Бялата стока

24.

Кат отново чакаше. Стоеше до прозореца в стаята си и гледаше облаците, преминаващи над зелените планини, които заобикаляха града. Вече от час беше в хотела. Телефонът звънна.

— Ало!

— Тук е Бъз Бергман. Всичко е уредено. Ще се видим утре, за да поговорим повече, но тази вечер ще трябва да те проучват онези хора. Джони Гомес ще ти обясни.

Кат изчака мълчаливо. С изненада установи, че ръката му трепери леко.

— Тук е Джони Гомес, Кат. Слушай внимателно. На най-горния етаж на „Текуендама“ има нощен клуб. Нали си в този хотел?

— Да.

— Горе има кубински танцьорки — от хотел „Тропикана“ в Хавана. Идват в Богота всяка година. Обади се в клуба, за да направиш резервация. Представи се и кажи, че си приятел на мистър Варгас и искаш самостоятелна маса. Дотук ясно ли е?

— Да. Аз съм Елис, приятел на Варгас.

— Точно така. Трябва да вземеш със себе си сто хиляди долара в стодоларови банкноти.

— Ясно. Какво да правя, като ида там?

— Отпусни се и се наслаждавай на представлението. Чух, че е страхотно. При теб ще дойде човек на име Варгас и ще поиска парите. Той ще те инструктира какво да правиш след това. Може да ти зададе някои въпроси. Затова трябва да знаеш. Представен си от един адвокат от Маями, който се казва Уолтър Джаспър, викат му Уолт. Върши някои неща за фирмата ти във Флорида. През последните шест месеца си го опознал и той те е поканил за тази сделка. Джаспър е висок един и осемдесет, тежи шестдесет и осем килограма, косата му е руса и започва да посивява. На външния край на лявото око има дълбок белег с формата на полумесец. Той им е говорил за тебе — казал е, че те познава достатъчно добре и те е описал. Това е всичко, така че ако задават много въпроси, започни да си измисляш. Ще пратим отговорите ти на Джаспър, за да не могат да те хванат. Ясно ли е?

— Ясно. Какво друго трябва да зная?

— Е, за твое успокоение трябва да ти кажа, че моят човек, когото заместваш, също ще бъде там някъде. Той е метър и осемдесет, тежи осемдесет килограма, със светлоруса, късо подстригана коса и много сипаничава кожа. Той ще те наблюдава, но не му говори и не му обръщай никакво внимание. Важно е да изглежда, че не си свързан с никого, разбираш ли? Там ще бъдеш съвсем сам.

— Разбирам.

— Когато срещата свърши, допий напитката си, изчакай да свърши представлението, върни се в стаята си и ми позвъни вкъщи. Имаш ли други въпроси?

— Не.

— Желая ти късмет.

— Благодаря — каза Кат и затвори телефона. Позвъни в нощния клуб и се отправи към рецепцията. Поиска куфара си от сейфа. Един от администраторите го заведе до трезора и застана с гръб към него, а Кат извади две пачки с банкноти от по сто долара и заключи куфара. Върна се в апартамента си и се опита да заспи, но не можа.

В девет часа се качи с асансьора на последния етаж и съобщи името си на оберкелнера.

— Приятел съм на мистър Варгас — каза му Кат.

— Разбира се, сеньор — отговори оберкелнерът. — Разбирам.

Заведоха го до една маса в ъгъла на заведението, далеч от сцената, където малък състав свиреше вяло старомодна американска музика, а на дансинга танцуваха една-две двойки. Клубът се пълнеше бързо. Сервитьорът взе поръчката му и остави менюто. Кат реши, че ще е по-добре да вечеря, и си поръча стек и половин бутилка от любимото си чилийско вино. Огледа се и веднага видя човека на Гомес, който седеше на една маса близо до сцената. Дори и от такова разстояние си личеше сипаничавата му кожа.

Музиката спря и на сцената се появи група в доста пъстро облекло. Прозвуча жива латиноамериканска мелодия и изведнъж атмосферата се промени. Дансингът се изпълни с двойки — жени с дълбоко изрязани рокли и мъже в тесни костюми, които танцуваха самоуверено и невъздържано. Кат неволно се усмихна. Преди повече от двадесет години беше виждал възрастни хора да се забавляват така добре.

