Бялата стока

22.

В четири часа Кат се представи на входа на посолството, показа паспорта си, с което удостовери самоличността си, и след като го претърсиха, го пуснаха да влезе.

Няколко минути по-късно беше при Хеджър, който го покани да седне. Той вдигна телефона и нареди:

— Вие, двамата, елате тук, когато свършите съвещанието.

Затвори телефона и потъна в мълчание. Вероятно чакаше някой да дойде.

— Защо се насочи към този вид работа? — запита Кат. Беше му любопитно как се е развила кариерата на Хеджър след Куантико.

— Работих с тези хора във Виетнам. Когато се върнах, получих покана. Предложението беше добро.

Кат все още не знаеше точно за кого работи Хеджър, но не беше трудно да се досети. Търсеше потвърждение. Отново го попита:

— Работил си за ЦРУ във Виетнам? Според мен по това време си имал батальон.

Хеджър поклати глава.

— Не. Стигнах само до подполковник. Намериха друга работа за мен.

Не отрече за ЦРУ, но беше очевидно, че е бил, предложението е било оттам. Ако един випускник на военната академия стигне само до подполковник по време на война, от него не може да излезе нищо. Кат не изкоментира това, защото щеше да има нужда от помощта на Хеджър.

— Чувам, че си подредил живота си добре — каза Хеджър кисело.

— Да. Имах добра идея и шурей, който е ловък бизнесмен.

Хеджър кимна, сякаш е знаел през цялото време, че успехът на Кат се дължи на труда на някой друг.

— Имаме няколко твои принтера в посолството. Много са шик.

— Благодаря — каза Кат, но изпитваше желание тези, които трябва да дойдат, да го сторят по-бързо. Хеджър винаги е бил труден събеседник.

Сякаш в отговор на желанието му вратата на канцеларията се отвори и влязоха Кандис Лий и един млад мъж.

— Познаваш Лий — каза Хеджър. Посочи с глава младия мъж: — Това е Сойер.

Кат се ръкува, а Хеджър предложи:

— Добре. Кажи ни всичко досега.

Кат се колебаеше. Не се доверяваше на Хеджър, но не знаеше дали недоверието му е махмурлук от старото познанство или нещо повече.

— Може би Дръмънд ви е казал, обаждането на дъщеря ми е потвърдено от един хотел в Картахена. Отидох там и я проследих до Кали. Предполагам, че сега е в Богота. Възможно е да е била на реактивния „Гълфстрийм“, за който споменах.

Кандис Лий се обади:

— Проверихме. Пилотът е регистрирал полет до Кали, но веднага след излитането е направил пререгистрация за Летиция. Самолетът има американски регистрационен номер. В Лангли издирват притежателя му.

Хеджър изглеждаше раздразнен от обаждането й.

— На кого е самолетът? — запита той Кат. — Имаш ли представа?

— Мисля, че е на един търговец на наркотици. Едра риба.

— Тук ги има много — изсумтя Хеджър. — Какво още можеш да ни кажеш?

— Това май е всичко — отговори Кат.

— Е, колеги — обърна се Хеджър към двамата, — мисля, че щеше да бъде по-добре, ако мистър Катлидж се срещне с Бъз Бергман. — След това се обърна отново към Кат: — Моите хора не се занимават много с наркотиците. Мисията ни тук е свързана с политиката, с партизаните. Това ни запълва времето.

Вдигна телефона и набра някакъв номер.

— Бъз? Тук е Бари. Искам да говориш с един човек. Имаш ли минутка? Да, сега. — Затвори телефона и тръгна към вратата. — Ела. Ще те представя на началника на Отдела за борба с наркотиците.

Кат го последва надолу по коридора. Кандис Лий и Сойер останаха в канцеларията. Преминаха голяма зала за приеми и пристигнаха в просторна канцелария, чиито стени бяха покрити с карти и снимки. Зад бюрото седеше един нисък и набит мъж.

— Това е Бъз Бергман. Бъз, Уендъл Катлидж. Предполагам, че си чел за случая „Катлидж“.

Бергман подаде ръка.

— Да. Съжалявам, мистър Катлидж.

