Бялата стока

15.

Кат премина като в транс през ужасите на разправиите с американския консул и погребалния агент. Той беше професионално опечален, а консулът, с когото разговаря по телефона, беше кратък. Това не му беше първият труп на американец.

— Мислите ли, че някой би желал тялото на мистър Холанд да бъде върнато в САЩ? — запита той.

— Струва ми се, не.

— В такъв случай съветът ми е да поискате от погребалното бюро да го погребат в Санта Марта. Тук е горещо и дори при балсамиране…

— Разбирам ви. Ще направя каквото е необходимо.

— Имаше ли нещо ценно в принадлежностите му?

— Имаше малко пари.

— Желаете ли аз да ги изпратя на дъщеря му, или вие ще се погрижите за това?

— Аз ще се погрижа.

— Добре — каза консулът с облекчение.

Погребалното бюро осигури свещеник, който извърши кратка надгробна служба. Присъстваха Кат, Мег Гарсия, началникът на погребалното бюро и копачите. Когато всичко свърши, Мег каза:

— Това е. Направихме каквото можахме.

— Остана часовникът — каза й Кат. — Ще опитате ли?

— Имате ли хиляда долара?

— Да.

— Дайте ми ги. Ще се опитам да го намеря. Вие ме чакайте в хотела.

Климатичната инсталация работеше с пълна сила, а Кат лежеше и се опитваше да събере мислите си. Трябваше да намери часовника. Не можеше да напусне Санта Марта, без да научи повече по този въпрос. Ако Гарсия успееше да разбере как момчето се е сдобило с него, може би ще открие някаква нишка, която да следва, въпреки че не беше добре подготвен за такава работа.

Все му се струваше, че ще чуе гласа на Блуи от съседната стая — дрезгав, шеговит, практичен и винаги с идея какво да се направи. Кат не знаеше какво да предприеме. Стана и отиде в стаята на Блуи. Дрехите, които си беше купил в Атланта, висяха спретнато в гардероба или бяха сгънати в чекмеджетата. Събра ги и ги опакова в единствената брезентова чанта, която Блуи беше донесъл със себе си. В сакото му имаше около седем хиляди долара — остатъка от десетте хиляди, които Кат беше му платил в Атланта.

В портфейла на Блуи Кат намери ученическа снимка на много красиво, дребно и мургаво момиченце. Имаше стотина долара и само няколко листчета хартия с непознати телефонни номера и неразбираеми драсканици. Липсваха кредитните карти и шофьорска книжка. Хвърли всичко, с изключение на снимката, парите и магнума в брезентовата чанта и затвори ципа й. Нямаше нищо, което си струваше да се изпрати обратно в Щатите. Реши да даде всичко на портиера. Върна се в леглото си и заспа.

На вратата се почука плахо. Кат се измъкна от леглото и погледна будилника. Беше рано вечерта и разбра, че е проспал целия следобед. Отиде до вратата.

— Може ли да вляза? — запита Гарсия.

— Разбира се. Седнете. Имахте ли късмет?

Тя седна на канапето в хола, отвори ръката си и му подаде един часовник „Ролекс“.

— Съгласи се за хиляда долара — каза тя.

Кат обърна часовника със затаен дъх и прочете надписа на гърба му — „На Кат и «Катбърд» с любов. Кейти и Джинкс“. Преглътна и запита:

— Разбрахте ли откъде го е взел?

— Да. Откраднал го е от един мъж с превръзка на окото. Това говори ли ви нещо?

— Да, да, говори ми — отговори възбудено Кат. — Има ли представа къде е този човек сега?

— Мъртъв е. Децата са го убили заради часовника. Дванадесет момчета го наобиколили в една уличка и… е, не е първият, а и вашият приятел, Холанд, няма да е последният.

— Момчето знаеше ли нещо за този мъж? Каквото и да е.

