Бялата стока

6.

Кат излезе от басейна зад къщата и тръгна по каменните плочи, като дишаше дълбоко. Помисли си, че това му се отдава по-лесно, отколкото в началото. Когато напусна болницата, беше много слаб. Започна да плува, за да упражнява мускулите на гърдите си, които бяха наранени от сачмите. Научи се да се наслаждава на упражненията, доколкото можеше да изпитва наслада от нещо. Смяташе, че е по-добре да плува, отколкото да седи в стола с поглед, вперен напред. Беше седял така достатъчно дълго.

В болницата Кат беше загубил четиринадесет килограма, а след това почти още десет. Тежеше толкова, колкото когато завърши училище, но така се чувстваше по-добре. Беше здрав и загорял от слънцето. Изненадваше се, когато заставаше пред огледалото. Строен, гладко избръснат и подстриган за първи път от много години. Плуването и играта на тенис с тренировъчна машина му бяха помогнали да влезе във форма. Това бяха самотни занимания, подходящи за него. Установи, че не желае ничия компания. Предпочиташе да се поти в самота.

Някой го повика от къщата. Кат се обърна и видя Уолъс Хендерсън. Той се пенсионира като капитан от полицията в Атланта. Сега беше уважаван частен детектив. Кат стисна ръката му и му предложи стол до басейна. Наметна един халат от кадифе. Знаеше какво предстои и това го изпълваше със страх.

— Ето докъде стигнахме, мистър Катлидж — каза Хендерсън. — За да проследим всяка възможна улика, аз и моите хора в продължение на три месеца изхарчихме значителна част от парите ви. Телефонирахме и се срещнахме с всички зъболекари в Сан Диего и околните населени места. Открихме двама, които имат син на име Дени. Единият е ученик в гимназия, а другият — на три години. Проверихме списъците от последните десет години с екипажите от гонките с яхти, в които Дени твърди, че е участвал. И там нищо. Свързахме се с Министерството на външните работи и с колумбийската полиция. Колумбийците са разпространили рисунки с описанието на двамата престъпници, направено от вас. Не сте описали жената, защото не сте я видели добре. Има и описание за часовника ви, и за гравюрата на обратната му страна. Колумбийската флота и американската брегова охрана се опитаха да намерят спортна лодка с име „Санта Мария“. Оказва се, че то е често срещано в латиноамериканските страни. Няма и следа от такава лодка. Искахме от една спасителна компания да разгледа възможностите за изваждане на яхтата и на телата, но не е възможно, защото яхтата е потънала на почти два километра. Мисля, че не трябва да харча повече парите ви. Бях полицай в продължение на двадесет и пет години. Почти десет съм частен детектив. Трябва да ви кажа, че не съм работил по случай с толкова оскъдна информация и с толкова много улики, които не водят доникъде. Възможно е някои от нашите проучвания да дадат резултат и да се намери „Санта Мария“. Но това е относително. Може да се окаже извън възможностите ни. Мистър Катлидж, няма да ви убеждавам, че трябва да забравите за случилото се. Сигурно някой ден ще узнаем защо жена ви и дъщеря ви са убити и престъпниците ще бъдат наказани. Но искам да разберете, че след всичко, което опитахме, не ми е известен начин да постигнем това. — Хендерсън се размърда неловко. — Просто не зная — завърши той.

— Капитане, можем да изпратим двама агенти — каза Кат, като се опитваше да скрие отчаянието си.

Хендерсън поклати глава:

— Можем да направим следното — с помощта на някои колеги да намеря двама латиноамериканци, които няма да бият на очи. Но благодарение на вашата намеса чрез Министерството на външните работи колумбийската полиция извърши професионално разследване в Санта Марта. Вие видяхте преведените доклади. Никой външен човек не би могъл да свърши и половината от това. Още повече че местната полиция е заинтересована да разкрие случая. Ако открият нещо, ще ни информират.

Кат въздъхна уморено и каза:

— Вероятно сте прав. Заплатих за уменията и съветите ви — вие ми дадохте и двете. Благодарен съм ви за това, капитан Хендерсън. — Изправи се, протегна ръка и продължи: — Изглежда, ще трябва да чакам, докато нещо се появи. Изпратете ми сметката за недовършените работи.

Хендерсън пое ръката му.

— Искам да знаете, че това за мен е личен неуспех, но вложих всичко от себе си. Надявам се, ако чуете нещо ново, да ми се обадите.

Детективът си отиде.

