Бялата стока

Епилог

Кат приготвяше сандвич в кухнята, когато домофонът иззвъня. Обаждаше се охраната от портала.

— Дошъл е някой си мистър Дръмънд, мистър Катлидж. Познавате ли го?

— Да. Прати го в къщата.

Прекоси къщата с босите си крака, като пътьом захвърли чорапите си в пералнята и отвори входната врата.

Беше Джим. Изглеждаше по-свеж, отколкото последния път в хотелската стая във Вашингтон — обръснат, а костюмът му изгладен хубаво.

— Здрасти! — поздрави той.

— Влизай, влизай — отговори Кат, като пораздрусваше ръката му. — Каква изненада! Щастлив съм да те видя!

— Прекачвам се от един самолет на друг и имам два часа престой — каза Джим. — Реших да мина да ти се обадя. Извинявай, че не те потърсих по-рано.

— Не се притеснявай за това. Радвам се, че си тук — отговори Кат, потупвайки го по гърба. — Извини ме заради охраната, но откакто излъчиха филма на Мег по програмата „Днес“, сме обект на постоянно внимание от страна на пресата. Джинкс и Мег играят тенис. Хайде да изпием по една напитка в студиото, преди да им се обадим. — Заведе Джим до един кожен фотьойл и го попита: — Какво ще пиеш?

— Мисля, че имам време за един малък скоч.

Кат приготви напитките и седна на кожения диван.

— Знаеш ли? — каза той. — Мислех си, че няма да те видя повече, а имам да ти разказвам много.

— Писмото ти ми каза почти всичко. Просто исках да разбера как е момичето.

— Вече е по-добре. Отначало й беше трудно. Мисля, ти писах, че когато я намерихме, имахме доста проблеми — според психоаналитика, тя се беше превърнала в друг човек. Не говореше английски, беше забравила всичко, което се е случило до пристигането й в Картахена.

— Сега се е оправила, нали?

— Да. Започна да се съвзема още преди да напуснем джунглата. След това всичко беше до голяма степен въпрос на време. Отначало не искаше да излиза от къщи. Психоаналитикът идваше всеки ден в продължение на месец. Тя е жилаво момиче и сега е почти същата, както преди. Може би е само малко по-сериозна.

— Радвам се, че е добре. Ти получи ли си самолета?

— Да. И парите също. Ние си закарахме самолета до Богота, а оттам го взе военният аташе и го прекара през митницата. Не зная какво е станало с парите ми, но просто един ден пристигнаха тук в препоръчан пакет от Вашингтон. Предполагам, че си ги изпратил ти.

Джим се засмя.

— Аз само ги препратих. Всъщност колетът беше от Бари Хеджър. Той казва, че колумбийският пилот, който те е преследвал, е възхитен от теб.

Кат се усмихна.

— Взех си и разрешителното за пилот. Сега карам курс за летене по прибори.

— Върна ли се на работа?

— Още не съм решил какво ще правя. Вероятно ще работя като консултант по някои разработки на фирмата.

— Казваш, че мис Гревил също е тук?

— Да. Тук е, откакто се върнахме. Много помага на Джинкс. Разбират се.

— И какво ще правиш с нея?

— Мисля, че скоро ще се оженим. Засега импровизираме.

Джим се размърда в стола си.

— Разгледах досието й във ФБР. Имаше доста боклук в стил Хувър, но нищо съществено. Вече няма досие. Аз лично го пуснах през машината за унищожаване на документи. Няма я и в емиграционните списъци на митниците. Вече няма да я притесняват по летищата.

— Благодаря ти, Джим. Много съм ти задължен за това, а и за всичко останало. Без теб нямаше да стигна доникъде.

— Няма нищо. За мен е удоволствие да ти помогна.

— Не съм чул много за случилото се в джунглата, след като се измъкнахме. Стояхме в Богота толкова, колкото да уредим да се качим на самолета за Щатите.

— Имало е малко стрелба, но без организирана съпротива, защото Варгас и Принс са били мъртви. Колумбийците са постреляли доста. Убили са около двадесет души. Повечето от продавачите са заловени. Сега са в колумбийските затвори и дълго време няма да зърнат слънцето.

— Намериха ли парите?

— Точно навреме. Войниците са огледали мястото, преди да го запалят. Чули някой да рита по стената в стаята с радиоапаратурата.

Кат се засмя.

— Сещам се кой е бил. Аз и Дел го оставихме там.

— В стаята е имало повече от седемдесет милиона долара. Тези пари ще осигурят възможност за доста удари срещу търговията с наркотици и Отделът за борба с наркотиците няма да си има проблеми с бюджета. — След кратко мълчание Дръмънд продължи: — Съжалявам за сина ти, Кат. Ако знаехме, че е там, можехме най-малко да вземем тялото му. Боя се, че е погребан в масов гроб с другите.

— Няма значение — каза Кат. — Кейти е в морето, Дел е в джунглата. Може би е по-добре, че няма гробове, които аз и Джинкс да посещаваме.

Дръмънд се изправи.

— Е, аз мисля, че е по-добре да си гоня самолета.

— Да те закарам ли до летището?

— Не. Наел съм кола.

Кат също стана.

— Преди да си тръгнеш, трябва да се запознаеш с Джинкс и Мег. Най-вече с Джинкс.

Поведе Дръмънд през верандата. Видяха двете жени, които играеха тенис на корта под тях.

Дръмънд спря и хвана ръката на Кат.

— Това е достатъчно — каза той.

— Не желаеш ли да се запознаеш с нея? — запита Кат.

Дръмънд успя да се усмихне.

— Ако не възразяваш, не. Само исках да я видя.

Погледа Джинкс, след което се обърна и влезе в къщата, бършейки очите си.

Кат тръгна след него.

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря.

Гласът на Дръмънд потрепери.

— Достатъчно ми беше да я видя — каза той.

Кат стоеше на вратата и гледаше към Дръмънд, който отиде до колата си, седна в нея и замина. Влезе в къщата, отиде на верандата и застана на мястото, където беше стоял Дръмънд. Гледаше как Джинкс изпраща една топка и си помисли, че той беше прав. Достатъчно беше да я види.