Бялата стока

3.

Бяха под платна вече час и Дени, за радост на Кат, намери мястото си в управлението на яхтата. Кат го разведе с удоволствие из „Катбърд“, като изтъкваше гордо подробностите, планирани внимателно от самия него, и разположението на превъзходното електронно оборудване. Дени особено много се заинтересува от дребните неща, които Кат беше монтирал — голямата навигационна кабина и „оръдейната палуба“ — тайния шкаф с леката пушка. Дени успя да докаже, че е полезен, като вещо боравеше с платната, шкота4, макарата и кормилото, и Кат вече се чувстваше спокоен и уверен от присъствието му на яхтата. Кейти и Джинкс се справяха, но беше добре да има още един силен и опитен мъж в случай на нужда.

Дени беше станал по-сдържан, по-спокоен след отплаването и според Кат това беше така, защото той осъзнаваше, че най-после е на път за дома. Кат се питаше дали срещата на Дени със семейството му, което несъмнено не го одобряваше, би протекла с по-голям успех от собствените му усилия да постигне някакво помирение със сина си, Дел. Тази рана не беше зараснала напълно и Кат се чудеше дали изобщо ще заздравее някога.

Дени настоя да дежури от осем до полунощ, за да може семейството да вечеря заедно. Благодарение на него беше осъществена една вечеря, която Кат винаги щеше да си спомня. Никога не можеха да седнат тримата заедно около масата в салона. Разговорът засягаше всички хубави неща в отношенията им. Отдадоха се на спомени над бутилка хубаво калифорнийско каберне. Кат и Кейти се пренесоха в ранните години на брака си, когато Дел и Джинкс бяха малки, а баща им — амбициозен млад инженер. Джинкс пък имаше свои спомени от онези години. Смяха се за оня случай, когато тригодишната им дъщеря се беше качила на едно дърво и заспала в чатала на два клона. Страхуваха се да я събудят, за да не падне, но макар и трудно, Кат беше успял да се добере до нея. Така и не можаха да разберат как едно тригодишно дете се е изкачило толкова високо. Кат смяташе, че тази случка е ранен признак на решителността, която Джинкс винаги беше демонстрирала. Изпитваше гордост и удовлетворение от нейния интелект, красота и здрав разум и това му помагаше да компенсира разочарованието от сина си.

Към полунощ Кейти беше заспала, а Джинкс клюмаше глава.

— По-добре си лягай — каза Кат, като протегна ръка през масата и я постави на топлата й буза.

Тя изпълзя до него, мушна се под ръката му и постави глава на рамото му.

— Мисля да заспя направо тук — каза тя, притискайки се по-близо.

— Ти винаги заспиваше така. — Кат погали гъстата й великолепна коса. — Занасях те в леглото, когато ръката ми изтръпваше.

— Спомням си — отговори тя, — невинаги бях заспала.

— Не знаех това.

— Обичах да ме носиш до стаята ми и да ме завиваш в леглото.

— Аз също.

— Радвам се, че все още не съм в колежа — промърмори тя, — радвам се, че дойдох с теб и с мама на „Катбърд“. Не ми се щеше да ви изоставям, все още не.

Кат искаше да отговори, но гърлото му се сви. Джинкс наклони глава — беше заспала. Взе я на ръце и я занесе в предната каюта, където я зави с чаршаф.

— Ммм… — измърка тя, когато Кат отметна косата от лицето й. Целуна я по очите, както правеше, когато тя беше малко момиче, след което излезе и понечи да затвори вратата на каютата.

— Лека нощ — каза Джинкс.

Кат се засмя, облече една спасителна жилетка, наля си чашка кафе като противодействие срещу виното, и се качи в кабината да отмени Дени от кормилото. Вятърът беше благоприятен, с постоянна скорост и яхтата сякаш летеше през вълните. Кат си помисли, че усещането за скорост нараства значително, особено в тъмна нощ като тази.

— Не, благодаря, мистър Катлидж — отговори Дени на въпроса дали да го смени. — Нямам нищо против да продължа цялата нощ, ако разрешите.

