Захлупи лице в дланите си и започна да се моли на духовете на селото и семейството за помощ. Откровено казано, беше по-разтревожен, че майка му изглеждаше толкова тъжна и уплашена, и от това, което щеше да стори баща му, отколкото от онова, което можеше да го сполети в тази шатра. Дори не можеше да си представи какво ще е то.

Посетителя и Разказвача застанаха и заговориха приглушено на няколко метра от момчето, свито на земята, вече премръзнало, гладно и нещастно. Беше седяло там, едва помръдвайки, вече повече от два часа. Беше вече тъмно и студът пълзеше по младото му тяло. В другия край на селото празникът продължаваше въпреки опита на Джей да го съсипе; чуваше звуците от веселбата и изпита копнеж по храната, която изпускаше. Най-добрата храна за годината, пиршеството, което всички очакваха с нетърпение — вино и бира, плодове и хляб, свинско и овнешко, прясно откъснати зеленчуци. Хората ядяха, сякаш никога преди не се бяха хранили, нито щеше да им се случи в бъдеще. Децата получаваха подаръци — дребни подаръчета, разбира се, но те и не знаеха повече. Щяха да пеят и танцуват…

Той пропускаше всичко това. Страхът му започна да се стопява и беше заместен от негодувание. Какво толкова беше направил, просто зададе въпрос. Да, нечувано беше. И грубо. Но да пропусне празненството!

Един от войниците приближи към него.

— Ставай — нареди той. — Последвай ме.

Той го хвана за ръката и го поведе към шатрата, в която Разказвача беше влязъл само преди миг.

— Слушай сега — прошепна в ухото му той. — Говори само щом те заговорят. Отговаряй на всички въпроси. Не се опитвай да се правиш на интересен или да остроумничиш. Разбрано?

Никога досега не беше попадал на такова място. Шатрата беше голяма почти колкото къщата му, имаше богато надиплени завеси, които се спускаха над конструкцията и прикриваха факта, че не е истинска постройка. Свещи — восъчни, не лоени — осветяваха пространството, бяха поне десет. Още завеси прикриваха кът, който той предположи, че е мястото за спане. Имаше импровизирано бюро, застлано с покривка и отрупано с листове, а зад него седеше Разказвача и гледаше пронизващо Джей, застанал нервно на входа на шатрата. Беше говорил почти цял час, беше разказал историята, като я беше превърнал в прекрасно представление и поука, беше ги зарадвал с гласа си, в който се долавяха различни мелодии и скрит смисъл, плод на дългогодишни упражнения. Изтощително, изцеждащо преживяване, защото беше изключително важно и не биваше да се допускат никакви грешки. Историята трябваше да се предаде без колебание или каквито и да е съмнения.

— В ъгъла има стол. Вземи го и седни.

Той се подчини, след това седна безмълвно, както го бяха посъветвали, а Разказвача го огледа внимателно.

— Как се казваш? — попита накрая той.

Гласът му беше тих, но пресипнал от усилията.

— Джейрамал, син на Антус и Антуса.

Възрастният човек изглеждаше едва ли не ядосан от отговора. Хвърли лист хартия на бюрото.

— Много добре — отсече той.

— Всички ме наричат Джей.

Разказвачът направи рязко движение, щом той добави тази напълно ненужна информация. Джей се прокле. Говорѝ, когато те заговорят. Отговаряй на въпроси.

Разказвачът се канеше да стане и да го пусне да си върви. Джей беше сигурен в това. Сега беше вбесен, вероятно объркан.

А може и да не беше така. По-скоро изглеждаше предпазлив, угрижен. Не ядосан. Джей копнееше да задава въпроси; напираха вътре у него.

— Вчера работи ли на полето, Джей?

Джей кимна, но за всеки случай не каза нищо.

— Отдалечи ли се от полята по някое време? Да напълниш вода например?

Джей кимна отново, но този път по-предпазливо.

— Разкажи ми.

— Изкачих хълма, налях вода и отново се върнах.

Джей беше уплашен и се досещаше, че му личи. Не знаеше нищо за света и законите му. Но щом можеше да попадне в беда за това, че е задал въпрос, какво ли щеше да му се случи, ако разкаже истината? И все пак, не можеше и да излъже. Беше достатъчно умен, за да е наясно с факта, че ако го разкрият, ще бъде сурово наказан.

