Бялата стока

17.

На сутринта, когато Кат се събуди, Мег я нямаше. Той отиде до плажа, за да поплува, а като се върна, усети миризмата на бекон.

— Добро утро! — извика Мег. — Трябваше да купя някои неща. Не исках да те будя. След десет минути ще закусваме.

Кат се изкъпа и обу някакви шорти. Когато излезе от банята, закуската беше готова.

— Честит рожден ден! Тази сутрин спа наистина добре — засмя се тя.

— Нима съм виновен? Само тенисът беше достатъчен да изпадна в несвяст.

Мег вдигна поглед от закуската си.

— Първата ти жена ли съм след смъртта на съпругата ти?

— Да.

Мег започна да яде отново и каза:

— Добре.

— Това беше страхотен подарък за рожден ден — каза сериозно Кат.

След закуската попита за телефона.

— Искам да разбера как Родригес се справя с телефонните книги.

— В кабинета ми. Ето там.

Това беше мястото, където обработваше материалите си. Няколко видеокасетофона заемаха част от стаята и всичко беше подредено безупречно. Кат позвъни в „Карибе“ и попита за Родригес.

— Кой се обажда, моля?

— Мистър Елис.

— Един момент — след няколко секунди операторката поясни: — Мистър Родригес го няма.

— Бихте ли му предали да ми се обади — каза Кат и остави номера си.

Докато Мег монтираше лентите от Санта Марта, Кат се разходи из къщата, почете и, излезе да тича по плажа. Към пет часа позвъни отново в хотела. Казаха му, че Родригес все още не се беше обадил.

Вечерта отидоха в Картахена и вечеряха в стария град в красив открит ресторант. Дори и в този късен час горещината и влагата бяха големи, но виното и храната бяха превъзходни. Кат се чувстваше добре с Мег. Тя беше много повече от любовник — беше му и приятел. Когато се върнаха, се любиха отново и той установи, че са постигнали още по-голяма хармония. Започваха да се опознават. На следващата сутрин телефонира отново на Родригес, но получи същия отговор.

— Имам чувството, че ме разиграват — сподели той с Мег.

— Дай аз да опитам — каза тя. Позвъни до хотела и запита за Родригес на испански. Свързаха я почти незабавно и подаде слушалката на Кат.

— Здравейте, мистър Родригес — каза той. — Обажда се мистър Елис. Трудно ви открих.

Изненадан, Родригес започна да бърбори нещо, а след това каза:

— Съжалявам, сеньор, но из нашите книги не намерихме подобно обаждане. Мисля, че няма да имам възможност да ви помогна — и затвори.

Кат предаде на Мег това, което му беше казал Родригес.

— Не вярвам, а ти?

— Хайде да идем при него — предложи тя.

Кат отиде да се преоблече. На излизане от стаята след миг колебание нахлузи кобура и облече едно яке. Когато пристигнаха в хотела, не попита за Родригес, а започна да го търси. Видя го на една маса до басейна — разговаряше с гостите. Когато той тръгна към главната сграда, Кат се скри зад една голяма палма и зачака.

— Какво правим тук? — запита Мег, като се скри зад него.

— Не трябва да ни вижда, преди да дойде насам.

Когато Родригес се приближи, Кат излезе иззад палмата, за да го посрещне.

Изглежда, Родригес се притесни, като го видя.

— Какво желаете, сеньор? Трябва да отида на съвещание.

— Разкажете ми за телефонното обаждане — каза Кат с приятен глас.

— Казах ви, сеньор, не сме регистрирали такова обаждане.

Търпението на Кат се изпари. Този човек знаеше нещо за Джинкс и Кат искаше да разбере точно какво е то. На няколко метра от мястото, където стояха, имаше сервизен килер и вратата му беше отворена. Вътре се виждаха бърсалка и кофа. Кат хвана Родригес за вратовръзката и го завлече в килера, а Мег затвори вратата.

— Казвай! — изсъска Кат през зъби.

— Няма никакво обаждане! — отвърна мъжът. По лицето му се стичаше пот.

Кат извади пистолета и го натика грубо под челюстта на Родригес.

— Говори!

