Бялата стока

23.

Това, което Кат разказа, предизвика раздвижване, но като ги запозна с фактите, които знаеше, го отпратиха като дете, казаха му да се прибере в хотела и да чака да му се обадят. Това не му хареса особено, но се подчини.

Поръча си обяд и докато ядеше, гледаше разсеяно някакъв футболен мач по телевизията. Когато мачът свърши, започна шоуто на Бил Козби31, но на испански.

Кат съжаляваше, че им беше казал всичко, което знаеше, а не измъкна почти нищо в замяна. Когато си легна, си спомни за Мег. Чудеше се какво ли прави, какво й се е случило. Все още нямаше никаква вест от нея. Тревожеше се и за Джинкс. Разказът за това, което се беше случило на Дръмънд, го измъчваше. Чувстваше, че е някъде близо до дъщеря си, но сега тя може да се намира в Летиция, а може и да е в някоя друга страна, далеч оттук. Позвъня в къщата на Мег, но никой не вдигна телефона. През нощта не можа да спи добре.

На сутринта Кат нетърпеливо чакаше Бергман да му позвъни. До обяд прочете всички вестници на английски език, които успя да намери в хотела. Започна да се разхожда из стаята. Към два часа реши той да позвъни на Бергман, но се отказа. Взе такси и отиде в посолството.

Показа паспорта си, но администраторката настоя да позвъни на Бергман, който да потвърди срещата. Подаде слушалката на Кат намръщена.

На телефона беше Бергман.

— Какво правите тук? Казах ви, че аз ще ви потърся.

— Не мога просто да си седя в хотела и да чакам — каза разгорещено Кат. — Какво става?

— Слушайте! Тук е настъпил страхотен хаос. Не мога да говоря с вас точно сега.

— Искам да зная какво става — настоя Кат. — Изпратете някой за мен или ще повикам посланика.

Бергман постави за момент ръката си върху слушалката и Кат дочу тих разговор. След малко се обади отново:

— Добре. Ще изпратя някого.

Кат чакаше нетърпеливо. След десет минути се появи Кандис Лий и му се усмихна. Когато влязоха в асансьора, тя му каза:

— Бъдете по-настоятелен и всичко ще бъде наред. Не им позволявайте да ви разиграват.

Заведе го до канцеларията на Бергман. В стаята имаше шест души, половината от които разговаряха по телефона. Бергман, Гомес и Хеджър седяха на дивана, наведени над няколко регионални телефонни указателя.

Бергман го покани да седне и не му обърна повече внимание.

— Какво зная за Марв Хинделман? — попита той Хеджър. — Ами той е помощник-министър на правосъдието.

— Няма да стане — обади се Гомес. — Той е твърде ниско в йерархията, пък и почти не го познавам.

— Защо не се срещнем с посланика? — запита Хеджър. — Ще поискаме да се обади на държавния секретар.

Бергман кимна отрицателно:

— Не би го направил. Не и при иск за финансиране. А ако се съгласи, дори и държавният секретар няма да може да задвижи нещата навреме.

— Изглежда, сме в безизходица — каза Гомес. — Моят човек се намира в „Хилтън“, но не мога да го напъхам в тази операция.

И тримата мъже млъкнаха. Чуваше се само тихото мърморене на останалите, които водеха телефонни разговори на испански.

— Какво става? — запита Кат.

Бергман въздъхна.

— Проверихме „Емпайър Холдингс“, компанията, на чието име ни казахте, че е регистриран „Гълфстрийма“, проучихме и управляващите директори според вашето описание. — Разрови книжата на масата и му подаде една снимка.

Кат видя познатата фигура в дрехи за тенис, а около него и други мъже и жени, облечени по същия начин. Разпозна го. Видя и три-четири известни филмови звезди.

— От ФБР провериха това снощи и ни го изпратиха по факса. Снимката е направена на турнир по тенис в Лос Анжелос преди пет години. Името на този е Стантън Майкъл Принс. Имаше верига от модерни автомивки в Лос Анжелос, наречена „Стане Дитейлърс“, която беше параван за търговията с кокаин. Агенцията за наркотиците го беше спипала около месец след като е била направена снимката. Той излезе под гаранция срещу два милиона и оттогава никой не го е виждал в Щатите. Просто изостави процъфтяващ бизнес, който бе взет от правителството. Можел е да си го позволи. Очевидно е бил продавач и на едро, и на дребно. Трябва да е печелил от доста време. Нямаше досие и не е общувал с нечисти хора. Затова не можем да го хванем лесно.