— Разбирам. Нещо друго?

Джей запази мълчание.

— Не си измил лицето си във водата например?

— Аз… аз… да. Може би.

Откъде можеше да знае за това? Не беше казал дори и на майка си.

— Денят беше горещ, разбира се, че си го направил. Може да си чул нещо? Ти си любознателно момче; всички, с които говорих през изминалия час, казаха, че любопитството ти няма граници. Ако си чул шум, сигурно си отишъл да огледаш, нали? Недей да ме лъжеш. Разговарях с майка ти и с останалите. Сега искам да го чуя от теб. Само ти си бил там.

Старата вдовица, помисли си Джей. Той знаеше, че майка му би излъгала, за да го спаси, знаеше и че старата вдовица би казала истината само и само да го вкара в беля. Беше в капан. Не знаеше какво да прави. Продължи да мълчи.

— За теб ще е най-добре да ми разкажеш точно какво си правил. С всички подробности. Не съм ядосан, Джей. Няма да бъдеш наказан за това, че си ми казал истината. Истината е свещена, знаеш това. Дори наказанието на убийците се намалява, щом кажат истината.

Беше странно. Тонът му не се беше променил. Изражението му си беше същото. Не беше помръдвал, но нещо у него действаше успокояващо. Не съвсем; но достатъчно. Джей започна да разказва. Призна си, че наистина е чул шум, как е заобиколил стърчащите скали и е видял светлина, а после и фея. Разказвачът слушаше пасивно, не каза и дума, докато Джей не приключи разказа си.

— Да не би сега да ми казваш, че може да е било илюзия? Че е възможно да си заспал и да си сънувал? Готов ли си да признаеш, че си си измислил всичко?

— Не — заяви решително Джей. — Не, не съм. Тя беше там. Беше също толкова истинска, колкото сте и вие.

— Малко по-слабичка, надявам се?

— О, да, дори много.

Джей го беше направил отново.

Разказвача вдигна поглед към тавана и заговори тихо:

— „Усмихна се още веднъж с озаряваща ангелска усмивка, която върна топлината в тялото му. Вдигна ръце, което Джей възприе като знак за мир, а после направи крачка назад и изчезна.“ Дали такова описание би било достоверно?

Джей затвори очи, за да избегне погледа на мъжа.

— Откъде знаете това?

— Откъде наистина? Добър въпрос, макар да съм сигурен, че са те предупредили да не задаваш въпроси. Подчинението и мълчанието не са сред силните ти страни. Но какво да те правим сега?

— Казахте, че няма да бъда наказан. Обещахте.

— Така ли? — той се изправи, отиде до входа и повика войника, който пазеше отвън. — Това момче трябва да остане тук тази нощ. Налага се да обсъдя разни неща със семейството му. Постарай се да не напуска шатрата. О… би ли му донесъл и малко храна? Предполагам, че е гладен.

Джей се изправи, схванат и разтреперан. Бяха го излъгали. Беше повярвал на Разказвача — беше се доверил на гласа му — и беше предаден.

— Джей.

Той се извърна. Разказвача се беше надвесил над него, но не застрашително.

— Защо ме прекъсна?

— Аз… просто исках да знам отговора. Трябваше да разбера.

— Ти попита как нещо може да бъде и лед, и пустиня в същото време?

Джей кимна.

— Това е добър въпрос. Правилен отговор ли искаш, или истински? Двете неща невинаги са едно и също.

— Искам истинския.

— Ще ти кажа тогава. Не знам.

Джей се втренчи в него озадачен.

— В живота има много въпроси и твърде малко отговори. Иска ли ти се да ми помогнеш да намерим част от тях?

На следващата сутрин преди зазоряване Джей — който беше спал на пода, увит в дебелото одеяло, дадено му от войника — беше грубо събуден от нечий ботуш.

— Ставай. Потегляме. Пази тишина.

— Къде отиваме?

— Никога ли не млъкваш?

— Ами майка ми? Семейството ми?

— Няма повече да ги видиш. Поне още дълги години.