Бялата стока

18.

Вечерта Кат прекара голяма част от времето си в планиране на полета. Най-дългият му самостоятелен учебен полет като главен пилот беше малко повече от сто мили, а Кали се намираше в югозападната част на страната на около петстотин морски мили от Картахена.

Провери обхвата на самолета и остана доволен от факта, че резервоарите в крилете поемаха повече от необходимото за пътуването гориво. От книгите и картите на Блуи установи, че Кали се намира в планинските райони, а за летене в планини знаеше само това, което беше прочел по време на обучението си. Той се успокои, че при хубаво време ще може да намери града, ако просто следва река Рио Каука от разклонението й при Рио Магдалена чак до Кали, в случай, че радионавигационното му оборудване се повреди.

Обръщаше внимание на всеки детайл от полета и се опитваше да преодолее нервността си. Беше научил всички необходими неща при планирането. Сега само трябваше да си ги припомни, и то правилно. Нямаше да лети като търговски самолет. Авиолиниите имаха метални детектори, а Кат искаше да има оръжията със себе си повече отвсякога.

Мег се обади до летището и получи прогнозата за времето.

— Хубаво — каза тя. — Разпръсната висока облачност на шест километра. Таванът над Кали ще бъде неограничен. Ще имаме вятър откъм опашката със скорост десет възела. Едва ли може да бъде по-добре от това. — Мег погледна през рамото му и посочи към полетното ръководство, отворено на Кали. — Ето тук е компанията, на която се обадих, за да разбера за „Гълфстрийма“ — „Аеросервиз“. Пише, че имат гориво, правят ремонти на самолети „Пайпър“ и „Чесна“ и на двигатели „Ликъминг“ и „Континентал“. Изглежда, това е единственият сервиз за частни самолети на летището.

— Е, поне можем да започнем отнякъде. Имаме основателна причина да бъдем там — отговори Кат.

В девет часа на следващата сутрин излетяха при слънчево небе и неограничена видимост. Минути след старта тръгнаха по Рио Магдалена — най-голямата река на Колумбия, която прорязваше широка, зелена и блатиста равнина. Кат започна да се чувства доста уверен като главен пилот. Помисли си, че Блуи би се гордял с него. След по-малко от половин час откриха къде се отклонява Рио Каука. Преди да се появят планините, Кат се изкачи на три километра, за да има достатъчно височина. Теренът ставаше все по-хълмист, когато отминаха Меделин, втория по големина град на Колумбия. След него покрай Рио Каука минаваше железопътна линия и това още веднъж потвърди местоположението им. Беше лесно.

Според пресмятанията на Кат времето за пътуване трябваше да бъде почти четири часа. Оставаше по-малко от час до Кали, когато се появиха първите облаци, но те минаваха през тях. По правилата за визуално ориентиране това беше незаконно, но Кат бързаше. Нямаше намерение да каца на друго летище. Мисълта, че Джинкс може да чака в Кали, не го напускаше. Когато ги прехвърлиха от диспечера на централата към радиокулата на Кали, чуха съобщение:

— Над Кали има облаци на височина 100 метра, скорост на вятъра 260 при ъгъл от 6 градуса. Очаквайте при двеста и седемдесет да преминем на кацане по прибори.

Кат замръзна. Приближаване по прибори. Никога не беше го правил, а и не се чувстваше добре подготвен. Започна да рови из съзнанието си за неща, които може би инструкторът му е казвал.

— Завийте вдясно до нула-девет-нула — обади се внезапно диспечерът. — Следете векторите за кацане по прибори.

Кат потвърди данните. Диспечерът щеше да го насочва да се приземи. Спомни си, че системата за кацане по прибори беше тази с двете стрелки — една вертикална и една хоризонтална. Те трябва да го доведат до пистата. Опита се да запази самообладание. Автопилотът поддържаше самолета на зададената височина. За момента Кат не се беше отклонил от курса, но се нуждаеше от радиочестота. Обърна се към Мег и като се опитваше да изглежда колкото е възможно по-спокоен, каза:

— Ако обичаш, погледни в този каталог за летищата и ми дай честотата на системата за сляпо кацане.