— Могат да ме убият за това, че разговарям отново с вас — каза Родригес, като заекваше. — Моля ви, идете си.

— Ще бъдеш убит, ако не проговориш — отсече Кат и зареди пистолета.

Очите на мъжа се изцъклиха. Той каза бързо:

— Апартамент 800.

— И кой е живял в този апартамент?

— Моля ви, сеньор, не мога…

Кат натисна пистолета още по-силно.

— Говори! Няма да те подканям отново.

— Апартамент 800 е нает за постоянно — успя да каже Родригес. — Моля ви, сеньор, причинявате ми болка.

Кат пусна Родригес, притисна го с едната си ръка до стената и опря пистолета в челото му.

— Продължавай.

— Една фирма наема апартамента. Не зная имена.

— Коя фирма?

— Компания „Анаконда“.

— И с какво се занимават?

— Не зная, сеньор. Никой не знае.

— Но имаш предположение?

— Смятам, че може би дейността им е незаконна. Не се знае със сигурност.

— Наркотици?

— Вероятно.

— Къде е кантората на фирмата?

— Не зная.

— Къде изпращате сметките? Това трябва да ти е известно.

— Плащат в брой. Идват и си отиват с реактивен самолет. Винаги имат много пари в брой.

— Кой е директорът на фирмата?

— Кълна ви се, сеньор, не зная никакви имена. Не работя пряко с тези хора. Дори и директорът на хотела не е в пряка връзка с тях. Идват, седят около басейна, поръчват услуги в стаите, плащат в брой и си отиват със самолета.

Кат извади снимката на Джинкс.

— Виждал ли си това момиче?

Родригес погледна снимката със страх.

— Не ме лъжи, Родригес.

— Да. Веднъж, когато пристигнаха, беше с тях и я заведоха направо в апартамента. Не я видях да слиза отново. Не видях кога си отидоха. Мисля, че тя… — направи той пауза.

— Казвай.

— Мисля, че беше дрогирана. Изглеждаше… полузаспала. Качиха я горе много бързо. Отишли са си през нощта. Не бях дежурен тогава.

— Колко време бяха тук?

— Заминаха си на трето число от месеца. Денят след телефонното обаждане.

— Кой е в апартамента сега?

— Никой. Никой не е бил в него оттогава.

— Добре. Слушайте ме внимателно, мистър Родригес. Аз и тази дама ще отидем с вас на осмия етаж, за да хвърлим едно око на този апартамент. Ще влезем с вашия резервен ключ.

— Dios23 — каза мъжът с разтреперан глас. — Не мога да направя това. Ще ме види някой. Ще загубя работата си, а може и живота си. Вие не познавате тези хора, сеньор.

— Дай ми резервния ключ — нареди Кат.

Родригес бръкна в джоба си и извади един ключ.

Кат подаде пистолета на Мег и й намигна:

— Дръж го тука. Ще бъда бърз. Ако ти създава проблеми, убий го.

Мег взе пистолета.

— Сядай на пода! — каза тя и опря пистолета в слепоочието на мъжа.

— Къде е апартаментът? — запита Кат.

— В старата част на хотела — отговори Родригес, като дишаше тежко, — във фоайето. Завийте надясно към асансьорите. Вратата е в дъното на коридора. За бога, сеньор, не позволявайте никой да ви види! Става дума за живота ми!

Кат излезе от килера и затвори вратата след себе си. На рецепцията имаше само една администраторка и тя беше заета с гост на хотела. Кат натисна бутона и вратата на асансьора се отвори почти веднага. Влезе вътре и посегна към бутона за осми етаж. Вместо бутон имаше ключалка.

— Мама му стара! — изруга Кат. Опита с резервния ключ и за негово облекчение той стана. Вратите се отвориха и той излезе в един вестибюл. Кат отиде до вратата на апартамента и пъхна ключа — отвори се леко. Посегна инстинктивно към пистолета, но си спомни, че го беше дал на Мег. Влезе в голям хол, обзаведен по вкуса на собственика. Определено това не беше стандартният хотелски стил в тропиците. Мебелите бяха добре подбрани. Имаше някои антики, по стените висяха хубави картини. Напомняше му дома на някой старомоден банкер.

