Бялата стока

7.

— Сенаторът съжалява, че не може да се срещне с вас, мистър Катлидж. В момента ръководи среща на комитета по разузнаването. Самият аз съм съветник в комитета и трябва да съм на срещата, но тъй като сенаторът ви е благодарен за подкрепата, ме изпрати да разбера с какво можем да ви бъдем полезни.

Намираха се в малка зала за конференции, съседна на кантората на Бенджамин Кар — сенатора демократ от Джорджия. Главният заместник на Кар седеше в другия край на масата срещу Кат.

— Разбирам — каза Кат. — И без това му отнех твърде много време.

— Напротив. Той се интересува от вас — отвърна мъжът. Изглеждаше около четиридесетгодишен.

— Аз осъществявах връзката с Държавния, департамент, така че можете спокойно да говорите. Идвате от Мъгливото дъно9, нали?

Кат кимна.

— Срещнах се с началника на колумбийския отдел.

— Баркър ли?

— Да. Беше много отзивчив.

— И…

— Казва, че е направил всичко възможно. Колумбийската полиция не желае да започне ново разследване заради една-единствена дума по телефона, след като смъртта е потвърдена.

— Боях се от това — отвърна помощникът. — В края на краищата самият вие сте я видели мъртва, а и водолазите потвърдиха думите ви.

— Това, което видях, трая само миг, и то, след като бях прострелян в гърдите. Не може да се разчита на свидетелските ми показания. Сигурен съм, че видях Кейти, просната по гръб върху канапето от дясната страна. Но Джинкс… или по-точно момичето, за което мислех, че е Джинкс… беше върху масата, с лице надолу, голо. Не съм виждал Джинкс гола, откакто стана на девет или десет години. Беше ужасно и веднага отвърнах глава. Тъй като на лодката бяхме само тримата, аз съвсем естествено реших, че това е Джинкс.

— Видяхте ли момиче в лодката?

— Имаше някакво момиче на лодката с пиратите. Може би са убили нея, а не Джинкс. Не зная. В това няма никакъв смисъл. Мисля, че беше по-голяма от Джинкс, пък и състоянието, в което се намирах, когато се съвзех… може да греша. Видях я само за миг.

— Разбирам ви.

Кат се наведе.

— Това, в което съм сигурен, е, че гласът по телефона беше на Джинкс. Тя каза „тате“. Това е и първата дума, която някога ми беше казала. Наричаше ме така, докато порасна и реши да ми казва Кат. Винаги бих познал гласа й. Още повече и това „тате“. Беше Джинкс.

Помощникът съзерцаваше отражението си в масата.

— Вярвам ви — каза той. — Какви са намеренията ви сега? Ще се върнете ли отново там?

Мисълта за връщане в Колумбия го изплаши.

— Не зная. Баркър е много против такова нещо. Казва, че не съм подготвен, за да провеждам самостоятелно разследване и Бог ми е свидетел, че е прав. Той не може да ми помогне с нищо, дори и да отида. Казва, че департаментът няма да поеме никаква отговорност.

— И какво ще правите? — запита помощникът, като го наблюдаваше отблизо.

Кат се облегна и въздъхна:

— Ще трябва да отида там. Друго не ми остава и няма да се примиря, докато не направя всичко възможно да намеря Джинкс.

Съветникът търсеше колебание в очите на Кат.

— Това окончателното ви решение ли е? Няма ли да се откажете?

— Не. Заминавам. Ще пусна обява във вестниците. Ще предложа възнаграждение.

Лицето на съветника трепна разтревожено. Той се изправи.

— Ще ме извините ли за няколко минути? Не си отивайте. Ще се върна веднага.

Кат отиде до прозореца и погледна към купола на сградата на Конгреса. Наистина, не му оставаше нищо друго. Ненавиждаше тази мисъл, но трябваше да се върне в Колумбия, в Санта Марта, и да започне от нещо. Там някъде някой знае нещо. Сигурно може да купи информацията. Парите бяха единственото нещо, което имаше. Би ги дал всичките, ако му върнат Джинкс. Наблюдаваше хората, които влизаха и излизаха от Конгреса. Страхуваше се от това, което му предстоеше.