Мег направи справката.

— Честотата е едно-нула-нула-точка-едно.

— Спуснете се на две хиляди метра — обади се диспечерът.

Кат започна да спуска, като се опитваше да преодолее паниката. Набра честотата на системата за кацане по прибори, като гледаше уреда пред себе си. Вертикалната стрелка скочи вляво на циферблата, а хоризонталната се изкачи в горния му край.

— Завийте вдясно на две-четири-нула градуса, за да прехванете системата за кацане по прибори — обади се отново диспечерът.

Кат бързо зададе правилните данни за автопилота и започна да наблюдава как самолетът се насочи сам и вертикалната линия, която отразяваше средата на пистата, се придвижи към центъра на прибора. Трябваше да направи нещо, да прекрати приближаването, да кацне на друго място. Не беше квалифициран да лети в облаци на деветстотин метра височина. Ще се пребият. Реши да се обади до контролната кула и да прекрати приближаването, но видя на автопилота един бутон с надпис „APPR“. Струваше си да опита. Натисна бутона. Незабавно самолетът зави наляво и вертикалната стрелка застана в средата. Бяха насочени по централната линия на пистата и автопилотът все още направляваше самолета.

— Външният маркер след две мили — каза диспечерът.

Какво, по дяволите, е външен маркер? Напрегнат, Кат наблюдаваше хоризонталната стрелка за наклона, която слизаше бавно надолу. Изведнъж се включи някакъв предупредителен сигнал и на таблото започна да мига една лампа. Самолетът започна да се спуска отново и двете стрелки застанаха в центъра. Външният маркер трябва да е бил там, където започна спускането.

Успокоен, Кат въздъхна, но в следващия миг забеляза, че нещо не е наред. Скоростта се беше повишила до жълтия сектор и наближаваше червения. Той бързо отпусна лоста за газта и скоростта се върна в зеления сектор. Спусна клапите на крилете на десет градуса и тя намаля още. Стрелките все още се намираха в центъра. Автопилотът ще изпълни приближаването, но не би могъл да управлява газта.

Излязоха от облаците и видяха пистата — на около една миля напред. Облекчен, но треперещ, Кат намали скоростта още и спусна клапите на двадесет градуса. Изключи автопилота и пое управлението. След малко кацнаха.

— Много скапано го направи — каза Мег.

— Благодаря! — успя да отговори Кат, като си поемаше дълбоко въздух. Ризата под якето му беше мокра. Току-що беше направил нещо много глупаво. Беше рискувал живота и на двамата, правейки много сложно кацане, без да има опит. Закле се, че никога няма да прави подобни експерименти, освен ако не е напълно обучен.

Като се движеше по пистата, Кат видя един хангар с изписано на него име „Аеросервиз“. Отби от пистата и се насочи към него. Когато доближи, един помощник изтича и им посочи място за паркиране. Кат спря двигателя и погледна пред себе си. Напред и вдясно от тях видя вътрешността на отворения хангар.

— Виж! — посочи той.

— „Гълфстрийм“ ли е? — запита Мег.

— Да. Виждал съм няколко на летището в Атланта. Това е най-големият частен реактивен самолет.

Слязоха от самолета и разтовариха багажа си. Кат попита помощника къде се намира канцеларията и той посочи една остъклена стая във вътрешността на хангара. Минаха бавно покрай големия реактивен самолет и Кат погледна номера му. Започваше с буква N, което означаваше, че регистрацията е американска. На опашката беше нарисувана същата змия в дърво като на кибрита в джоба му, само че много по-голяма.

Уреди престоя и зареждането с гориво с един млад мъж на бюрото, който изглеждаше приятелски настроен.

— Кажете ми — запита Кат, — това „Гълфстрийм“ ли е?

— Да, сеньор. Красив е, нали?

— Разбира се. Никога не съм ги виждал отблизо. На кого е?

— На местна фирма. Тук в Кали.

— Но регистрацията му е американска.

— О, да. Главната кантора на фирмата е в Щатите.