— Благодаря — каза Кат, като се ръкува. Хареса Бергман веднага, без да знае защо.

Бергман им предложи да седнат на дивана, но Хеджър остана прав.

— Бъз, моята главна квартира и посланикът са обещали на мистър Катлидж да му окажат съдействие, за да открие дъщеря си, която може би все още е жива. Той смята, че изчезването й е свързано с контрабандата с наркотици. Нека ти разкаже всичко, а ти ще му обясниш какво правиш тук и ще видиш дали можеш да му бъдеш полезен. Обадете се, когато свършите.

Хеджър излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

— Объркан съм — каза Бергман, когато седнаха на дивана. — Мислех, че дъщеря ви е убита.

— Така изглеждаше, но се случиха много неща.

Кат разказа историята от самото начало.

Когато свърши, Бергман го погледна за момент мълчаливо.

— И „Гълфстриймът“ е отишъл към Летиция?

— Кандис Лий каза, че е установила това. Къде е Летиция?

Бергман стана и го заведе до стената, където имаше голяма карта на Колумбия. На юг от Богота страната ставаше по-тясна и Бергман посочи най-крайната точка.

— Ето — каза той. — На река Амазонка.

— Не знаех, че Колумбия стига до Амазонка — учуди се Кат, като разглеждаше картата.

— Да. Летиция е граничната точка между Колумбия, Перу и Бразилия. Амазонка завива на югоизток, където стига до колумбийската граница. Както виждаш, Летиция е в най-южния ъгъл на трапецовидната област от Колумбия, оградена на изток и запад с прави граници, на север стига до река Путумайо, а на юг до Амазонка. Тази зона, наречена Трапеца, е център на кокаиновата промишленост. Листата на коката се отглеждат в Перу и Боливия, след което се докарват в Летиция по въздуха или по Амазонка, а оттам — във фабрики в Трапеца, където се получава кокаинът.

Бергман заведе Кат до голяма дъска за обяви, облепена с фотографии на оборудване и колиби, някои от които горяха.

— Оттам кокаинът отива навсякъде, но най-вече на север към полуостров Гуахира — най-северната част на страната, откъдето го изнасят за Съединените щати.

— Да. Бил съм в Гуахира.

— Наистина ли? Там е доста опасно.

— Бихте ли ми казали на каква служба сте началник? — запита Кат.

— Отдел за борба с наркотиците. Беше създаден, за да пресече доставката на наркотици от източниците им преди експедирането за САЩ.

— Това е ново за мен — каза Кат. — Имате ли нещо общо с Агенцията за наркотиците?

— Не. Те са агенция за прокарване на закона към Съдебния отдел, който работи в САЩ и зад граница. Ние сме част от Държавния департамент. Нямаме специфична законодателна роля. Нашата работа е да мотивираме и подпомагаме правителствата на страните производители и износители на наркотици.

— Имате ли някакви успехи?

— Все по-големи, но проблемът е много сериозен. Тези хора работят в отдалечени области сред джунглата, което им осигурява закрила. Трудно е да бъдат намерени, а когато ги намерим и унищожим апаратурата им, те веднага започват да строят отново. По следите сме на криминална група, чиито средства са по-големи от тези на много държави. Бетонна писта? За тях това не е проблем, защото имат парите. Ако колумбийците я бомбардират днес, онези я ремонтират на следващия ден.

— След като са замесени толкова много пари, сигурно имате големи проблеми с корупцията.

— Огромни. Ако сте капитан от полицията някъде в глухата провинция и ако ви предложат да избирате между това да получите двеста хиляди долара в брой или да ви застрелят в леглото, трудно ще кажете „не“. Тези хора са изключително свирепи. Проблемът стига до по-високи кръгове, но в повечето случаи смятаме, че работим с чисти правителствени служители. Разбира се, трудно е да се поддържа сигурността на операциите, когато някой чиновник или секретар получава хиляди долари само за едно телефонно обаждане, за да предупреди някого.

— Имате ли достатъчно средства?