Донесоха му стека — беше превъзходен. Вече привършваше с яденето, когато музикантите спряха да свирят и излезе една по-пищно облечена група. След малко музиката започна отново и на сцената се появи нова трупа. Това бяха кубинци, които танцуваха диво и пееха с пълна сила. Свършиха номера си и едно от момичетата, най-красивото, пристъпи в центъра на сцената и започна някаква страстна балада. Беше изключително красива и гледайки я, Кат изпита копнеж по Мег. Къде ли беше тя? Представлението продължи около час и той, погълнат от атмосферата му, забрави защо беше тук.

Когато програмата съвсем неочаквано свърши, сервитьорът пристигна и постави един чек на масата. Той се запъти с нежелание да донесе брендито, което Кат му поръча. Очевидно беше, че очакваше масата да се освободи. Започнаха да влизат хората за нощното представление. Кат се питаше дали не трябва да дойде по-късно. Беше запазил маса за по-ранното представление, без да обмисли. Брендито му пристигна. Забеляза, че човекът на Гомес също си е поръчал нова напитка.

Внезапно двама латиноамериканци седнаха на масата на Кат. И двамата бяха облечени в делови костюми, които изглеждаха консервативни за Богота. Единият мъж беше на около тридесет години, як и тъповат на външен вид. Другият, който беше по-близо до възрастта на Кат, имаше остри черти и малки очи.

По-възрастният постави един малък кожен портфейл на масата, отвори го и показа някаква значка.

Кат се смрази.

— Да? — едва успя да каже той.

— Мога ли да видя паспорта ви? — запита мъжът на английски език с подчертан акцент. Не молеше.

Кат извади паспорта си и го подаде на мъжа, като се огледа бързо из стаята. Не видя никой, който да прилича на Варгас. Сърцето му започна да бие силно.

— Каква е целта на посещението ви в Богота, мистър Елис? — запита полицаят, като постави паспорта му на масата и го закри с длан.

— Тук съм по работа — отговори Кат. Срещата беше пропаднала. Разбра го веднага. Сега никой не би посмял да дойде при него. Щеше му се да удари с юмрук по масата и да изругае, но се въздържа.

— И каква е работата ви?

— Продавам компютърно оборудване. Надявам се да намеря нов пазар в Колумбия за нашите продукти.

— Разрешете ми да видя други документи.

Кат подаде на мъжа портфейла си, където бяха шофьорската книжка на името на Елис и кредитните карти. Какво да прави сега? Дали Варгас ще уреди друга среща, след като разбере, че Кат е пипнат от полицията? Сигурно е, че той наблюдава всичко това.

— Имате ли визитна картичка?

Кат му подаде една.

Мъжът я разгледа отблизо.

— Въоръжен ли сте?

— Разбира се, че не.

— Разкопчайте якето си, моля.

Кат разкопча якето си и го отвори.

— Какво има в левия вътрешен джоб на якето ви, мистър Елис?

Кат трепна неволно. Ако полицаят види парите, ще го арестуват. Само търговец на наркотици може да носи толкова много със себе си.

— Плик — отговори Кат.

— Какво има в него?

— Пътните ми разноски.

— Моля, поставете го на масата.

Кат извади дебелия плик и го сложи на масата пред себе си. Полицаят го отвори, повдигна вежди и опипа пачките. Сложи парите в джоба си, след като побутна паспорта и портфейла през масата.

— Това обир ли е? — запита Кат. — Това ли прави полицията в тази страна?

Мъжът се усмихна и каза:

— Аз съм Варгас. Вдругиден в пет следобед бъдете на бара в „Парадор Тикуня“ в Летиция. Носете деветстотин хиляди долара със себе си.

Без да кажат нищо повече, двамата мъже станаха и си отидоха.

Кат си допи питието и се опита да успокои нервите си. Нещата не се развиха така, както очакваше. Подписа чек и се върна в апартамента си. Затвори вратата и набра номера на Гомес.

— Тук е Катлидж.

— Добре ли си? — запита тревожно Гомес. — Моят човек каза, че си бил проверяван от полицията.

— Беше Варгас. Трябва да бъда в някакво заведение в Летиция, наречено „Парадор Тикуня“, вдругиден в пет следобед и да нося остатъка от милиона.

— Какво те пита?

— Поиска да се легитимирам и да му кажа по каква работа съм тук. Доста усърдно разглежда документите ми.

Кат погледна към вратата на спалнята. Когато излезе, тя беше отворена. Вероятно камериерката е била тук, за да оправи леглата, защото сега я намираше затворена.

— Добре — каза Гомес. — Наспи се добре и ела утре в девет сутринта в посолството. Питай за Бергман. Ще направим някои планове.

Гомес затвори телефона, преди той да се опита да каже нещо.