— Не обичам продължителните дежурства — каза Кат. — Няма защо да се хабиш през първото си денонощие в морето, като караш две вахти. Пази си силата. Може да ти потрябва по-късно.

Пъхна се зад щурвала и го пое от ръцете на младежа.

— Пък и това е любимата ми вахта. От полунощ до четири. Прекалено стиснат съм, за да ти я отстъпя.

— Е, щом настоявате — рече Дени, надигайки се с нежелание от седалката на кормчията.

— Настоявам — засмя се Кат.

Дени се изкачи на палубата.

— Ще огледам напред, за да видя дали всичко е наред.

— Хубава идея — каза Кат, като му подхвърли една спасителна жилетка от шкафчето в кабината. Извади една и за себе си.

— На този кораб е закон никой да не ходи нощем без спасителна жилетка. Бих предпочел да я носиш дори и на щурвала. Досадно е човек да сменя посоката и да вади тела от морето.

Дени облече жилетката, хвана се за парапета и тръгна напред. Стоя там десетина минути, повечето от тях зад главното платно, където не се виждаше. Кат си помисли, че се наслаждава на нощта.

Останал сам, Кат изпита чувство на съжаление, макар и за кратко. От топлия карибски бриз, който го галеше по лицето, му се стори, че беше достигнал някакъв връх, че нещата не могат да станат по-хубави, значи би трябвало да се влошат. Припомни си, че след Панамския канал пред тях се простираше Южния Пасифик, че ще има още много толкова приятни нощи, ще прекара още много дни под тропическото слънце заедно с жена си и дъщеря си — тримата, добър екипаж и чудесни приятели. Вахтата му премина в омаята на блаженство.

В четири без петнадесет лампите в каютата светнаха. Кат разбра, че Кейти беше будна и правеше чая си. Но малко преди четири на пътеката се появи Дени с чаша в ръка.

— Бях буден — каза той, — та помислих, че е по-добре да оставя мисис Катлидж да поспи. Бих желал да дежуря, ако сте съгласен.

Кат вдигна рамене.

— Щом си сигурен, че не се нуждаеш от почивка.

Той се измъкна иззад щурвала и предаде вахтата.

— Предпочитам да дежуря — отвърна Дени, — приятни сънища.

В каютата си Кат съблече спасителната жилетка, смъкна джинсите и тениската си и се вмъкна в двойната койка при Кейти. Тя се размърда, когато Кат се сгуши до нея, и запита сънливо:

— Вахтата ми?

— Дени я взе — отговори Кат и хвана гръдта й.

— О, добре — каза тя, завъртайки се към него, — нещо ново — ще се любя с теб посред нощ.

Кат я целуна и започнаха да се любят — нежно, бавно, лице срещу лице. След няколко минути достигнаха оргазъм заедно, както обикновено. Кат си помисли, че това се дължи на дългогодишна практика. След това заспа.

Събуди се от някаква промяна в движението на яхтата. Завесите на задната кабина бяха осветени. Кат погледна златния си „Ролекс“, който Кейти и Джинкс му бяха подарили за пускането на яхтата на вода: още нямаше шест. Защо се беше променило движението? Яхтата се наклони надясно, след това наляво и се успокои. Дрейфуваха. Бяха спрели. От палубата се чу приглушен шум от плъзгане, а след това и стъпки. Сваляха главното платно. Защо? Скъсало ли се е нещо? Може би някой от фаловете5. Шумът от палубата се вместваше в подобен сценарий. Главният фал се е скъсал и Дени, съвсем правилно, е обърнал яхтата срещу вятъра, докато оправи главното платно.

Кат се изтърколи от леглото, обу джинсите и започна да търси с крака гуменките си. Не обичаше да излиза бос на палубата — веднъж почти си беше счупил пръст, спъвайки се от една дъска. Беше сънен и отиде бавно в салона; изглежда, нямаше неотложна работа, защото Дени не го викаше. Изкачи се до средата на стълбата и спря озадачен. Кормилото беше блокирано. Дени стоеше на кърмата и гледаше назад, като прикриваше с ръка очите си от изгряващото слънце, което приличаше на червена топка.