Бергман разрови хартиите отново и извади един лист.

— Има диплом по бизнес-мениджмънт от Харвард. Особен престъпник. Все още проверяваме компания „Анаконда“, но дотук няма нищо незаконно. Но ако този човек има работа с тях, значи не са чисти.

— Е, чудесно — каза Кат, — вече знаете кой е той. И какво ще правите сега?

— Мислим по въпроса — каза Бергман.

Кат посочи с ръка из стаята и каза:

— Виждам, но от поведението ви разбирам, че нещо не е наред. Какво е то?

Хеджър се намеси:

— Намираме се в страхотна бюрократична каша.

— Каква каша?

Хеджър погледна уморено към Бергман.

— По-добре да му кажеш. Може би тогава ще ни остави на спокойствие.

Кат погледна Бергман с очакване.

— Е?

— Добре — предаде се Бергман, вдигайки ръце. — Но пак повтарям, това е строго поверително.

— Разбира се.

— Казах ти, че имаме сведения за една нова фабрика в Трапеца.

— Да. Спомням си, че стана дума за това вчера.

— Това е повече от обикновено донесение. Сигурни сме, че е вярно.

— Така си и мислех.

— Фабриката — и приятелят ти Принс може би е главният — провежда нещо като международна конференция по продажбите. Изглежда, са били поканени петдесет или повече души от Щатите, Европа и Далечния изток, които ще бъдат новите дистрибутори на кокаина или може би по-точната дума е — привилегировани районни продавачи. Създават лицензни продажби както „Макдоналдс“.

— И знаете ли кога е тази конференция?

— Вдругиден.

— Значи ще отидете там и ще арестувате всички, така ли?

Бергман се усмихна тъжно.

— Нищо не би ми се харесало повече.

— Искате да кажете, че поради някаква причина не можете?

— Всъщност причините са две. Първо, не знаем местоположението на фабриката.

— Но вие казахте…

— Да, намира се в Трапеца. Мисля, че не осъзнавате колко голяма е площта му. Става дума за хиляди квадратни километри джунгла. Невъзможно е въздушно наблюдение, защото фабриката е скрита под дървесно покритие и, разбира се, маскировка. На една армия ще й бъдат необходими години да претърси цялата площ. Там няма нищо, освен няколко индианци.

— Откъде получихте тази информация? — запита Кат.

— От няколко източника, но най-вече от един правителствен служител от средна категория, който е бил подкупен, но не могъл да продължава повече така.

— Той не знае ли къде е мястото?

— Не. Никога не е бил там. Нито някой от другите ни информатори. И все пак намерихме начин да открием фабриката.

— Намерихте я?

— Да. Като почнахме от края на кокаиновата верига в Щатите. Агенцията за наркотиците хвана един адвокат в Маями, който бил важна фигура при прането на пари, но не могъл да издържи при мисълта за затвора, та разказа някои неща. Държахме го натясно и успяхме чрез него да внедрим един от хората си… да го акредитираме за тази конференция. — Бергман спря да говори и се засмя. — Господи! Сякаш си говорим за Обединените нации, а не за операция, свързана с наркотици.

Кат се оживи.

— Искате да кажете, че ще имате човек на мястото ли?

Гомес се намеси:

— Агенцията за наркотиците ни осигури един човек, тъй като трябва да бъде някой, когото не познават в сферата на наркотиците, ново лице. Не можем да изпратим от нашите хора тук, защото съществува вероятност да ги разпознаят. Но този, новият, е идеален и дори успяхме да му измислим прикритие, което трябва да свърши работа, ако не го наблюдават твърде отблизо. Разбирате, че всичко това се е случило през последните няколко дни. Опитваме се да ги догоним възможно най-бързо.

— И това е проблемът ни — каза Бергман. — Необходимо е време при подготвяне на операция като тази — за оправяне на канцеларските книги, за финансиране. Наистина, Джони Гомес и хората му осигуриха, и то доста бързо, човек, Хеджър и хората му се справиха с прикритието, но финансирането е друг въпрос.