Кат се качи в поршето и тръгна. Обикновено караше бързо и можеше да го докаже с квитанциите за глоби, но днес беше апатичен и невнимателен. На няколко пъти беше изпитал желание да блъсне колата в някое дърво или в подпората на някой мост и да сложи край на всичко. Крепеше го само надеждата, че може да намери Дени и хората му, но засега вероятността за това беше много малка.

Бен и Лиз се грижеха за него чудесно. Канеха го на вечери с приятели. Не искаха да се превърне в отшелник. Дори се опитаха да му намерят жена, но всичко се проваляше. Той просто не се интересуваше от жени, пък и от нищо друго. Дори работата, която преди му доставяше такова удоволствие, сега изобщо не го привличаше. Не беше прекарал и няколко часа в кантората. Колегите му ходеха на пръсти около него, а той се чувстваше напълно безполезен. Една по-голяма компания беше поискала да закупи фирмата от Бен. Кат се съгласи, но не защото се нуждаеше от парите.

Внезапно му прилоша и отби колата. Седна на тревата край пътя, като се бореше с гаденето. Мислеше какво още би могъл да направи за Кейти и Джинкс. Търсеше някаква опора в живота, но без особен успех. Изведнъж чу силен рев над себе си и някаква сянка премина над колата. Кат погледна нагоре и откри, че е спрял в края на пистата на летище „Пийчтрий Декалб“. То беше за всякакви самолети и се намираше в края на Атланта. Видя как самолетът се вдигна, обърна се и се насочи обратно към летището.

Кат се качи в колата отново и отиде при главния вход. Видя надпис. „ПДК Летателно училище“. Не след дълго седеше пред бюрото на един приятен човек, който му обясняваше програмата на уроците. След половин час се намираше на края на пистата в учебен самолет „Чесна 152“ и слушаше внимателно инструктора, който седеше до него.

— Добре — казваше му той, — пълна газ, не се отклонявайте от централната линия, наблюдавайте скоростта и отлепяйте при петдесет мили в час.

Кат натисна газта и малкият самолет тръгна. Направляваше го с педалите и наблюдаваше нервно скоростомера. При петдесет мили дръпна щурвала към себе си и самолетът отскочи от пистата. Стори му се, че стомахът му остава на земята.

— Продължавайте право нагоре и се изкачете на три хиляди фута — каза инструкторът. След няколко минути се намираха над езеро Лейниър на четиридесет мили западно от града. Учеха се да завиват. И по-рано Кат беше искал да лети, но никога не му беше оставало време. Сега го имаше в излишък. Един час по-късно му дадоха наръчник по летене и го записаха в курса.

Същата нощ чете наръчника до късно. На другия ден взе два часа, а на следващия — още два. Започна да лети всеки ден, когато времето беше хубаво, а когато не летеше, изучаваше наръчника. Записа се в един неделен семинар, за да ускори академичното си обучение, и издържа писмените изпити на ФАА8 с отличие. Започна да лети самостоятелно на десетия ден. Концентрацията му беше пълна. Четеше всички авиационни списания и книги. Подготвяше уроците си упорито и дори маниакално. Те запълваха живота му. Не му оставаше време за никакви други мисли, а той се нуждаеше точно от това.

По средата на четвъртата седмица от обучението инструкторът му го чакаше след един самостоятелен полет.

— Записал съм ви за пробен полет с инспектор от ФАА, за да получите разрешително за частен пилот. Утре в десет часа — каза му той. — Трябва да ви кажа, мистър Катлидж, че поставихте рекорд. Не съм виждал някой да работи тъй усилено и да постигне толкова много за такъв кратък срок. Мисля, че ще се справите отлично на пробния полет.

Прекараха около час в попълване на формуляри и подреждане на дневника за полетите на Кат. Когато си отиде вкъщи, той изпита наслада от мисълта, че на следващия ден след теста, който със сигурност щеше да издържи, ще има разрешително за летене. Започна да мисли за курс по летене по прибори.

Кат облече бански костюм и отиде в басейна. Гмурна се и започна да плува бавно. Отхвърляше се със силни тласъци на краката, отмерваше загребванията и напрягаше всеки мускул. Преплува двадесет пъти дължината на басейна и се измъкна от едната му страна, като дишаше тежко. Очите му бяха пълни с вода и му беше нужна около минута, за да види, че на другия край стои някакъв човек и го наблюдава. Беше строен и висок. Съвсем като този, когото напоследък виждаше в огледалото.

— Здравей, Дел — каза накрая той на сина си.

Синът му не отговори. Стоеше и го гледаше с празни очи.

— Не можахме да те намерим — каза Кат, като се опитваше да овладее гласа си. — Опитвахме. Предполагам, че си чул?