От стаята се разклоняваха две антрета — наляво и надясно. Кат тръгна вдясно. Озова се в удобна библиотека, облицована с ламперия и пълна с книги, някои от които бяха с кожена подвързия. В стаята нямаше нищо от личен характер.

Върна се в хола и тръгна по другото антре. То се извиваше и вървеше покрай задната стена на хотела. Като отваряше всички врати, край които минаваше, Кат видя четири големи спални, елегантно обзаведени, но без да има нещо интересно. В края на антрето стигна до голяма заключена врата. Опита ключа и я отвори. Спалнята вътре беше голяма колкото хола и беше обзаведена дори по-богато. Имаше голям телевизор, бар, два дивана, камина и едно голямо легло с балдахин. От двете страни на леглото имаше гардероби. В единия бяха подредени прозрачни нощници и скъпи рокли. Изглежда, имаше три различни размера и се виждаха етикети на „Бергдорф Гудман“ и „Боуит Телър“. Рафтовете за обувки съдържаха поне дванадесет чифта с етикети „Чарлз Джордън“ и „Ферагамо“, отново с няколко размера. Няколко чекмеджета съдържаха дантелено бельо. Гардеробът от другата страна на леглото съдържаше дванадесет мъжки костюма в тропически разцветки. Нямаше етикети от магазин и Кат потърси етикета на шивача от вътрешната страна на джобовете. Всички бяха от Хънтсман в Лондон и бяха от миналата година, но на обичайното място в етикетите липсваше име на клиента. Имаше запас от ризи и обувки също от лондонски производители, и окачалка с вратовръзки. В чекмеджетата имаше подредени шити по поръчка бельо и плажни дрехи. В гардероба нямаше нищо, което да разкрие самоличността на собственика, но на всички ризи присъстваше монограм с буквата А.

Кат прерови стаята педантично, като търсеше още нещо с етикет, но не успя да намери нищо. На едно бюро имаше телефон с карта, на която беше написано на английски и испански как може да се направи международно обаждане. Кат почувства, че се намира на място, където е била Джинкс. До телефона бяха поставени голям кристален пепелник и два рекламни кибрита. Единият беше на хотела. Другият беше голям кибрит от тежък, черен лакиран картон. На предната му част имаше доста добре направена рисунка на голяма змия, увиснала от едно дърво. На гърба се четеше монограмът с буквата А. Кат мушна кибрита в джоба си.

Дали имаше още стаи в апартамента? Може би кухня. Върна се назад — там, откъдето беше дошъл, но като влезе във всекидневната дочу превъртането на ключ в предната врата. Кат бързо мина през стаята и отиде в кабинета. Скри се там и дочу гласовете на мъж и жена, които разговаряха тихо на испански. Доколкото му беше известно, в апартамента нямаше друг вход, но предположи, че има пожарна стълба. Помисли си, че трябва да я потърси, но го стресна силен шум от прахосмукачка.

Кат реши, че шумът идва от хола и тръгна нататък. Погледна в стаята — на няколко метра от него една жена чистеше с прахосмукачка, а някакъв мъж бършеше прахта по мебелите. Бяха обърнати с гръб към него. Той тръгна бързо към вратата. Изведнъж прахосмукачката спря.

— Buenos dias, senor24 — каза един мъжки глас.

Кат спря и се обърна. И двамата го гледаха. Мъжът заговори отново. Питаше го нещо на испански, но той нямаше представа какво.

— Всичко е наред — каза Кат. — Продължавайте. Аз тъкмо излизам.

— Si, senor25 — отвърна с усмивка мъжът. — Gracias26.

— De nada27 — отговори му с усмивка Кат и затвори вратата след себе си. Вратите на асансьора бяха отворени. Той вкара ключа, завъртя го и асансьорът тръгна. Въздъхна и отпусна ключа. По челото му изби пот, коленете му омекнаха.

Тръгна бързо към задната врата на фоайето. Изглежда, никой не го забеляза. Когато стигна до килера, се огледа и отвори вратата. Мег и Родригес ги нямаше.

