Бялата стока

12.

Каменното лице — така Кат го наричаше мислено — дойде навреме — в единадесет вечерта. Поиска от прислугата пред хотела да му докарат колата.

— Вие карате своята кола. Когато влезете в къща, ми давате петстотин долара, нали?

— Окей — каза Блуи.

— Когато видите момиче, ми давате още петстотин, нали?

— Ако е същото от снимката.

— Аз си отивам, когато видите момиче — вдигна пръст телохранителят. — Аз не помагам да вземете него.

Блуи се съгласи.

— Онези hombres17 са бързи — каза Каменното лице и сви показалеца си, сякаш натискаше спусък. — Опасно е. Comprende18?

— Comprende — отговори Блуи. Колите пристигнаха.

Караха на изток в продължение на около десет минути. Нито Кат, нито Блуи казваха нещо. Къщите оредяваха. Накрая стигнаха до голяма желязна врата, охранявана от полицай. Каменното лице спря, поговори с него, посочи колата, която го следваше и ги пропуснаха. На около сто и осемдесет метра от улицата зад грозновати ниски дръвчета се намираше къщата, а широката площадка отпред беше пълна с различни автомобили, включително няколко мерцедеса и кадилака. Блуи зави и паркира колата встрани от другите, така че да сочи към вратата. Голямата къща, макар да беше стара гипсова постройка, изглеждаше добре поддържана. От прозорците блестяха светлини и отвътре се чуваше музика с не особено приятен ритъм. Каменното лице ги настигна по стъпалата.

— Сега — каза той, като потриваше пръсти.

Блуи му даде петстотин долара и влязоха в къщата. Пред тях се изправи преграда от шум и жега. Чуваха се различни ритми. Кат беше заслепен от святкащите стробоскопи и сложи ръка над очите си, за да се приспособи към светлината и шума. Насреща имаше една голяма стая, пълна с хора, които танцуваха в забрава под звуците на рокмузика. В стаята отляво беше също толкова шумно — оркестър изпълняваше нещо латиноамериканско. Блуи грабна две чаши шампанско от един сервитьор и подаде едната на Кат.

— Вземи. Ще изглеждаме странно без чаши. — Обърна се към Каменното лице и изрева: — Къде е момичето?

— Трябва да се огледаме — извика Каменното лице и очерта кръг с ръка. Поведе ги към стаята насреща, заобикаляйки танцуващите. Към тях приближи друг сервитьор, този път с поднос, върху който имаше кристална купа с бяла прах. Каменното лице взе една малка лъжичка, топна я в прахта и я изсмърка през носа си. Усмихна се широко на Кат и Блуи, като показа мръсните си зъби. Повдигна палец и ги подкани да се почерпят.

Блуи и Кат поклатиха глави. Каменното лице сви рамене и продължи да се разхожда из стаята, като се оглеждаше. Беше започнал да се движи в такт с музиката. Кат и Блуи го следваха. Обиколиха два пъти и влязоха в стаята с оркестъра. Силата на уредбата тук беше поносима и танците малко по-въздържани. Движеха се бавно из тълпата. Каменното лице спираше от време на време, за да говори с някого, а след това, движейки глава в такт с музиката, ги отведе в друга голяма стая.

Там осветлението беше слабо, а музиката, пак латиноамериканска, по-бавна, но също толкова шумна. Светлината идваше от голям прожекционен телевизионен екран в далечния край на стаята, на който вървеше някакъв порнографски филм. Имаше само няколко маси, много възглавници и дюшеци, върху които бяха насядали хора, повечето голи. Каменното лице ги покани да седнат на една маса.

Кат седеше напрегнат и гледката, която наблюдаваше го изнервяше. Установи, че не е добър воайор19. Очите му свикнаха с тъмнината и откри, че за него тези неща бяха по-скоро смущаващи, отколкото еротични. Какъв беше смисълът да седят тук и да гледат? Наведе се напред, за да каже нещо на Каменното лице, но той го изпревари:

— Ето там, до видеото. От тази страна — посочи той в един ъгъл. — Това е Кати.