След десетина минути помощникът влезе в стаята и каза:

— Моля, седнете.

Кат се върна на масата, а той продължи:

— Искам да съм сигурен, че разбирате това, което ще ви кажа. Всичко, което говорихме дотук, е официално. Изразил съм съчувствие и съм казал, че сенаторът не може да направи нищо повече.

Изненадан, Кат се върна в настоящето.

— Считайте, че за това, което ще говорим сега, не трябва да знае никой — нито сенаторът, нито който и да е друг. Разбирате ли ме?

— Да. Разбира се — каза Кат и усети, че пулсът му започва да се ускорява.

— В хотел „Уотъргейт“ ли сте отседнали?

— Да. Бях решил да освободя стаята преди обяд и да се върна в Атланта.

— Останете още едно денонощие. Утре по някое време, вероятно следобед, ще ви потърси по телефона някой, който ще се представи като Джим. Просто Джим.

— Джим. Утре следобед.

— Може и по-рано. Стойте в стаята си, докато не ви потърси. Не очаквайте много, но вероятно той ще може да ви даде съвет. Не мога да обещая, че ще го одобрите, но това е единственото нещо, с което мога да ви помогна.

Кат се изправи и подаде ръка.

— Благодаря, че ми повярвахте. Никой друг не ми вярва.

— Мистър Катлидж, съжалявам, че не мога да направя повече — отговори мъжът, като пое ръката му.

Кат спеше, когато телефонът иззвъня. Не беше спал много предишната нощ и сега, в късния следобед, беше задрямал пред телевизора. Опомни се едва при второто иззвъняване. Погледна будилника — беше малко след шест.

— Ало!

— Казвам се Джим. Мисля, че имаме общ приятел.

— Да. Така е.

— Елате в 528.

— Къде?

— Стая 528, тук, в хотела — каза човекът и затвори.

Кат напръска лицето си с вода и облече сакото. Слезе с асансьора до петия етаж, намери стаята и почука. Човекът, който отвори вратата, беше на около шестдесет години, с почти напълно посивяла коса. Носеше костюм и шарена вратовръзка. Не изглеждаше свеж. Беше небръснат, яката на ризата му беше мръсна, а косата мазна.

— Заповядайте, седнете — покани той Кат, като му посочи два люлеещи се стола.

Кат седна и заоглежда стаята.

— Благодаря за тази среща — каза той.

— Приятел ли сте на сенатора? — запита мъжът.

Кат се поотпусна.

— Нека ви разкажа проблема си.

— Запознат съм с вашия проблем — вдигна ръка мъжът. — Чета вестници. Позволете ми само аз да говоря.

Кат се съгласи.

Джим отвори едно куфарче и измъкна някакво досие.

— Да видим — каза той, като обръщаше страниците. — Роден в Атланта. Учил гимназия в Нортсайд. Добър защитник, но не достатъчно за отбора на колежа. По-късно технически университет в Джорджия — випуск 53-та година. Пропуснал войната в Корея поради отсрочванията за студентите. Добър ход, да знаете. Преминал подготовка в Службата за запасни офицери от военноморския флот. Получил военно звание във флотата. Защо?

— Бях млад и глупав — отговори искрено Кат.

— Не ви ли хареса в Куантико?

— Не мога да кажа, че ми харесваше.

— Аз съм бил там няколко години преди вас. На мен също не ми харесваше много — каза Джим и погледна отново в досието. — Но сте се справяли добре. Написали са някоя и друга добра дума за вас в доклада за компетентността ви.

— Затварях си устата и правех каквото ми кажат.

— Тук не пише така. — Джим четеше досието му. — Проявяващ лична инициатива, склонен към импровизации… На езика на флотата това означава независима личност, а понякога просто досадно копеле.

— Изглежда, не съм за военен — вдигна рамене Кат.

— Затова ли отказахте да работите за управлението? — запита Джим. — Мислехте, че ще бъде като в армията?

— Управлението?

— Централното разузнавателно управление. Чували сте за него — каза сухо Джим.