— Абсолютно нищо. Пиел в една кръчма, седял близо до тротоара. Видели часовника. Когато станал да си ходи, бил пиян. Те тръгнали след него. Това е.

Кат се отпусна в един стол. Това беше краят на всичко. Щом Педро Пирата е мъртъв, той нямаше какво повече да прави, особено след смъртта на Блуи Холанд. Нямаше сили да продължава. Припомни си гласа от телефона и единствената дума, която той беше казал, но вече не беше сигурен, че това е била Джинкс. Започна това издирване, защото се надяваше — както се надяваше, че и онова момиче от Риохача е Джинкс. Заради ръчния му часовник и безсмислено хрумване беше убит един добър човек. Плачеше му се.

— Сега какво ще правите? — запита Гарсия.

— Отивам си у дома — отговори той уморено. — Боя се, че това е всичко, което можеше да се намери.

— Той вдигна поглед към нея и продължи: — Вие бяхте много добра с мен. Мога ли да направя нещо за вас?

— Да. Можете да ме поканите на вечеря и да ми разкажете всичко. Зная кой сте, мистър Катлидж. Видях надписа на часовника. Навремето четох всичко по този въпрос, но в сравнение със снимките, които видях тогава, сте се променили доста.

— Разбира се, че ще ви поканя на вечеря. Дължа ви много повече от това.

— В такъв случай след един час. На бара при басейна?

— Да, чудесно. Ще се изкъпя и ще направя резервации за пътуване обратно до дома.

Тя излезе, а Кат се обади до администрацията, за да попита за полетите до Маями.

— От Картахена има полет вдругиден, сеньор, а „Истърн Еърлайнс“ летят ежедневно от Богота. Има удобна връзка от Санта Марта утре в десет сутринта.

— Бихте ли ми резервирали билет за полета от Санта Марта? Ако обичате, помолете „Истърн Еърлайнс“ да ми запазят място за самолета от Маями за Атланта, Джорджия?

Реши да остави своя „Чесна“. Може би щеше да намери начин да си го вземе по-късно.

— Разбира се, сеньор.

— Бих искал да се обадя и до Атланта — допълни той и даде номера на Бен.

— Най-рано след час, защото ще трябва да подам заявка на оператора от международните линии.

— Добре. Аз ще бъда в бара при басейна или в ресторанта.

Кат затвори телефона и отиде в банята.

Този път Мег носеше бяла рокля и изглеждаше още по-добре, тъй като бялото на очите й контрастираше изненадващо със загара на кожата.

— Хайде да отидем направо в ресторанта — каза Кат, като я хвана под ръка. — Изведнъж си спомних, че заради случилото се не съм ял нищо от вчера на обяд.

Пое ръката й и я отведе до масата. Установи колко е приятен допирът до хладната й кожа.

След като си поръчаха напитки и вечеря, тя отпи от своето мартини и го постави на масата.

— Преди да ми разкажете какво се случи, трябва аз да ви кажа нещо — каза тя.

— Целият съм в слух.

— Работя като телевизионен журналист на свободна практика. Продавам материалите си на американските телевизионни мрежи. Името ми е Мария Евгения Гарсия-Гревил, но съм известна като Мег Гревил.

— Разбира се — досети се Кат. — Гледал съм някои ваши неща. Мисля, в програмата „Днес“. Беше нещо за партизаните от Централна Америка.

— Да. Това е мой материал.

— Но вие никога не се появявате на екрана, нали?

