Бялата стока

36.

Кат не можеше да заспи. До него Мег дишаше дълбоко, а той гледаше тавана и се отдаде на спомени, които беше отблъсквал с месеци. Припомни си Кейти от времето, когато се прибираше у дома след дванадесет-четиринадесет часов работен ден — тичаше вкъщи, приготвяше вечерята и слушаше ентусиазираните му разкази за работата. Спомни си за Джинкс, която като малко бебе приличаше на кукла, и за злопаметния шестгодишен Дел. Той все още не можеше да разбере този контраст в двете си деца. Джинкс беше такава радост, а Дел такова изпитание. И въпреки всичко той искаше и двамата да бъдат с него и си помисли, че само ако ги измъкне оттук, може би ще има нов шанс за сдобряване с Дел. Естествено, от престоя си тук разбра с какви хора работи Дел.

В четири часа стана, взе един душ и се обръсна. Облече дрехите си за тенис. Не можеше да се отърси от чувството, че това е последният му ден на земята. Имаше толкова неща, които могат да объркат това, което възнамеряваше да прави днес. Малко неща бяха сигурни и се налагаше да импровизира доста често. Направи си кафе и го изпи, като се потеше въпреки климатичната инсталация.

Мег влезе в хола и го стресна.

— Нервен си, а? — запита тя.

— Днес може да бъда убит, Мег.

— Мислих за това. Смятам, че правиш всичко, което е във възможностите ти при тези обстоятелства.

— Може би.

Тя постави ръката си на бузата му.

— Слушай, мисля, че ти постигна страшно много. Започна от нищо и я намери.

— Щях да се откажа да търся Джинкс в Санта Марта, ако не беше ти. Щях да се откажа от всичко останало. Но ти ми помогна да разбера, че в мен е останало нещо, че все още мога да обичам и да давам от себе си. Искам да знаеш, че те обичам.

Мег се усмихна.

— Зная. Аз също те обичам. — Наведе се и го целуна.

— Ако се измъкнем живи оттук… — започна той.

— Ще говорим тогава — каза тя. — Сега няма смисъл. Нека да мислим за това, което ни предстои сега.

Кат стана.

— Права си.

Взе брезентовия сак на Хеджър и го сложи разтворен на дивана. Набра комбинацията на алуминиевия куфар и започна да прехвърля парите в сака.

— Господи! — възкликна Мег.

Той натъпка парите и постави една кърпа върху тях.

— Опаковай в някоя малка чанта всичко, което не искаш да оставиш тук, и го вземи със себе си на корта. Срещата ни с Принс и Джинкс е в седем и може да не успея да пристигна първи. Би ли взела и тази чанта вместо мен?

— Разбира се. Аз трябва да си взема само камерата с лентите и паспорта. Останалото може да остане.

— Сложи и няколко хавлии, за да изглежда колкото е възможно повече като чанта за тенис.

Кат нахлузи кобура на раменете си и пъхна автоматичния пистолет в него. Обу тъмносив панталон и тъмносиньо сако върху екипа си за тенис и пъхна заглушителя в джоба си. Пое дълбоко дъх и каза:

— Нека да сме на корта малко преди седем.

— Добре.

Не му се тръгваше. Целуна Мег и се измъкна навън. Постоя пред вратата известно време, за да свикнат очите му с тъмнината. Нямаше луна и той беше благодарен за това. Нищо не се движеше. Излезе през малката порта. Дали няма да е най-добре просто да отиде до голямата къща? Ако го спрат, може да каже, че страда от безсъние и се разхожда. Може би просто ще го върнат обратно във вилата. От друга страна, ако го хванат да се промъква, ще бъде изправен много бързо пред Варгас или Принс. Изглежда, най-добрият му шанс да се добере до голямата къща беше да опита да се промъкне до нея.

Движеше се встрани от пътеката и се прокрадваше между дърветата, като се оглеждаше във всяка посока. Нямаше никой. Достигна до едно оголено място и трябваше да премине шестдесет-седемдесет метра разстояние, където единственото прикритие бяха само няколко малки храста. Огледа се още веднъж, а след това затича. Стори му се, че мина цяла вечност, но накрая достигна до голямата къща. Спря за момент, за да се успокои. Заобиколи ъгъла на къщата и излезе на предната веранда. Почти се сблъска с един часови, облечен в зелени дрехи и с лека картечница в ръце. Войникът стоеше и гледаше небето. Намираше се на около метър от ъгъла на къщата. Кат се скри обратно зад стената, като се надяваше, че не го е чул.