— Финансиране ли? — учуди се Кат. — Нали казахте, че имате бюджет.

— Разбира се, имаме. Но не забравяйте, че Отделът за борба с наркотиците не е оперативен. Би трябвало колумбийците да вършат цялата работа и те се организираха много бързо за военна операция срещу тази нова фабрика, когато я намерим. Тайният агент, изпратен от американска страна, не се финансира от колумбийците, пък и да си призная, това не е операция на Отдела за борба с наркотиците, за да се използва бюджетът му. Не можем да му платим и от средствата на Хеджър.

— Започвам да разбирам проблема ви с бюрокрацията — каза Кат. — Но колко струва внедряването на вашия човек?

Бергман изглеждаше доста притеснен.

— Е, не точно внедряването е проблемът. Искам да кажа, че човекът е от Отдела за борба с наркотиците и е на заплата. Проблемът е в таксата за разрешителното.

— За какво?

— Нали тази фабрика на практика продава разрешително.

— Като „Макдоналдс“.

— Да. Когато искаш да отвориш ресторант „Макдоналдс“, трябва да заплатиш на компанията такса за разрешително.

— И колко е тази такса?

— Един милион долара.

Кат впери поглед в Бергман и каза:

— Нека изясним какво става. Имате възможност да разбиете може би най-голямата афера с наркотици в цялата вселена, имате таен агент в Богота, който е готов и чака да влезе в действие, а не можете да направите нищо, защото Държавният отдел, Агенцията за наркотиците и Централното разузнавателно управление не могат да намерят един милион долара?

Бергман, Хеджър и Гомес гледаха смутено.

— Така е по същество — каза Бергман. — Знам, че звучи шантаво, когато човек чуе за милиардите във федералния бюджет, но се иска много работа, за да накараш една правителствена агенция да се раздели с толкова много пари в брой за каквато и да е операция, особено ако не се знае дали ще се възвърнат. Ако бяхме Агенция за наркотиците в Маями, щяхме да използваме пари от конфискуваните наркотици, да ги завъртим и да ги пуснем отново в движение. Но ние не сме и мисълта за един милион долара в стодоларови банкноти смразява всеки федерален служител. Никой няма да подпише за тези пари. Никой не иска да поеме отговорност.

Кат млъкна и обърна поглед към стената. Беше слисан и се опитваше да не се изсмее на абсурдността на положението. След това се обърна към Бергман:

— Позволете да ви запитам нещо. Казвате, че агентът от Агенцията за наркотиците е непозната личност. Означава ли това, че той е нов и в работата?

— Да — отговори Гомес. — Работи в агенцията от две седмици, но има военно минало. — След това добави помирително: — Вижте, човекът не трябва да бъде Джеймс Бонд. Просто трябва да отиде там с парите, да си купи разрешително, да ни каже къде е фабриката и да изчезне.

Кат се наведе напред и изгледа тримата мъже.

— Чуйте какво ще ви кажа. Аз искам да го направя. Искам да ида на тази „конференция“.

За момент настъпи тишина, след което Бергман каза:

— Мистър Катлидж, зная колко сте загрижен за дъщеря си и съм съгласен, че е възможно тя да се намира във фабриката с този Принс, но трябва да разберете, че вие не сте човекът, който може да отиде там и да я измъкне. Вие сте напълно неквалифициран за такава операция.

— Така ли? — запита Кат. — Смятам, че съм толкова квалифициран, колкото и човекът, когото искате да изпратите. Аз също имам военно минало — бях офицер от морската пехота на Съединените щати.

— Не е толкова просто, мистър Катлидж. Съществува проблем с прикритието ви. Няма да можем да ви го осигурим навреме.

— Аз вече имам много добро прикритие, което хората на Хеджър ми изготвиха — паспорт, кредитни карти, самоличност на бизнесмен и подкрепа. Аз също съм, както се изразихте, непознато лице. Човекът на Гомес преминал ли е някакво специално обучение за тази работа?

— Ами не, с изключение на опреснителен курс по боравене с малки оръжия.

— Аз се справям твърде добре с малки оръжия. Питайте Хеджър.

Хеджър вдигна очи нагоре.