— Бюджетът ни не е лош, но можем да работим по-добре, ако се простираме извън границите на агенцията и ако получаваме помощ. Например в Тексас има нещо като самолетно гробище с всякакви военни самолети, излезли извън строя — от хеликоптери „Хюи“ до транспортни самолети „Ц-130“. Един голям самолет би могъл да се възстанови за по-малко от сто хиляди долара и колумбийците да го използват. На практика обаче не мога да ги получа — бюрокрацията и съперничеството между отделите ми разгонват фамилията.

— Федералните агенции не си ли сътрудничат?

— О, сътрудничат си. Искам да кажа, че в момента ние заедно с колумбийците и хората от Агенцията за наркотиците работим по един въпрос, нещо наистина голямо, но когато човек се опита да премине през Държавния департамент до военновъздушните сили — е, понякога си мисля, че е по-лесно да се разбереш с руснаците.

— По какво работите сега?

— Не мога да говоря за това, но ще ви кажа, съвсем поверително, разбира се, че е най-голямата акция, по която някога сме работили заедно. Възможно е да се провалим, и то точно заради нещата, които току-що ви разказах. Но стига за моите проблеми. Трябваше да разговаряме за вас — каза Бергман и се строполи на дивана.

Кат седна на един стол.

— Да, изглежда, ще трябва да отида в Летиция.

Бергман заяви категорично:

— Стойте далеч от това място. Ще ви вземат или за търговец, или за наркоман. Ако полицаите ви сметнат за търговец, няма да бъдат много любезни с вас, а ако търговците ви сметнат за наркоман… е, Агенцията за наркотиците губи хора по доста ужасяващи начини. Пък и сам нямате шанс да научите нещо.

— Какво да правя? Това е единствената ми нишка.

— Самолетът ме заинтересува. Искам да кажа, че никога не съм чул за „Гълфстрийм“ по тези места. Никой колумбийски бизнесмен не може да си го позволи — това е самолет за петнадесет милиона. От тази история лъха на наркотици. Какво друго знаете за него?

— Мислите ли, че може да има нещо общо с голямата операция, по която работите? — запита Кат.

— Може би. Това със сигурност е нещо ново.

— Той е заминал за Летиция. Там ли ще се проведе голямата ви операция?

— Не мога да обсъждам това — каза твърдо Бергман. — Вижте, казахте ми, че сте преследвали самолета от Картахена дотук, но не ми казахте защо. Имам чувството, че нещо криете. Изглежда, знаете повече.

Кат се облегна. Винаги можеше да скрие това, което мисли, и да не му дава външен израз, и точно сега имаше голяма нужда от това.

— Може би. Покажете ми своите карти и аз ще ви покажа моите.

Лицето на Бергман също беше безизразно. Той гледа Кат мълчаливо около минута, след което стана и тръгна към вратата.

— Ще се върна след малко.

Нямаше го повече от минута. Кат започна да се разхожда из стаята, като разглеждаше материалите по стените. Имаше схеми, показващи тонове заловени и унищожени наркотици, снимки на самолетни писти, в съседство с тях — недодялани жилища, намиращи се в близост до фабриките.

Бергман се върна в стаята. С него дойдоха Бари Хеджър и един латиноамериканец.

— Мистър Катлидж, това е Хуан Гомес, резидент на Агенцията за наркотиците в Колумбия.

Кат се ръкува.

— Вие колумбиец ли сте, мистър Гомес?

Гомес беше доста едър — нещо не особено типично за латиноамериканец.

— Калифорниец съм — отговори той. — Наричайте ме Джони.

— Аз се казвам Кат.

Седнаха. Бергман се обади:

— Добре. Ще ви разкажа какво става, но разбирате, че не можете да се върнете в хотела и да си бъбрите с бармана за това. Ясно ви е, нали?

— Разбира се.

— През последната година и половина и особено през последните шест месеца получаваме сведения за нова организация, по-голяма от всичко, с което сме се занимавали досега. Според слуховете тази организация контролира голяма част от производството на кока в Перу и на кокаин в Колумбия, а след това ги пласира в Съединените щати.

— Това мафия ли е? — запита Кат.