— Питам се дали бихме могли да го разгледаме отвътре. Никога не съм се качвал в такъв самолет.

Младият човек кимна отрицателно, но се поколеба, когато видя стодоларовата банкнота, която Кат побутваше през бюрото към него.

— Един момент, сеньор. — Излезе от канцеларията и огледа хангара внимателно, след което се върна и каза: — Можете да се качите, но само за малко, сеньор. — Поведе ги към самолета. Вратата, която образуваше и стълбата, стоеше отворена.

Кат и Мег се качиха в самолета, а младежът ги последва. Озоваха се в голяма кабина, декорирана с черна кожа и розово дърво. На пода имаше дебел килим.

— Ако можеш, ангажирай го за малко — прошепна Кат на Мег.

Тя направи знак с глава и като посочи някакви шкафове, запита:

— Това барът ли е?

— Да, сеньора.

— А къде е кухнята?

— Ето там, сеньора — поведе я назад младежът.

Кат отиде бързо в кабината, която беше като лабиринт от циферблати и прибори. Задъхан, започна да търси нещо, което знаеше, че ще бъде там. С.Р.Р.К.Т. — казваше си той — сертификат за изправност при излитане, разрешително за радиото и регистрация, книга на пилота и теглови и равновесни ограничения — документи, които би трябвало да се намират на борда на всеки самолет.

Намери ги в един пластмасов плик, закачен на една преграда, и ги разгледа бързо.

— Сеньор! — дочу зад себе си острия глас. Пъхна документите обратно в плика и се обърна. Младият мъж беше разярен.

— Не е разрешено да пипате по кабината!

— Исках само да видя как е тук отпред — усмихна се Кат. — Майчице! Тук има доста оборудване, нали?

Мъжът се поотпусна.

— Да, предполагам, че е така. Трябва да слезем от самолета. Някой може да дойде и ще си имам неприятности — каза младият мъж и ги поведе по стълбата.

— Виждал съм този символ и преди — посочи опашката Кат.

— Да, сеньор. Компанията „Анаконда“. Много е голяма.

— Какъв е бизнесът им?

Мъжът вдигна рамене.

— Кой знае? Какъвто си поискат според мен. Притежават „Аеросервиз“, притежават и мен, ако мога така да се изразя. Желаете ли такси?

— Да, благодаря ви. Кой хотел ми препоръчвате?

— „Интерконтинентал“. Да се обадя ли за вас?

— Да, моля ви. Бих искал апартамент, ако имат свободни. Казвам се Елис.

Мъжът се отдалечи към телефона.

— Самолетът е регистриран към някаква фирма в Лос Анжелос, „Емпайър Холдингс“. Ти видя ли нещо, което може да бъде от полза?

— Не — отговори Мег. — Собственикът, който и да е той, си пада по луксозните неща. Искаш ли да покажеш снимката на Джинкс на този човек?

— Мисля, че вече сме доста вътре в нещата, за да започна да размахвам снимката. Ако я е видял, може да спомене на някого за нас, а ние не искаме да привличаме внимание. Пък и изглежда съвсем сигурно, че е пристигнала в Кали с този самолет, ако съдим по думите на Родригес и по полетния план. Може още да е тука.

Младият мъж се върна.

— Апартаментът ви е запазен, а таксито ще пристигне след малко.

Кали изглеждаше голям и преуспяващ град, а хотел „Интерконтинентал“ беше огромен, съвременен и комфортен. Апартаментът имаше балкон с изглед към голям плувен басейн и Кат гореше от желание да поплува.

— Слушай — каза Мег, която го разбираше с лекота, — аз ще отида до някоя вестникарска будка и ще видя какво може да се намери за фирма „Анаконда“. Ако наистина са толкова големи, колкото изглеждат, все ще има нещо за тях в бизнес-страниците. Ти защо не идеш да поплуваш?

— Добре. Колко ще се бавиш?

— Може би два часа.

Тя излезе, а Кат започна да се съблича, но малко след това промени решението си. Беше в града, в който може би се намираше Джинкс, и не биваше да губи време в плуване. Обади се на администраторката:

— Можете ли да ми намерите шофьор на такси, който говори английски? Бих искал да се разходя из града.