— Господи! Оня от ЦРУ ли е бил? Аз мислех, че иска да се запиша отново в армията. Дрънкаше за служба на родината. Казах му да върви на майната си.

— По онова време хората, които набираха кадри, бяха доста ловки засмя се Джим.

— Вие от тях ли сте? ЦРУ?

Джим не отговори. Започна да разглежда отново досието.

— Да видим. След техническия университет сте работили за „Ай Би Ем“, за „Тексас Инструментс“, а след това сте започнали самостоятелно с оня финансов магьосник, вашия шурей. Не сте и за живота в големите фирми, а?

— Може да се каже, че използвах добре личната си инициатива и имах склонност към импровизации. И големят бизнес не прощава това, както и флотата.

— После забогатяхте. Изобретихте принтера и Бен направи фирмата акционерна. Изплатихте дълговете си, построихте си нова къща, купихте яхта. Общата стойност на капиталите ви е малко над шестнадесет милиона, по-голямата част от които е в акциите на фирмата, в няколко недвижими имота и в паричната борса. Умен шурей имате.

— Добре сте информиран — каза Кат, като се завъртя неловко. — Знаете ли къде е дъщеря ми?

Джим поклати глава отрицателно:

— Съжалявам. Мислите, че тя е жива и е някъде в Колумбия?

— Да.

— И сте решили да отидете и да я търсите?

— Да.

— Колумбия може да бъде доста опасно място — каза Джим. — Има ли начин да ви разколебая?

— Не, освен ако ми предложите друг начин да върна дъщеря си.

— Боя се, че не мога. Ако беше моята дъщеря, аз също бих тръгнал да я търся. — Джим разтърка очите си. — Слушайте, защо пък да не отидете? Дявол да го вземе. Не сте по-глупав от ония в Държавния департамент, нито пък от колумбийската полиция, която извърши цялото търсене досега. По дяволите, по-умен сте и сте богат! Проблемът е, че не ви стигат други неща. Но можете да си ги купите.

— Например какви?

— Ще ви бъде необходим помощник. Някой, който познава района. Вие не говорите испански, нали?

— Не.

Джим отвори един от куфарите си и извади фотоапарат. Свали една картина от стената, отвърза вратовръзката си и я подаде на Кат с думите:

— Застанете там и си сложете тази вратовръзка.

Кат се подчини.

Докато снимаше, Джим продължи да говори:

— Има един подходящ човек и за щастие е в Атланта. Австралиец е. Казва се Блуи Холанд. Живее тук от известно време, но не се задържа на едно място. Прекарал е доста време в Колумбия и познава всички лоши хора. Досещате се какво имам предвид.

— Мислите ли, че е свободен? — запита Кат.

— Не съвсем. Намира се в изправителния затвор в Атланта. Но скоро ще го помилват. Мога да уредя да кажат една добра дума за него. Доста сте се променили от последния път, когато са ви снимали — каза той и вдигна лист с четири снимки на Кат.

— Да. Освен брадата и косата съм загубил двадесетина килограма.

— Това е добре. Никой няма да ви разпознае, макар че снимката ви доскоро беше във всички вестници.

— Блуи Холанд каква връзка има с всичко това?

Джим се върна при своя стол, започна да рови в големия куфар и извади някаква машинка.

— Блуи е страхотен пилот. Австралийските равнини, Аляска… такъв тип летец. Направил е доста курсове между Щатите и различни южноамерикански писти.

— Разбирам — каза Кат.

— Последния път Блуи се забърка в някаква сделка с кубинци. Господи! Никой не трябва да се занимава с кубинци в наше време. Те го завлякоха в затвора със себе си.

— Той закоравял престъпник ли е?

— Е, Блуи просто винаги е имал много свободно отношение към митническите разпоредби на САЩ. Не удря хората по главите, за да им вземе парите и не е наемен убиец. Обича летенето, и то ниското и бързо летене. Предпочита малки и тъмни писти пред големите, ярко осветени летища. Доста способен човек е и както казах, познава мястото доста добре.

— Как мога да се свържа с него? — запита Кат.

— Аз ще уредя това, когато излезе. Той няма да знае кой го праща. Кажете му, че Карлос ви е насочил към него.