— Не. Не в общоприетия смисъл. Тези хора може да работят с мафиози на някакво ниво, но, изглежда, са нещо отделно и самостоятелно, нещо съвсем ново. Говори се, че са влагали първоначалните си печалби за подкупване на служители и по тази причина знаем толкова малко за тях. На практика работят, несмущавани от никого доста време, но вероятно не повече от четири години. Това, което ни плаши в тази група, е, че се ръководи по съвременните методи на бизнеса. Повечето от членовете й нямат криминално минало, поради което е много трудно да ги намерим. Очевидно, някой е наемал хора от деловите среди на Съединените щати, такива, които почитат закона, и ги е използвал за създаване на мрежа за разпространение на наркотици. Корумпирани служители на авторитетни банки перат пари, добре подставени ръководители на големи международни компании използват възможностите си за внос, за да вкарват наркотици, дребни продавачи се наемат за продажбите — магазинери, фризьори, търговски пътници — хора, доскоро почтени, сега търгуват с бялата стока.

— Всичко това за четири години? — запита Кат.

— Предполагаме, че ако това е законен бизнес, щеше да се намира в първите петдесет на списание „Форчън 500“. Ако през следващите две години продължи да расте, ще бъде между първите десет и точно това може да ни позволи да нанесем удар. Чуваме, че възнамеряват да се превърнат в многонационална организация и да започнат дейност и в Европа и Азия, като в същото време удвоят обемите в Съединените щати. Всичко това наведнъж в една година.

— Господи! — възкликна Кат. — Зная някои неща за разпространяването и това ми се струва невъзможно. Никой не би могъл да осъществи такива продажби, дори и фирма като „Ай Би Ем“.

— Да предположим, че „Ай Би Ем“ може да плаща на своите дистрибутори по един милион долара за първите шест месеца и милион долара седмично след това — каза Бергман. — Мислите ли, че това може да ускори завладяването на световния пазар?

— Предполагам — призна Кат. — А тези наистина ли имат толкова пари?

— Вярвайте ми — отвърна Бергман. — И когато една организация е ръководена така находчиво, тези пари могат да се използват много ефективно.

— Ами продуктите? Могат ли да получават достатъчно суровини и да повишават производството, за да задоволят цялото това търсене?

— Научихме, че има нова гигантска фабрика в Трапеца, която вече работи. Сега се говори, че произвеждат изключително чист продукт и го държат на склад.

— Знаете ли кой управлява организацията? — запита Кат.

— Не. Не знаем. Чували сме всякакви теории — колумбиец, англичанин, френски консорциум. Не знаем. Но за него не е проблем да си позволи един реактивен „Гълфстрийм“ за лично ползване.

— Между другото — прекъсна ги Хеджър — имаме съобщение. Самолетът е кацнал в Летиция и е излетял отново снощи. Регистрирал е полет за Богота.

— Значи вече е тук? — запита Гомес.

— Не. Не е пристигнал. Просто е изчезнал. От Летиция има възможност да достигне до всяко място в Южна Америка. Проверихме номера. Фалшив е.

— Мама му стара! — изруга Бергман.

След известно мълчание Кат се обади:

— Господа, мога да ви кажа, че самолетът е регистриран на името на „Емпайър Корпорейшън“ от Лос Анжелос. Номерът на опашката му не съответства на този в регистрационния талон.

— Откъде знаеш това? — запита Хеджър.

— Още нещо — добави Кат, — не зная кой е ръководителят на организацията, но мога да ви го опиша. Американец е. Висок е около метър и седемдесет, тежи около седемдесет килограма, със светло лице, дълга светлокестенява коса, която носи на опашка. Облича се във фини лондонски дрехи и поддържа апартамент в хотел „Карибе“ в Картахена. Има къща на един от хълмовете в Кали и е свързан с конгломерата, наречен „Компания Анаконда“.

Бергман се обади:

— Чувал съм за „Анаконда“ — занимават се с плодове или нещо подобно. Почтени са.

Кат погледна Бергман.

— Мога да ви запозная с един търговец на наркотици, един управител на хотел в Картахена и един шофьор на такси в Кали, които ще ви извадят от това заблуждение.