— Разбира се, сеньор. Можете да тръгнете, когато желаете. Портиерът ще ви намери такъв шофьор.

Когато Кат слезе долу, към него се приближи един мъж.

— Вие ли сте мистър Елис, който търси шофьор на такси с английски език?

Говореше не като колумбиец, а като жител на Ню Йорк.

— Точно така.

— Казвам се Бил. Аз съм вашият човек.

Качиха се в таксито и тръгнаха.

— Нещо конкретно ли желаете да видите?

— Не. За първи път съм тук. Покажете ми каквото вие прецените. Колумбиец ли сте?

— Да. Роден съм тук, но живях дълго време в Ню Йорк. И там бях „файтонджия“. Спестих малко пари, а тук с тях може да се купи много повече, отколкото в Ню Йорк. Сега си имам собствено такси и живея доста добре. Какво ще кажете да започнем от горната част на града и да се движим надолу?

— Както желаете.

Изкачиха се нагоре по хълмовете и стигнаха до една голяма статуя на мъж, която гледаше към града. Излязоха от колата.

— Това е паметникът на Белаказар, основателя на града — обясни шофьорът. — Бил е испански благородник.

Кат огледа панорамата и спря погледа си върху съвременен блок. На върха му се виждаше символът на „Анаконда“.

— Бил, каква е тази сграда? Нещо във връзка с фирма „Анаконда“ ли?

— Да. Това е главната им кантора.

— С какво се занимават?

— Мисля, че със селско стопанство. Не зная. Но пък на горния етаж има хубав ресторант, от който се разкрива страхотен вечерен изглед върху града.

— Има ли много наркотици в Кали, Бил?

— Навсякъде в Колумбия има много наркотици. Но ако се интересувате от това, аз не съм човекът, който ви трябва. Ще ви намеря друг шофьор, ако желаете.

— Не. Не искам да купувам наркотици. Интересувам се от това, което се върши в Кали. Чух, че тук наркотиците са наистина нещо голямо.

— Елате — каза Бил. — Ще ви покажа нещо.

Закара таксито на няколко пресечки надолу от статуята и спря.

— Говори се, че най-големият търговец на наркотици живее ей там — каза Бил и посочи пред себе си.

Кат погледна към къщата, която се намираше на около сто и тридесетина метра от тях. Не можеше да види много, освен голяма част от покрива, дървета и ъгъла на един тенискорт. Някаква жена, с вързана на опашка коса и в екип за тенис, изтича до ъгъла след една топка и се върна в закритата от дърветата част. Тя беше по-ниска и по-набита от Джинкс. Тичаше доста мъжки. Кат продължи да гледа още две минути, но не видя никой. Къщата беше оградена от някаква улица и приличаше на малък остров сред останалите сгради.

— Бил, ще обиколиш ли къщата?

— Дадено — отговори той и включи на скорост.

Таксито се движеше бавно, Кат свали стъклото и започна да наблюдава. Около къщата, доста над нивото на улицата, се издигаше стена с ограда от ковано желязо и я заобикаляш от всички страни. Имаше две врати, на които стояха едри мъже с тъмни костюми. На едно място се показа голяма немска овчарка и изръмжа към таксито. Съседните къщи също имаха метални врати, но около тях Кат не видя охрана или кучета.

— Изглежда съвсем като крепост. Хайде да направим още една обиколка.

Бил поклати глава отрицателно.

— Не мисля, че това е добра идея. Един приятел, шофьор на такси, се заинтересувал веднъж и му записали номера. Ченгетата го викаха и му създадоха неприятности.

— Местно влияние, а?

— Така е. Ако имате техните пари, можете да купите почти всеки в града.

— Знаете ли името на собственика?

— Не. И това е нещо, за което не бих искал да задавам много въпроси. Трябва да спрем за бензин. Имате ли нещо против?

— Не.

Бил отби в една бензиностанция на няколко пресечки от голямата къща. Когато спря до колоната, един едър мъж се качи в голяма черна лимузина „Кадилак“ и тръгна.