— Вярно е. В казармата аз бях точен стрелец, докато той стигна до експерт. — Усмихна се и допълни: — Разбира се, това не му попречи да се опита да пренесе малко оръжие през металния детектор на аерогарата.

— Сбърках — каза Кат. — Но се уча от грешките си.

— Мистър Катлидж…

Кат не позволи да го прекъснат.

— Освен това имам доста по-голям стимул, отколкото вашият човек — дъщеря ми е използвана за нещо, за което бих желал да не мисля, но не мога.

— Това е проблемът — обади се Хеджър. — Съществува опасност да се интересуваш повече от нея, отколкото да извикаш армията.

— За бога! — каза разгневен Кат. — Ще бъдем сред проклетата джунгла! Аз ще имам нужда от армията!

— Мистър Катлидж — намеси се Бергман, — това е неосъществима прищявка. Ние…

— И накрая — продължи Кат, — аз имам нещо, което няма нито вашият човек, нито вие.

Бергман погледна Кат с усмивка, но любопитството му беше раздразнено.

— Какво е то, мистър Катлидж? — запита той.

Кат също си позволи една лека усмивка.

— Имам един милион долара в брой.

Хеджър се наведе към него.

— В брой ли каза?

— В банкноти по сто долара.

Бергман се опита да го прекъсне, но Хеджър махна с ръка.

— Колко време ще ти бъде необходимо, за да ги вземеш?

— Половин час.

Хеджър погледна към Бергман и каза:

— На нас ни трябват един милион долара, той има един милион долара…

Бергман поклати глава утвърдително.

— Чуйте, мистър Катлидж, заемете ни тези пари и ви обещаваме, че нашият човек ще направи всичко, което е по силите му, за да измъкне дъщеря ви.

— Хич не се надявайте — отговори Кат. — Вашият човек няма интерес да му виене на ръцете една непозната жена. Той ще иска да се измъкне жив оттам, когато му стане напечено на задника, и аз няма да ви дам нито цент, за да го изпратите.

— Мистър Катлидж, бъдете благоразумен — каза с умолителен тон Бергман. — Аз съм федерален служител. Нямам пълномощие да ангажирам цивилен гражданин с опасна правителствена мисия.

— Каква правителствена мисия? — запита Кат. — Шибаните колумбийци отиват в джунглата, а на тях хич не им пука кой ще им каже къде е фабриката. Не ме изпращайте, просто ми кажете как да стигна дотам, и ще отида по собствено желание. Ще подпиша документ за освобождаването ви от отговорност, ако това ще ви накара да се чувствате по-добре. Ще поема пълна отговорност за себе си и дъщеря си.

Кат се изправи и продължи:

— Ще ви кажа още нещо. Ако някой от вас изпрати колумбийската армия на онова място, преди аз да съм извел дъщеря си оттам и в резултат на това тя пострада, ще държа отговорни представляваните от вас агенции и вас лично. Вече видяхте как пресата отрази случилото се с мен и семейството ми — представете си отзивите, които ще предизвикам, ако убият Джинкс заради вас.

Тримата седяха безмълвни и го гледаха. Останалите хора в стаята бяха спрели да разговарят по телефоните и също го слушаха.

— Това е положението, в което се намирате, господа — каза накрая Кат. — Без парите ми няма да се проведе операцията ви или ако намерите начин да я проведете, то аз ще бъда, както е казал незабравимият Линдън Джонсън32, извън палатката и ще пикая вътре. От друга страна, ако използвате парите ми и ме пуснете да ида вместо вашия човек, ще имате това, което искате — ще нанесете удар на една гигантска мрежа за наркотици и ще имате шанса да станете герои. Ще вечеряте в Белия дом с Нанси Рейгън. Ако нещата се объркат, аз няма да съм жив, за да разкажа какво се е случило.

Бергман, Хеджър и Гомес все още го гледаха, без да казват нищо. Накрая Бергман се обърна към Хеджър:

— Познаваш го по-добре от мен. Има ли каквото е нужно, за да се справи?

Кат погледна Хеджър, който не го изпускаше от погледа си. Чакаше нервно да чуе отговора. Сега всичко зависеше от думата на човека, който, Кат беше сигурен в това, го мрази повече от всичко на света.

— Не зная — каза накрая Хеджър. — Но ще ви кажа едно — той е най-безмилостният кучи син, когото познавам.