Държеше пистолета в ръка и се притискаше неподвижен до стената. Видя, че заглушителят не е на цевта. Бръкна в джоба си, като ругаеше глупостта си. Ако се наложи да използва пистолета тук без заглушител, ще разбуди всички. Зави го на цевта и дочу шумната прозявка на часовия, а след това и отдалечаващи се стъпки. Погледна иззад ъгъла и видя, че часовият се отдалечаваше от него. За да бъде сигурен, че си е отишъл, Кат почака още няколко секунди и изтича до предната врата. Заключено. По дяволите! Тръгна обратно, откъдето беше дошъл, но се спря. Спомни си, че в мъжката тоалетна има прозорец. Намери го и се опита да го отвори. Беше заключен. Огледа се още веднъж и счупи стъклото с лакът. Не се вдигна много шум, защото повечето от парчетата паднаха вътре. Пъхна ръка, отключи прозореца и влезе. Бързо разчисти стъклата, които не бяха паднали, и ги сложи в едно кошче. Може би никой няма да забележи празната рамка. В стаята беше тъмно, но видя, че фосфоресциращият му часовник показваше пет без десет. Дел също щеше да има трудности при влизането в къщата. Кат отвори леко вратата на мъжката тоалетна и огледа голямото фоайе. Беше празно. В канцеларията на Варгас, която беше отворена, се прокрадваше лъч светлина от комуникационната стая. От радиото вътре се чуваше музиката на някакъв джазов биг бенд. Кат събу маратонките си, за да не скърцат гумените му подметки по мраморния под. Като не изпускаше от погледа си канцеларията, отиде на пръсти до предната врата. Достигна я, напипа ключалката и отключи. Открехна вратата на няколко сантиметра и подскочи. От другата страна стоеше някакъв човек. Доста изплашен и вцепенен, Кат само гледаше. Човекът му направи знак да отвори вратата. Като държеше пистолета зад гърба си, той се подчини и влезе Дел. Кат му посочи мъжката тоалетна.

— Господи! Така ме изплаши — каза той, когато влязоха вътре.

— И ти мен — отвърна задъхан Дел.

Стояха в тъмната тоалетна, като се опитваха да се успокоят.

— Какво ще правим сега? — запита Дел.

— Боях се, че ще запиташ точно това — отговори печално Кат. — Предполагам, че трябва да влезем и да се справим с оня в стаята. Носиш ли пистолет?

— Да. — Дел вдигна един пистолет 38-ми калибър с тъпо дуло.

— Остави на мен да стрелям. Имам заглушител. Ти насочвай пистолета, но не стреляй. Ще събудим всички.

— Добре. Кой ще влезе пръв?

— Аз. Дежурният ме видя снощи. Оправих му принтера. Ще ме познае. — Въздъхна и каза: — Да тръгваме.

Кат огледа фоайето и излезе. Тръгна на пръсти към канцеларията на Варгас. Когато стигна до вратата, махна с ръка на Дел да почака и влезе в комуникационната стая. Блъсна се в радиооператора, който тъкмо излизаше.

Мъжът подскочи.

— Кой си ти, по дяволите? — запита той. — Какво правиш тук?

Музиката идваше от един транзистор „Зенит Трансокеаник“, който се намираше на рафта над радиооборудването.

— Спокойно — каза Кат. — И ти ме изплаши. — Беше забравил колко голям е мъжът. — Аз бях тук снощи и ти оправих принтера. Не помниш ли? Искам да се обадя до банката си в Швейцария.

Мъжът се поуспокои, но все още се съмняваше.

— В пет часа сутринта?

— В Швейцария е единадесет — отвърна Кат.

— Трябва да имате разрешение от Анакондата или Варгас. По дяволите, как влязохте в къщата?

— Предната врата е отворена. Имам разрешението на Анакондата. Трябва да преведа пари в банковата му сметка в Кали.

— Никой не ми е казвал нищо — запъна се операторът.

— Анакондата е трябвало да ти каже. Ако не разпоредя да изпратят парите преди дванадесет часа швейцарско време, те няма да стигнат в Кали днес.

Мъжът се колебаеше.

— Не зная.

— Ако искаш, ще събудим Анакондата и ще го питаме.

— Господи! Не.

— Виж сега. Ти се обади и подслушвай. Трябва само да им дам номера на моята сметка и на сметката в Кали, както и да им съобщя сумата — един милион долара.