— Има ли много от тези в Кали? — запита Кат.

— О, да. Много. Също и „Ролс ройс“. Но това е нещо ново, първата удължена лимузина. Принадлежи на къщата горе на хълма.

Кат запомни номера на лимузината и го записа в джобното си тефтерче до номера на реактивния „Гълфстрийм“. Не обърна голямо внимание на останалата част от града — стадиона, на който се проведоха олимпийските игри в началото на седемдесетте години, катедралата, пазарния район.

Когато се върна в хотела, Мег се печеше на слънце на балкона.

— Бързо се върна. Имаше ли късмет? — запита Кат.

— Да. Позволиха ми да вляза в библиотеката. Разговарях и с човека от бизнес-бюрото. „Анаконда“ се е появила в Колумбия преди четири години и е започнала да изкупува селскостопански фирми. Имат шест кантори из страната. В Кали са силни със захарта, в Меделин се занимават с кафе, на други места работят с говеда, банани и цветя.

— Цветя?

— Голям износ от Колумбия за Щатите.

— Кой е собственикът на фирмата?

— Човекът, с когото говорих, потърси името, но не откри нищо. Всяка кантора има свой директор. Няколко пъти поиска отговор от специалиста по пъблик рилейшънс, но отговорите бяха уклончиви. Станали са местна сила в Кали много бързо. Захарта тук е голям бизнес. Изкупили са много холдингови фирми. При това са били доста безмилостни. Свързани са добре с местните политици и шефът на вестника, където работи човекът, който ми каза всичко това, не позволява да се напише една лоша дума за тях.

— Трудно ми е да повярвам, че местният директор има на свое разположение оня „Гълфстрийм“. Само главен изпълнителен директор има право на такъв транспорт. Може би големият шеф в момента е в града.

Кат й разказа за обиколката си из града, за къщата и лимузината.

— „Анаконда“ има и голяма административна сграда. Шофьорът на таксито казва, че на последния й етаж има хубав ресторант. Искаш ли да го посетим довечера?

— Звучи добре.

Кат се обади на администратора и го помоли да направи резервация.

Бил ги закара до сградата на „Анаконда“ и се съгласи да дойде за тях след два часа. В мраморното фоайе имаше четири асансьора, но три от тях бяха оградени с въжета и една табелка указваше, че до ресторант „Каприз“, както беше името му, се стига само с единия. На последния етаж на сградата минаха през облицован с плюш вестибюл и влязоха в ресторанта, също изцяло в плюш. Настаниха ги на една малка маса и след като разгледаха менюто, си поръчаха напитките. Гледката, която се откриваше пред тях, привлече вниманието на Кат — светлините на града наподобяваха ярък килим, а най-отгоре се открояваше огряната от прожектори статуя на Белаказар. Менюто беше на френски, но в него имаше няколко колумбийски ястия. Кат разгледа списъка на вината — беше изключителен. Повечето от вината бяха френски и страхотно скъпи. Той си поръча хубаво вино кларет с вечерята.

Бяха на първото ястие, когато в ресторанта влезе голяма компания. Настаниха ги на широка маса в близкия ъгъл и Кат успя да ги преброи — дванадесет души. Сред тях имаше две елегантно облечени жени със северноамерикански черти. Мъжете бяха северноамериканци и латиноамериканци, облечени в тъмни делови костюми. Един от тях заинтригува Кат повече от останалите. Изглеждаше тридесет и пет годишен и независимо от скромния си костюм носеше косата си на опашка.

— Имам странното чувство, че мъжът с опашката е този, когото помислих за жена на тенискорта в къщата на търговеца на наркотици.

— Сигурен ли си? — запита Мег.

— Не, но си спомням, че тичаше някак по мъжки. Мисля, че прическата ме е заблудила.

Кат поглеждаше често към масата. Не бяха поднесени никакви менюта и храната и виното се появиха, сякаш бяха поръчани предварително. Когато Кат и Мег приключваха, а сервитьорите разчистваха съдовете от първото ястие на голямата маса, мъжът с опашката стана и тръгна към тоалетната. Кат се изправи и го последва, за да го огледа по-добре.