Кат отново погледна към вратата на спалнята. Под нея не се виждаше светлина, а той беше оставил лампата включена. Малката му брезентова чанта лежеше на бюрото в хола. Отиде до нея, намери пистолета на Блуи и провери дали е зареден. Върна се при телефона и без да вдига слушалката, набра 0.

— Ало, операторът ли е? Искам да се обадя до Съединените щати — каза той и даде номера. — Да, ще почакам.

Изхлузи обувките си и отиде бързо до вратата на спалнята, като дишаше ускорено. Знаеше, че ако се колебае, не би могъл да го направи, и затова отвори вратата и насочи пистолета пред себе си.

Някой седеше на леглото в тъмната стая, някаква жена. Намери ключа за лампата и го завъртя. Лампата освети стаята и Кат установи, че е насочил пистолета към водещата танцьорка и певица от състава на „Тропикана“. Той замръзна на мястото си. Беше изненадан и не можеше да говори.

— Господи! — дочу някакъв глас вляво.

Кат се завъртя с насочен напред пистолет. На вратата на банята стоеше Met, завита в хавлиена кърпа. Отпусна пистолета и запита:

— Какво става? Къде беше?

Радваше се, че я вижда, но и го беше яд, че толкова време я нямаше.

— Бях заета — отвърна тя. Отиде до него, взе пистолета от ръката му и го остави на шкафчето. — Бари Хеджър не ти ли предаде съобщението ми?

— Какво съобщение? — запита Кат, все още задъхан.

— О, разбирам какво е станало — каза Мег и седна на леглото. — Когато полицаите от аерогарата ти се нахвърлиха, аз се обадих на Хеджър.

— Знам за това — каза Кат. — Благодаря. Иначе щяха да ми се случат много неприятни неща.

— Не можех да направя нищо сама и затова чаках пред затвора, докато Хеджър дойде с линейката и те откара. На следващата сутрин се обадих, за да разбера как си. Хеджър каза, че са те били лошо и ще останеш в болницата на посолството няколко дни.

— Не ми е предавал, че си се обаждала втори път. Защо не ми остави бележка или някакво съобщение?

— Мислех, че ще се върна, преди да излезеш от болницата. Съжалявам, ти сигурно си се тревожил за мен.

— Да, точно така.

— О, прости ми. Кат, това е приятелката ми, Марибел Иноченто.

Кат се обърна към жената на другото легло.

— Здравейте. Гледах ви в представлението тази вечер. Бяхте прекрасна.

Жената се усмихна безизразно и запита:

— Que?33

Мег преведе, а тя се усмихна отново и отговори на лош английски:

— Благодаря ви!

Мег представи Кат на испански.

— Къде сте се запознали? — попита Кат.

— Преди три години отидох в Хавана за интервю с Фидел Кастро. Бях в „Тропикана“, а Кастро отлагаше интервюто, та останах две седмици. С Марибел се срещнах на плажа и се сближихме.

— Значи сега имате малка приятелска среща?

— Не точно това — отговори Мег. — Марибел иска да емигрира от Куба.

— В Колумбия ли?

— Е, в Съединените щати.

Марибел отправи ослепителна усмивка към Кат.

Той си помисли, че наистина е разкошна. Черна като смола коса, прекрасна кожа и невероятно бели зъби. Едва сега забеляза, че носеше пеньоар, който не беше стегнат добре и голяма част от гърдите й се виждаха.

— Не разбирам — каза той на Мег. — Как може да се избяга за Щатите от Богота?

— Работя по въпроса — каза Мег. — Баща й е в Маями. Избягал от Куба преди години и оттогава се опитва да измъкне и Марибел. Свързах се с американския консул в посолството. Той не обеща нищо предварително, но намекна, че ако тя напусне трупата и изрази официално желание да замине за Щатите, може да се направи нещо. Тя е голяма звезда в Куба. Администрацията на Рейгън може да превърне в страхотно шоу бягството й.

— И каква е следващата стъпка?

— Трябва да я измъкнем от хотела и да я заведем в посолството.

— Говориш така, сякаш тя трябва да бъде изнесена в коша с прането. Не може ли просто да слезе и да вземе едно такси.

Мег пое дъх и погледна към тавана.

Кат изпита неприятно чувство и запита:

— Е?

— Малко по-сложно е. С трупата пътуват четирима от тайната полиция, за да предотвратяват такива неща.

„Мама му стара!“ — изруга той наум.

— Как се измъкнахте от тях?