— Какво има, Дени? — извика Кат. — Някакъв проблем ли?

Дени се обърна и погледна към него. Силуетът му се открояваше на слънцето.

— Не, никакъв проблем — извика той в отговор и отново се обърна назад.

Кат се изкачи в кабината. Вдигна ръка да заслони очите си.

— Защо сме спрели? Какво става?

Дени не отговори и продължи да гледа назад.

Кат дочу някакъв двигател. Тръгна към Дени, като залиташе малко поради сънливостта си и лекото люлеене на яхтата. Отиде до кърмата и се изкачи при Дени. Опря се на вантата6, тъй като мъртвото вълнение люлееше обърнатата назад яхта.

— Какво има? — запита отново.

— Не зная — каза Дени с монотонен глас.

Кат забеляза, че младежът е задъхан. Погледна назад от кърмата, като от слънцето го заболяха очите, и видя нещо бяло, което, изглежда, беше приближаваща се яхта. Намираше се на неколкостотин ярда от тях и звукът на двигателя се чуваше ясно, понесен от лекия бриз. Кат потърси с поглед бинокъла, но си спомни, че бяха го откраднали в Санта Марта. Впери поглед в яхтата, като се опита да определи формата и размерите й. Изглежда, беше за спортен риболов и дълга към тридесет фута. Движеше се направо към „Катбърд“.

— Защо спря лодката, Дени? — попита отново Кат.

Младежът слезе от кърмата и застана в кабината, като все още наблюдаваше приближаващата яхта, която сега беше само на сто ярда от тях.

— Всичко е наред, мистър Катлидж. Всичко е наред.

Кат вече беше съвсем буден и започна да се дразни от това, че той не отговаря на въпроса му.

— Дени, питам те защо спря яхтата! Отговори ми!

— Ъ, имаше проблеми с главното платно. Реших, че трябва да го сваля.

Значи всичко беше, както си мислеше. Но каква е тази яхта? Намираше се на по-малко от петдесет ярда и Кат можа да различи ясно мъж и жена, застанали на мостика. На носа й се виждаше надпис — Santa Maria. Лодката беше намалила скоростта си значително и скиперът й имаше намерението да се приближи. Сега Кат можеше да различи лицата на екипажа. Жената, която изглеждаше доста млада, изчезна отдолу. Мъжът беше на около тридесет и пет, с брада и имаше вид на грубиян. Кат си помисли, че му е нужна само превръзка и щеше да заприлича на пират от някоя книга. Пират. Думата отекна в главата му. Обърна се. Извика с равен и ясен глас:

— Дени, моля те, слез долу и ми донеси пушката. Веднага.

— Да, сър — отвърна незабавно Дени и слезе по стълбата.

Кат се обърна към приближаващата яхта, която беше спряла на десетина ярда от десния му борд.

— Какво искате? — извика на скипера им, който беше се облегнал на кормилото и наблюдаваше Кат. Двигателят им работеше на малки обороти. Мъжът се усмихна широко, разкривайки няколко златни зъба, но не отговори. Кат помисли, че може би не говори английски. Чудеше се какво би могъл да каже, когато чу зад себе си стъпките на Дени. Обърна се и видя приближаващия се младеж с пушката. Кейти го следваше по стълбата.

— Какво има, Кат? — извика тя.

Кат протегна ръка да вземе пушката, но за негова изненада Дени отстъпи назад и я насочи срещу него.

— Сега не е време за шеги, Дени — каза Кат с пресипнал и уплашен глас, — пушката ми трябва веднага.

Дени не отговори, нито пък изражението му се промени.

Кат слезе от кърмата и тръгна към Дени. Чу Кейт да вика името му и му се стори, че някакъв плосък и тежък предмет го удари в гърдите и го тласна назад. Главата му срещна щурвала и се изпълни със страхотен рев. Кат има време само да осъзнае, че е бил прострелян, преди ревът да блокира зрението му и да направи всичко червено; преди да го натисне надолу към онова тъмно място, от което знаеше, че няма връщане. Опита да повика тези над него — Кейти! Джинкс! Успя само да изхърка, когато дъхът му го напусна и той потъна в тъмнината.