— Не. В началото на седемдесета година работех в една местна телевизионна станция в Лос Анжелос и успях да ги убедя да ме изпратят във Виетнам с един кинооператор и озвучител. Не за да следя хода на войната, а за да направя материали с човешки облик — разговарях с момчета от Лос Анжелос, които лежаха по болниците: пращаха поздрави до мама и така нататък. Тъкмо пристигнахме и нападнаха Сайгон. Моят кинооператор и озвучителят загинаха от снаряд, който падна зад стената, където се бяхме скрили. Аз бях тежко ранена. Събрах част от оборудването, сама снимах и коментирах, колкото имах възможност. Продължих до края на нападението. Когато се върнах в Лос Анжелос, материалът беше излъчен първо по местната мрежа, а после и по националната. Получих награда „Пийбоди“21 за това. Оттогава не работя по друг начин. Субективната камера и невидимият коментатор — това стана моят личен стил, а през годините оборудването се умали и олекоти доста, така че е по-лесно.

— Вие сте на свободна практика. Не работите ли за телевизионни мрежи?

— Не. Харесва ми да съм независима. Мога да снимам каквото си искам, а и ми плащат добре. Правя предавания най-често от Южна и Централна Америка и от Филипините. За първи път дойдох тук, за да снимам едно индианско семейство в Амазония, баща, жена и двамата им синове, което имаше собствена фабрика за кокаин. Срещнах се с някои хора, създадох връзки, влюбих се в страната. Купих едно място до Картахена и си построих къща. Имам апартамент в Ню Йорк, но когато се уморя, отивам в къщата. Чух за уличните деца в Санта Марта и съм тук вече повече от седмица. Снимам материал за тях. Мисля, че е подходящ за програма „Днес“. Почти съм готова. Вчера, когато се срещнахме, снимах последните метри лента.

— Звучи интересно.

— Така е. Винаги искам да съм искрена в отношенията си и ето, й вие знаете, че съм репортер.

— Да не би да искате да снимате материал за това, което търся тук?

— Не, нямах такова намерение. Пък и вие си отивате у дома. Не. Просто съм любопитна, след като се озовах вътре в нещата. Но аз съм репортер и искам да знаете, че ако ми кажете нещо, то може да се появи в някое предаване.

— Добре. Ще пропусна изгубването на яхтата, защото сте чели за това.

— Това, което четох, е разказът на „Таим“. Тогава бях в Хондурас.

— Беше точно отразено и затова ще започна няколко месеца след това, фактически преди по-малко от месец.

Кат й разказа всичко от телефонното обаждане до настоящия момент, като й описа подробностите, с изключение на контакта си с Джим. Откри, че след като свърши разказа си, можеше да разгледа нещата в перспектива. Вече не се съмняваше, че това е краят на търсенето.

— А как точно се срещнахте с Блуи Холанд?

— Приятел на мой приятел. Боя се, че мога да ви кажа само толкова.

— И сега смятате, че дъщеря ви наистина е мъртва?

Кат въздъхна.

— Вече не съм сигурен за гласа по телефона, но като оставим това, аз нямам никакво доказателство, че тя е жива. Благодарение на вас зная, че един от убийците й е мъртъв, а това означава, че работата ми е наполовина свършена.

— Бихте ли я свършили докрай, ако можехте да намерите Дени?

Заля го вълна от гняв, като помисли за Дени.

— Ако той седеше тук в този момент, не мисля, че бих могъл да отговарям за действията си. Но не зная откъде да започна да го търся. Вие мислите ли, че ще знаете в тези условия?

Тя кимна в знак на съгласие.

— Това е голяма страна, пък и той може да не е тук. Иска ми се да ви помогна с нещо.

Вечерята им пристигна и ядоха бавно, като бъбреха за Централна Америка и Колумбия. Когато помощник-келнерът взимаше чиниите, дойде един сервитьор.

— Търсят ви по телефона, сеньор Елис.

— Извинете ме. Направих поръчка за телефонен разговор с шурея си. Ще се върна веднага.

Последва сервитьора до телефона. Връзката беше отлична.

— Господи! Радвам се, че си жив — каза Бен. — Разтревожихме се до смърт.

— Добре съм, Бен, и се връщам утре. Тук всичко стигна до задънена улица.

Последва кратко мълчание.

— Слушай, два дни след като замина, се обади един човек от канцеларията на сенатора Кар.