— Не донесе ли парите със себе си?

— Имаше едно недоразумение.

Операторът се почеса по главата.

— Е, добре. На кого искаш да се обадиш? — Обърна стола към едновълновия апарат.

— „Кредит Суис“ в Цюрих. Помоли да наберат номера. Чрез кого се свързвате толкова рано?

— Ню Йорк — каза човекът, като завъртя едно копче, за да зададе честотата. — Ще стане много по-бързо, ако можете да си спомните номера.

Кат хвана пистолета за цевта и го стовари върху тила на оператора. Той изохка и падна от стола, но се подпря на коляното си. Все още беше в съзнание. Изохка още веднъж, а след това се извъртя и грабна дясната ръка на Кат, като започна да я извива. Кат, учуден, че мъжът все още беше в съзнание, също коленичи. Хвана пистолета с лявата си ръка и се опита да го удари отново, но операторът блокира удара му и хвана пистолета. И двамата бяха на колене. Това беше изпитание на силите и Кат губеше. Дел се появи на вратата и видя какво става. Изтича и опря пистолета в главата на оператора, но той не му обърна внимание.

— Удари го! — изръмжа Кат.

Дел замахна и удари оператора с пистолета по главата. Той изохка отново, но продължи да се бори. Дел остави пистолета, замахна и го удари с две ръце по врата, от което той пусна Кат и падна напред върху ръцете си. Дел го удари още веднъж и той се свлече на пода.

— Господи! — каза Кат задъхан. — Не е като във филмите, нали?

— Да го вържем, преди да се е съвзел.

Кат започна да търси нещо за връзване. Отвори едно чекмедже и намери дебела ролка изолационна лента.

— Това ще свърши работа — каза той.

Дел изви ръцете на оператора, а Кат ги върза здраво с дебелата петсантиметрова лента. След това върза краката и омота главата му, като запуши устата и закри очите и ушите му. Накрая обви тялото на човека, като стегна ръцете към гърба му.

— Това трябва да е достатъчно — каза Дел. — Какво ще го правим? Скоро ще се съвземе.

Кат отиде до етажерката с книги, намери дръжката и я отвори. Помогна на Дел да издърпат оператора в килера. Малката стая беше пълна с брезентови торби и те натрупаха няколко върху него.

— Когато започнат да го търсят, ние ще сме изчезнали.

— Ето това търся — каза Дел, като разтвори една от торбите. — Колко мислиш, че има тук?

— Като гледам, може би са четири милиона, може би — пет. Аз имам два милиона в един голям куфар.

Дел метна чувала на рамото си.

— Добре. Сега съм доволен. Къде е Джинкс?

— Принс ще я доведе на тенискорта в седем часа, а оттам аз и Мег ще я вземем. Ти излез оттук и иди при хеликоптера, а аз ще опитам да се свържа по радиото с едно място.

— Ще се справиш ли сам? Мога ли да ти помогна с нещо?

Кат се засмя.

— Знаеш ли? За първи път от доста време вършим нещо заедно.

Дел също се засмя.

— Хайде, ще те изпратя до вратата — каза Кат и излезе от стаята. Отиде до вратата във фоайето и я отвори. Огледа се в тъмнината и се обърна към Дел: — Изглежда чисто. Бъди внимателен. Когато идвах, видях един часови на верандата.

— Не се безпокой — отговори Дел.

Кат постави ръцете си на рамената на Дел.

— Ще се безпокоя, докато не се измъкнем оттук. Пилотът трябва да бъде там към осем. Ще се опитам да дойда по това време. Ти се крий в храстите и чакай.

— Добре, тате.

Дел не го беше наричал така от доста време. Кат искаше да говори още, но избута сина си през вратата и му махна за довиждане. Видя го как изчезва в тъмнината, след което се обърна и отиде в комуникационната стая. Изключи транзистора и взе микрофона на едновълновия апарат. Честотата беше настроена, но апаратът не беше включен. Натисна бутона за захранването и започна да чака с нетърпение апаратът да загрее. Не след дълго се дочу пукот от атмосферни смущения. Кат намали силата на звука и взе чифт слушалки, като изключи високоговорителя.

— Морски оператор, морски оператор, морски оператор — каза той в микрофона. До него достигна далечен шум от неразбираеми гласове, но никой не му отговори. Кат провери честотата отново. Знаеше я наизуст от обажданията си от „Катбърд“.

— Морски оператор, морски оператор, морски оператор — повтори той, но не получи отговор.