Кат и Блуи се загледаха в момичето — то се намираше на около десетина метра от тях и сякаш беше на колене. Сърцето на Кат подскочи, като видя познатия профил. Пулсът му се ускори. Изтръпна, когато откри, че тя не е коленичила, а седи върху някакъв мъж и се движи ритмично напред-назад. Понечи да стане, но усети ръката на Блуи върху своята.

— Все още не сме сигурни — каза той. — Тя ли е?

Кат се загледа отново в момичето. То обърна глава и светлината от видеоекрана очерта тялото й. Косата й беше руса и доста къса, но тя би могла да е боядисана и отрязана. Фигурата й го изненада. Раменете и гърдите й му изглеждаха толкова познати, подлудяващо познати, макар че беше наклепана с дебел слой червило и доста обилен грим. Можеше и да е маска.

— Не съм сигурен. Оттук не виждам добре, трябва да се приближим.

— Не сега, да изчакаме — каза Каменното лице.

Седяха на масата още няколко минути, докато половият акт продължаваше. Блуи се преструваше, че го вълнуват други неща в стаята, докато интересът на Каменното лице беше неподправен. Очите на Кат бяха приковани в момичето. Искаше му се тя да го види, да го познае. Сякаш в отговор тя обърна глава — стори му се, че гледа право към него. Изведнъж се усмихна и Блуи отново трябваше да задържи Кат.

Това е Джинкс. Вече беше сигурен и страдаше до смърт, че я вижда на това място. Тя продължаваше да се усмихва дори и когато погледна надолу към мъжа, чиито движения се ускоряваха. Сигурно беше упоена. Мъжът се изправи и се облегна на ръцете си. Каза й нещо и усмивката й изчезна. Станаха и той я поведе към една врата в другата част на стаята. Усмихната, тя погледна назад към Кат и излезе.

Кат се надигна да ги последва, но Каменното лице ги накара да тръгнат обратно към вратата, от която бяха влезли.

— Оттук — повтаряше той. Преведе ги през стаята с рокмузика, през друга стая, в която имаше отрупана с ястия маса, и излязоха навън.

Озоваха се в някаква градина — Каменното лице ги водеше към един жив плет. Въпреки че вечерта беше гореща, въздухът отвън беше по-хладен. През гъстата растителност прозираше светлина и Кат дочу звук от скок във вода. Достигнаха края на живия плет, заобиколиха го и се изправиха пред голям плувен басейн с подводно осветление. Тя стоеше на края — висока, стройна и гола — и гледаше към мъжа в басейна, който я подканяше да го последва. Скочи, изплува на повърхността и започна да отмива грима от лицето си. Потопи се под водата, косата й се отметна назад. Мина покрай партньора си, преплува до края на басейна и с едно плавно движение излезе от него. Кат стъпи на открито, тя го видя и се усмихна. Намираха се по-далеч един от друг, отколкото в стаята, но сега гримът беше свален и светлината от басейна осветяваше лицето й отдолу.

— Джинкс е! — каза Кат.

Блуи му попречи да отиде към тях.

— Не сега.

— Моите пари, сеньор — каза Каменното лице.

Блуи му даде парите и той се отдалечи забързано.

— Трябва да свършим тази работа чисто — каза Блуи, като дръпна Кат зад живия плет. — Тук не ни познават. Този е гостенин, може би дори стопанинът. Но не мисля, че е въоръжен.

Докато Блуи говореше, мъжът излезе от басейна по стълбичката, хвана я за китката и я задърпа към един люлеещ се стол. Тя се подчини с нежелание, като поглеждаше през рамо към мястото, където беше стоял Кат. Мъжът я блъсна грубо върху стола и започна да се качва върху нея. Тя гледаше с широко отворени очи към Блуи, който се появи иззад плета и тръгна бързо и плавно към тях, а Кат го последва.