Дел остана на мястото си и каза:

— Бях извън страната. Прочетох за случилото се във вестниците.

— Защо не се върна у дома? Имаше помен. Дойдоха много хора.

Дел помисли малко, преди да отговори.

— Не се прибрах, защото знаех, че не мога да помогна на мама и на Джинкс, а и защото, ако се бях прибрал, сигурно щях да те убия. За мен ти си убиецът.

Кат се съгласи:

— Веднъж и ние да мислим по един и същи начин.

— Значи поемаш отговорността? — запита изненадан Дел.

— Поемам я — отговори Кат. — Едно от нещата, които възрастните правят, е да поемат отговорност за действията си. Един ден може би ще го разбереш.

Лицето на момчето се изкриви.

— Мръсник! Би трябвало да те убия!

— Може би — отвърна спокойно Кат. — Може би ще ми направиш услуга, като ме убиеш, но това не трябва да те тревожи особено. В края на краищата в твоя занаят убиват хора всеки ден.

— Аз просто задоволявам една потребност. Точно като теб — каза Дел.

— Разбира се, Дел. Успокоявай се. Хич да не ти пука за нещастията, които ти и тези като тебе причинявате. Парите са най-важното.

— А какво ще кажеш за нещастието, което ти причини на мама и Джинкс? — отвърна хапливо Дел.

— А болките, които ти им причини? — запита Кат. — В продължение на две години майка ти не си е лягала без страха, че ще я събудят посред нощ със съобщение от полицията, че си арестуван или убит. Сестра ти не споменаваше името ти извън къщата, за да не кара хората да се чувстват неловко. Това, с което ги даряваше, беше постоянна болка и страдание. Последната вечер, докато бяхме на масата, видях как очите им се насълзиха, когато се спомена името ти. Вярваха, че в теб има нещо, което си струва да бъде спасено. Аз обаче от много време не споделям надеждата им.

— Е, не трябва да хабиш времето си в мисли за мен — каза Дел. — Вместо това може да помислиш как те все още щяха да бъдат живи, ако не беше толкова глупав.

— Ще го сторя — отговори Кат. — Ще го правя, докато съм жив.

— Аз отивам в Маями. Няма да ти досаждам вече. Това исках да ти кажа.

— Най-после добри новини.

— Да. Придвижвам се нагоре — похвали се Дел. — Сега съм при източника. Няма вече да се занимавам с търговия на ниско ниво. В ръководството съм. Бас държа, че тая година ще изкарам повече пари от теб.

— Няма какво да се басираме — отговори Кат, като едва се въздържаше да не изтича в другия край на басейна да пребие сина си. — От търговията с нещастието на хората винаги се е печелило добре. За да спечелиш баса, от теб се иска само да оцелееш до края на годината. Но от това, което чувам за тоя бизнес, си мисля, че няма да ти е лесно.

— Ще видим — каза злобно Дел, обърна се и тръгна към вратата на градината.

— Ще видим — повтори като тихо ехо Кат. Гмурна се отново и като плуваше бавно, си мислеше: „Дишай дълбоко. Излей яда във водата. Момчето е загубено. Забрави го.“

Но не можа.

Кат прекара вечерта пред телевизора. Гледаше, но си мислеше за други неща. Наръчникът по летене стоеше разтворен на коленете му, но нямаше желание да чете. Тестът на следващия ден, който беше очаквал с нетърпение, сега му изглеждаше далечен и безинтересен. Легна си към полунощ. Жадуваше забравата на съня, но остана буден дълго време. По-късно се унесе в лек и неспокоен сън, от който се сепна изведнъж. Нещо го беше събудило, но какво? Не чуваше никакъв шум.

Почти веднага телефонът иззвъня. „Трябва да съм предчувствал“ — помисли си той. Погледна будилника. Беше малко след четири часа. Усети пристъп на паника. Телефонът иззвъня отново. Изплашен без причина, Кат вдигна слушалката.

— Ало? — каза той доста неуверено. Чу пращене, което, изглежда, идваше от много далеч.

— Ало? — каза той по-силно.

Отсреща се обади тих, но ясен глас, който той би разпознал навсякъде, по всяко време на денонощието, буден или насън. Глас, който той мислеше, че никога вече няма да чуе.

— Тате?

Гърлото и гърдите му се стегнаха. Дишането му стана трудно.

Преди да каже нещо, чу някакво силно стържене, последвано от силен приглушен удар. Връзката прекъсна с далечен пукот.

Започна да говори, да вика и да се моли, но млъкна, след като чу настойчивия свободен сигнал от слушалката.

Отново беше сам. Съкрушен, стоеше в тъмнината с широко отворени очи.