— Така ли? Какво каза?

— Две неща, които той поиска да ти предадем, когато се обадиш. Първо, каза, че Бари Хеджър, с когото сте били в пехотата, работи в американското посолство в Богота. Мислят, че това може да бъде добър контакт за тебе.

Кат си спомняше Бари Хеджър добре. Беше командир на взвод в пехотата, крайно ентусиазиран и праволинеен човек от Морската академия, когото никой от школата за запасни офицери не харесваше.

— Е, не мисля, че тази информация ще ми бъде от голяма полза сега. Какво е другото нещо?

— Другото нещо — каза Бен, — е обаждането по телефона, за което мислиш, че е от Джинкс.

— Какво за него?

— Тоя човек каза, че е било проследено до хотелска стая в Картахена.

— Какво?

— Беше много категоричен. Каза, че е потвърдено, че обаждането е направено от — чу се шумолене на хартия, — от хотел „Карибе“ в Картахена.

Кат придърпа един стол и седна, защото коленете му омекнаха.

— Не зная как може такова нещо да бъде потвърдено — продължаваше Бен, — но заместникът на сенатора каза, че можеш да бъдеш напълно сигурен. Слушай, Кат. Дължа ти извинение. Мислех, че си имал халюцинации, сънувал си или нещо подобно.

Сърцето на Кат биеше ускорено. Мисълта му работеше трескаво. За момент си помисли, че ще припадне.

— Кат? Там ли си?

Кат се съвзе.

— Бен, извинявай. Просто ми беше малко трудно да възприема тази информация.

Бръкна в джоба си, за да намери тефтерчето на Блуи.

— Слушай, Бен. Искам да направиш едно нещо за мен. Много е важно.

— Казвай.

Даде му адреса, където живееха дъщерята на Блуи и бившата му жена.

— Искам потвърждение, че Мариса Холанд е дъщеря на Роналд Холанд и да кажеш на майка й, че Холанд е убит при улично нападение в Колумбия.

— Дадено. Тебе не са те нападали, нали?

— Не. Само Холанд. Помагаше ми да се оправя тук. Още нещо. Искам да й пратиш незабавно десет хиляди долара, а след това да уредиш нещо за бъдещето на детето. Свържи се с моя адвокат и вложете сто хиляди долара в някой тръст. Направи попечители майка й и мен. Искам да бъдеш във връзка с детето. Имаш пълномощията ми. Можеш ли да направиш това веднага? Аз отлагам връщането си след тези новини.

— Готово, Кат. Ще се заема още утре. Нещо друго?

— Това е засега. Ще ти се обадя, когато ми се удаде възможност да проверя хотел „Карибе“. И, Бен! Благодаря ти за новините.

Затвори и се върна на масата.

— Няма да заминавам утре — каза той и обясни това, което току-що беше чул.

Мег се наведе напред и облегна лактите си на масата.

— Познавате ли някой от американските разузнавателни служби? — запита тя.

— Нещо такова. Защо?

— Защото телефонно обаждане като това е нещо, което може да бъде проследено единствено от Агенцията за национална сигурност. Те записват непрекъснато всякакви международни телефонни обаждания.

— Може би така е проследен. Вие казвате, че нямате повече работа в Санта Марта?

— Да. Остава ми само, когато се върна, да монтирам видеолентата и да запиша коментара. Но не е спешно. Още не съм го продала.

— Ще дойдете ли утре с мен в Картахена? Наистина се нуждая от помощта на някой, който познава района.

— Мога ли да дойда като репортер и ако желая да снимам?

— Дадено.

Тя му стисна ръката.

— Договорихме се. Ако мога да ви помогна да я намерите, ще го направя. Аз просто искам да заснема всичко.

Кат си помисли, че цената за помощта й изглеждаше малка. А пък и се радваше, че тя щеше да бъде с него малко повече.