Кат седя пред апарата в продължение на половин час, като се опитваше да се свърже, но безуспешно. Потърси из стаята списък на морските радиооператори, но не намери такъв. От прозореца се виждаше, че небето започва да просветлява. Кат превключи на честота 2182 — честотата на международния авариен канал.

— Мейдей, мейдей, мейдей35 — каза той в микрофона. — Чува ли ме някой?

Отпусна бутона и започна да чака. Не получи отговор. Атлантическият океан трябва да е пълен с търговски кораби, които трябва да подслушват тази честота, но е рано сутрин и никой не го прави. Опитваше отново и отново. Целият свят ли беше заспал? След малко щеше да настъпи денят.

Изведнъж някой мина край прозореца. Кат видя само една фигура. Дочу превъртането на ключ в ключалката на предната врата и шум от отварянето й. Долови стъпки по мраморния под на фоайето и един глас го стресна:

— Хей, ти вътре? Жив ли си?

— Всичко е наред — викна Кат в отговор.

— Ще ти донеса малко кафе веднага, щом стане готово.

— Благодаря — отвърна Кат.

Стъпките се отдалечиха, чу се шум от отваряне на врата в другия край на фоайето. Кат знаеше, че времето му свършва. Реши да опита за последен път. Протегна ръка и включи авиационното радио на честота 121.5 — аварийната честота за самолети.

— Мейдей, мейдей, мейдей — каза той в микрофона. Почака тридесет секунди и повтори повика. Изведнъж се обади един удивително ясен глас със силен акцент.

— Тук „Авианика 401“ до самолет, викащ за помощ. Какво е разположението ви?

Сърцето на Кат подскочи.

— Намирам се на земята на около сто четиридесет и пет морски мили на североизток от Летиция, на радиал „нула-едно-нула“. Чувате ли ме?

— Чувам „едно-четири-пет морски мили от Летиция, нула-едно-нула“ радиал. Вярно ли е.

— Да.

— Какъв е проблемът ви? Разбихте ли се?

— Да. Разбих се, но аз и тримата ми пътници са живи. Можете ли да предадете съобщение до Богота от мен?

— Да. На път съм от Буенос Айрес за Богота и ще пристигна след час и петдесет минути. — Гласът отслабваше. Очевидно идваше от бърз реактивен самолет.

— Можете ли да излъчвате до Богота?

— Да. Ще помоля за издирване.

— Не, чуйте. Не искам издирване. Помолете Богота да телефонира до американското посолство и да се свърже с дежурния офицер. Чувате ли ме?

— Предаването ви е нарушено. Казвате да се обадя до американското посолство?

— Да — каза Кат, като говореше колкото може по-бързо. — Помолете ги да се свържат с Бари Хеджър. Това е „Хотел, Ехо, Делта, Желязо, Ъгъл, Ромео“. Разбирате ли ме?

— Повторете. Не ви разбрах.

Кат повтори с надеждата, че пилотът ще разбере какво му казваше.

— Кажете му да се свърже с Хеджър, където и да е той — повтарям, където и да е, и да му даде тези позиции. Изключителна спешност. Името ми е Кат. „Кола, Алфа, Танго“. Разбирате ли?

Отговори неразбираем глас. Кат можеше да разбере почти всяка четвърта дума.

— Оставям ключа отворен на честоти 121.5 и 2182. Край — каза Кат, като се молеше пилотът да го чува.

Попи потта по челото си и потърси изолационната лента. Залепи клавиша на авиационното радио в долно положение. Направи същото и с високочестотния апарат. Увеличи силата на говора докрай и включи „Зенита“. Един говорител съобщаваше, че слуша „Гласът на Америка“. С още едно парче лента фиксира двата микрофона зад „Зенита“, където не се виждаха. За известно време никой няма да може да използва аварийните честоти, а всеки, който се настроеше на тях, щеше да чуе един хубав концерт на Каунт Бейси. Това трябва да е достатъчно на колумбийските войски, за да намерят мястото, ако имат подходящо оборудване. Господи! Има толкова много „ако“!

Отиде до килера и провери как е радиооператорът. Все още беше в безсъзнание. Подреди торбите, за да го скрие по-добре, и отиде в канцеларията на Варгас. Огледа фоайето и премина на пръсти през него, като държеше обувките си в ръка. Когато стигна в мъжката тоалетна, влезе в една кабина и седна. Обърса лицето си с джобната си кърпа. Погледна часовника си. Беше малко след шест. Оставаше му по-малко от един час.