— Беше сравнително лесно. Трупата е настанена два етажа по-долу. Аз бях зад сцената и когато представлението свърши и всички тръгнаха надолу, успях да я кача в асансьора и слязохме на този етаж.

— Господи! Четиримата полицаи не ви ли видяха?

— Те се качиха на асансьора преди нас. Ние тръгнахме няколко секунди след тях и сигурно не са видели на кой етаж е спрял асансьорът. Може би си мислят, че сме напуснали хотела.

Някой почука на вратата на апартамента.

Кат подскочи и каза:

— Може би.

Мег каза нещо бързо на Марибел и се отправиха към банята.

— Разкарай го, който и да е той. — Мег затвори вратата на банята.

Кат взе пистолета и го бутна отзад в колана си. Когато отвори вратата, един набит латиноамериканец започна да му говори на испански.

— Съжалявам, не говоря испански.

— Охрана на хотела — каза на английски мъжът. — Търсим две жени, които обраха наш клиент в ресторанта на последния етаж. Трябва да претърся стаята ви.

— Боя се… — каза Кат, но мъжът вече беше минал покрай него. Огледа бързо кухнята, след това хола и се насочи към спалнята.

— Хей, почакай — извика Кат. — Жена ми е вътре.

Мъжът дори не забави крачка. Отиде до вратата и я отвори рязко. Мег стоеше пред огледалото с пеньоара на Марибел и с увита кърпа около главата. Лицето й беше намазано с бял крем. Тя започна да бълва нещо на испански.

Изненадан, мъжът пристъпи назад. Кат застана пред него и извика:

— Добре, а сега се омитай!

Мег продължаваше да крещи отвътре. Кат държеше ръцете си до тялото си, но бутна мъжа с гърдите си.

— Махай се от стаята ми или ще извикам полицията.

Кубинецът се обърна и излезе. Кат заключи вратата и постави верижката. Облегна се на вратата, като държеше лицето си с ръце. Какво още може да му се случи за една вечер? Успокои се и се върна в спалнята.

— Какво имаш на лицето си? — запита той Мег, като я последва към банята. — Никога не съм те виждал да използваш такъв крем.

— Паста за зъби — отговори тя, докато се плискаше с вода. — Това беше единственото нещо подръка.

Мег каза нещо на испански, вратата от матово стъкло на ваната се плъзна и Марибел се показа гола, без ни най-малко да се притеснява от това. Двете се засмяха и се прегърнаха.

Кат се върна в спалнята, но му беше трудно да свали очите си от удивителното тяло на Марибел. Жените го последваха. Марибел, вече облечена в пеньоара, но не го беше завързала добре и това влудяваше Кат.

Мег обясни със спокоен тон:

— Утре сутринта ще намерим начин да я заведем в посолството. Може да остане тук тази вечер, нали? Има две легла. Тя може да спи на едното, а ги на другото.

Кат каза:

— Всичко много се обърква и става прекалено шантаво за мен.

— Чуй ме — започна Мег. — Зная, че се тревожиш за Джинкс, аз също се тревожа, но това няма да ни забави.

— Не знаеш какво се случи от последната ни среща насам. Имам да ти разказвам много неща.

— Трябва ли да предприемем нещо сега?

— А, не, но…

Мег сложи ръка на бузата му.

— Кат, трябва да отведем Марибел при баща й. Мисля, можеш да разбереш, че това е важно за тях.

— Да, добре, съгласен съм. Господи! Какъв ден!

— И какво се случи, докато ме нямаше?

Кат наля бренди за тримата и разказа всичко на Мег.

— Значи отиваме в Летиция?

— Аз отивам в Летиция.

— Слушай, Кат — каза твърдо Мег. — Свикни с това. Идвам с теб, където и да отидеш. Отиваш в Летиция, аз също. Това е. Не знаеш езика, спомняш ли си това? Все още се нуждаеш от помощта ми. Каквото и да става, повече няма да те изпусна от погледа си.

Кат гаврътна брендито си и наля още по едно.

— Бог ми е свидетел, че предпочитам да дойдеш с мен. Не бих стигнал дотук сам. — После стана и каза: — Виж какво, трябва да се наспя. Съсипан съм.

Отиде в спалнята, съблече се и се пъхна бързо в леглото. Винаги спеше гол и нямаше пижама.

Шепотът и смехът на двете жени не му попречиха да заспи мигновено. Беше прекалено уморен, за да може да мисли за Варгас или Марибел, за Хеджър, Бергман или Гомес. Да вървят по дяволите! Ако искаше да остане с всичкия си, трябваше да спи.