Джим раздели четирите снимки, извади малка синя книжка от куфара и с помощта на машинката залепи една снимка в книжката.

— Не мога да ви помогна кой знае колко. Мога само да дам някакво прикритие.

— Какво означава „някакво прикритие“? — запита Кат.

Джим му подхвърли книжката — беше американски паспорт. Кат го отвори и видя снимката си и името Робърт Джон Елис.

— Ще имате нужда и от това — каза Джим, като му подаде още нещо.

Кат пое един износен портфейл. Вътре имаше половин дузина кредитни карти като онези, които той имаше в джоба си.

— Подпишете паспорта и другите документи.

Кат започна да подписва.

— Елис е търговски агент във вашата фирма — каза Джим. — Като изключим разликата в името и адреса, той доста прилича на вас. Паспортът му изтича на същата дата, има същите печати и пътувания. Дори сега, когато сте загубили доста килограми и сте обръснали брадата си, неговият паспорт ви подхожда повече отколкото вашият.

— Наистина ли мислите, че ще се нуждая от всичко това? — запита Кат смутено.

— Не зная, но ако аз отивах там, щях да се застраховам предварително. Паспортът, шофьорската книжка и кредитните карти са истински. От днес данните ви са въведени във всички компютри. Ако минете през колумбийската или американската емиграционна служба, паспортът няма да ви провали. Ако платите за обяд с картата „Американ експрес“ на Елис, сметката ще се прехвърли в служебната ви банкова сметка. А, като се върнете в Атланта, поискайте от фирмата да напечата няколко визитни картички и наредете на телефонистката, ако получи запитвания, да казва, че се намирате в Южна Америка. Добре е да информирате и шурея си, но не му казвайте нищо за документите. Кажете му само, че може да заминете под името Елис и че той трябва да ви прикрива.

— Вие сте направили всичко това вчера? — Кат беше учуден, но вече знаеше защо Джим беше небръснат — бил е на крак цяла нощ.

— Това е част от службата — каза Джим. — Елате до прозореца за момент.

Джим извади някакви парчета пластмаса от джоба си.

— Това е колумбийска входна виза. Отлепяте найлона и притискате печата върху празна страница в паспорта, след това попълвате с мастило датата на влизане. Не забравяйте да сложите печата в двата паспорта и върху тези карти.

Джим се върна отново при куфара си и закачи две от снимките върху някакви документи.

— Това са колумбийски туристически визи за двете ви самоличности. — След това извади два плика от куфара. — Единият е паспортът за Блуи. В момента той няма паспорт. Не му го давайте, докато не се наложи, защото може да го използва, за да отпътува в друга посока. Кажете му, че може да го запази за себе си като малък подарък от Карлос.

Джим вдигна другия плик.

— Тук има два паспорта за Джинкс. Единият е на ваше име, а другият на нейно. И двата имат една и съща снимка. Предполагам, че ако я намерите, ще искате да напуснете страната бързо.

— Малко съм объркан от всичко това — каза Кат.

— Ще ми се да мога да сторя повече — отговори Джим. — Ще ми се да мога да ви кажа къде се намира дъщеря ви. Но мисля, че тези неща ще подобрят шансовете ви да влезете и излезете живи от страната.

— Много съм ви благодарен за помощта, Джим.

— Не се притеснявайте. Може би някой ден вие ще ми направите услуга.

— Само кажете. По всяко време. Мога ли да ви намеря някъде, когато се върна? Бих искал да ви кажа как е минало всичко.

— Не — Джим започна да опакова багажа си. — Дайте няколко дни на Блуи, за да се почувства свободен, и той ще се свърже с мен. Предложете му петдесет хиляди — сега десет и четиридесет, когато се върнете в Щатите. Тази сума би трябвало да стигне. Разбира се, ние не сме се срещали никога — завърши Джим и затвори куфара си.

— Да.

Двамата стиснаха ръцете си. Кат отвори вратата.

— Слушайте, Катлидж — каза Джим с известно чувство в гласа си. — Възможно е да попаднете на кофти места. Пазете си задника.