Блуи бръкна под сакото си, когато наближиха стола.

Момичето погледна Кат и каза с пиянски глас:

— Здравей. Защо се забави толкова?

Кат си помисли, че нещо не е както трябва. Мъжът се обърна да види на кого говореше тя.

— Добър вечер — каза Блуи, като замахна с тежкия пистолет. Цевта улучи мъжът зад ухото и той падна встрани от стола.

Очите на Кат се върнаха към момичето. Изражението й се промени. Имаше нещо нередно в произношението й.

— Мръсник — каза тя и изпищя.

Блуи я удари с отворена длан и я просна върху мъжа. Грабна китката й и я изправи на крака. Тя писна отново.

Кат отиде при нея и хвана лицето й в ръцете си. Остатъците от обилния грим се размазваха по лицето й.

— Джинкс — каза той, — тихо. Чуй ме.

Тя искаше да изпищи отново и когато отвори уста, се показаха ред малки пожълтели зъби. В този момент Кат се осъзна. Произношението й беше твърдо като от Средния запад, а Джинкс беше южнячка. Зъбите на Джинкс бяха големи и много бели. Кат я пусна и отстъпи ужасено назад — това не беше Джинкс.

Блуи го дръпна с лице към себе си.

— Не е ли тя? Не е ли Джинкс?

Кат кимна. Тя изписка отново. Блуи я удари силно с юмрук и я накара да млъкне.

— Хайде — подкани той Кат, — изчезваме оттук. Затича обратно към плета, от който бяха дошли. Кат погледна към стаята с оргиите. От вратата излизаха хора. Някой крещеше на испански.

Вместо да влезе в къщата, Блуи тръгна около нея. Беше по-голяма отколкото изглеждаше. Ругаеше през цялото време, докато си пробиваха път през храсталаците. Когато стигнаха до ъгъла на къщата, той спря и надникна към предната врата. Всичко изглеждаше спокойно.

— Хайде! — каза той и тръгна бързо през постлания с чакъл паркинг.

Кат го настигна.

— Не много бързо — каза Блуи, като го задържаше с ръка. Минавайки между колите, се отправиха към бронкото. Зад тях в предната част на къщата се чуваше врява.

— Не гледай назад. Просто върви.

Тъкмо стигнаха до колата, когато чуха шум от тичащи по чакъла крака. Блуи запали двигателя и включи предавката. Подкара бързо, но не диво, и намали, когато стигна полицая до вратата. Усмихна се и му махна с ръка. Полицаят козирува в отговор.

— Слава богу, че си нямат радиотелефони — каза Блуи, зави към Риохача и натисна газта докрай.

Кат седеше отпуснат до него и си спомняше момента, в който осъзна, че момичето не е Джинкс. Дори не приличаше на нея чак толкова. А той така силно се надяваше да я открие.

В хотела Блуи каза на момчето да не паркира колата.

— Хайде — каза на Кат, — да си събираме багажа и да се махаме оттук.

Петнадесет минути по-късно бяха платили сметката си, хвърлиха багажа си на задната седалка и заминаха.

— Къде отиваме? — запита Кат.

— При самолета. Там ни видяха, а ние дори не знаем кой е онзи човек, колко сме я загазили или колко усилено ще ни търси. Но ни видяха. Забелязаха и колата, а от това следва, че трябва да се махаме от Гуахира.

Кат отпусна глава на облегалката. Вече не го интересуваше какво щяха да правят. Големите му надежди рухнаха. Разочарованието го караше да се чувства слаб.

— Да. Оплескахме я — каза Блуи. — По дяволите! И пак може да я оплескаме, но ще я търсим. Санта Марта е следващата спирка. Там започна всичко. Отбихме се в Риохача само защото ни е на път. Продължаваме и няма начин да не открием нещо в Санта Марта.