Беше по-дребен от Кат, с тясноскроен костюм на тънко райе. Сакото му беше дълго, набрано в кръста и с цепки от двете страни. Кат беше купувал дрехи от Лондон достатъчно дълго, за да може да познае костюм на „Савил Роу“. Тръгна след него към тоалетната, но един едър мъж му прегради пътя и каза нещо на испански.

Кат вдигна рамене.

— Аз искам да отида до тоалетната.

— Почакайте един момент, моля — каза мъжът на английски, но със силен акцент.

Кат изчака две минути. Мъжът с опашката излезе от тоалетната и мина покрай него, без да го погледне. Едрият му направи знак, че може да влезе, и Кат се подчини. Опитваше се да запомни образа на опашатия — той беше дребен, около метър и седемдесет, добре сложен, с атлетична фигура и светла кожа. Имаше кестенява коса, интелигентно лице и широка уста, от която се усещаше смътна жестокост. Кат го виждаше за първи път, но беше сигурен, че никога няма да забрави лицето му.

Когато се върна на масата, се зае с кафето и десерта, като умишлено се бавеше и се опитваше да долови част от разговора на голямата маса. По едно време двете жени се запътиха към тоалетната и човекът от охраната, който кръжеше наоколо, ги последва.

Кат и Мег привършиха вечерята и си тръгнаха. Като излязоха от хотела, видяха дългата лимузина, спряла до бордюра. Няколко метра по-назад чакаше таксито на Бил.

— Бил — каза Кат, като се качиха, — тръгни и спри някъде, откъдето мога да наблюдавам входа на хотела.

Бил се подчини.

— Какво мислиш да правиш? — запита Мег.

— Не знам точно — отговори Кат. — Просто искам да видя къде ще отидат.

В този момент още две по-къси лимузини се приближиха до входа на хотела. След няколко минути групата слезе от ресторанта и застана пред входа, за да се сбогува. От дългата лимузина излязоха двама души и изчакаха, докато мъжът с опашката се настани на задната седалка. Другите влязоха в по-малките коли и лимузините тръгнаха една след друга.

— Бил, следвай ги отдалече. Ако се разделят, карай след дългата кола.

— Твърде много филми сте гледали, мистър — отговори Бил, но се подчини.

След няколко пресечки голямата кола зави наляво, а другите две продължиха напред. Бил също зави вляво. Скоро стана ясно, че се движат към летището. Късият път към хангара на „Аеросервиз“ се отклоняваше наляво от главния път и беше по-слабо осветен.

— Изключи светлините и спри тук — каза Кат, когато наближиха отбивката.

Виждаха лимузината, която отиваше към хангара. На площадката пред него се намираше големият „Гълфстрийм“ и двигателите му работеха. Видяха как двамата мъже от предната седалка изскочиха от колата и отвориха задните врати. От тях излязоха двама души и се качиха в самолета. Вратата му се затвори моментално и той тръгна, като лампите му мигаха по пистата. Малко по-късно самолетът беше във въздуха.

— Карай до хангара — нареди Кат.

Когато таксито спря, Кат направи знак на Мег да остане в колата. Сърцето му биеше до пръсване, но той влезе в хангара. Намери същия млад мъж, който му беше показал самолета.

— Здравейте! — каза той. — Искам да взема нещо от самолета си.

— Разбира се, сеньор.

— Виждам, че гълфстриймът е заминал — каза Кат. — Него ли видях да излита?

— Да, сеньор. Замина за Богота. Това е последният самолет, който излита тази вечер. Полетите след полунощ са забранени. Борба с шума.

Кат отключи „Чесната“ и се престори, че търси нещо в кабината, а след това се върна в таксито.

— Богота — каза той на Мег. — Не можем да излетим до утре сутринта.

— Точно така — отговори Мег. — Кат, видя ли ги добре, когато излязоха от хотела и се качиха в колите си?

— Да.

— Струва ми се, че мъжът с опашката се качи в лимузината сам, а тук от задната седалка слязоха двама.

— Видях — каза Кат. — С него слезе една жена.