Кат изруга. Ако охраната на хотела е хванала Мег, то полицията вече е тръгнала насам. Излезе от килера, затвори вратата и се огледа отчаяно наоколо. Нямаше ги във фоайето и тръгна към басейна. Като излезе от градината, видя Родригес и Мег седнали на една маса от другата страна на басейна. Мег пиеше напитка във висока чаша. Разговаряха приятелски, като дори се усмихваха. Кат се забърза към тях, като се стараеше да не тича.

— А, ето те — каза весело Мег. След това добави тихо: — Защо се забави толкова?

— Съжалявам, но не можах да свърша по-бързо.

— Мистър Родригес и аз разговаряме.

Кат забеляза, че Мег държеше ръката си в чантата.

— Чудесно — каза той. — Да се махаме.

Обърна се към Родригес и стисна ръката му, пъхвайки в нея петстотин долара.

— Слушайте сега — каза му усмихнат той. — Ще се измъкваме без много шум и не желая да ме безпокоите. Ако възникнат проблеми, ще кажа, че съм ви подкупил и сте ми дали ключа. Ясно ли е?

Родригес се усмихна слабо.

— Разбира се, сеньор. Не искам да ви създавам никакви проблеми. Моля ви, не казвайте на никого, ама на никого как сте получили тази информация.

— Нямам такова намерение — отговори Кат и му подаде ключа. Обърна се към Мег и каза: — Да тръгваме.

Излязоха бързо от бара, минаха през фоайето и помолиха за колата си. Чакаха нервно, докато я докарат. Кат си представяше как охраната ще се втурне към тях. Колата пристигна и те тръгнаха.

— Мисля, че това е твое — обади се Мег, като му подаде пистолета. Все още беше зареден. — Вече не се съмнявам, че си се заел сериозно с нещата.

Кат освободи предпазителя и каза:

— Нямаше да го застрелям, но и не исках той да знае това. Защо излязохте от килера?

— Един от обслужващия персонал дойде за бърсалката си. Едва успях да скрия пистолета в чантата си. Родригес ме накара да излезем и мисля, че бяхме по-добре навън. Ти какво откри?

— Не много. Апартаментът изглежда така, като че ли в него живее Уилям Ф. Бъкли28 младши, а голямата спалня сякаш е направена за Хю Хефнър29. Имаше мъжки костюми с малък размер, а също и дамски дрехи, различни по големина — вероятно, за да станат на всеки, който се озове там. Мъжките неща бяха с монограм — буквата А. Намерих и това. — Кат й подаде кибрита.

— А като анаконда — каза Мег.

— Точно така. Когато бяхме в Риохача, аз и Блуи се срещнахме с един местен търговец на наркотици. Преструвахме се на купувачи. Оня спомена нещо за чиста „Анаконда“ — някакъв кокаин с такова име. Говореше за нея с благоговение. Къде отиваме? — Мег беше завила по един път край морето и стария град.

— Към летището. Знаем, че самолетът е излетял на трети сутринта. Да видим дали можем да разберем къде е заминал. Това летище не е много натоварено. Някой може да си спомня.

— В Колумбия трябва да се заяви предварително по-летен план — каза Кат. — Чудно колко ли време се пазят тези планове?

Пристигнаха на летището и на Мег й бяха необходими петнадесет минути и една банкнота от сто долара, за да получи копия от полетните планове на двата реактивни самолета, които бяха излетели от Картахена на трети същия месец.

— Имало е полет на „Лиър“ за Богота и „Гълфстрийм“ за Кали — преведе Мег. — Няма информация за собствениците на самолетите, знаят само имената на пилотите и телефонните им номера.

Върнаха се в къщата на Мег.

— Окей — каза тя. — На кого ще звъним?

— Ами като съдя по вида на хотелския апартамент, смятам, че тези, които ни трябват, си падат по най-хубавите неща. „Лиър“ е сравнително евтин самолет, а един „Гълфстрийм“ струва от дванадесет до петнадесет милиона долара. Нека опитаме първо там.

— Добре — каза Мег, като започна да набира номера. — Кали се слави като център на търговията с наркотици.

Тя проведе двеминутен разговор на испански. След това затвори и каза:

— Готово. Това е номерът на компанията, която поправя самолета. Там е и хангарът му. Представих се като приятелка на пилота и мисля, че се хванаха на тази въдица. Но когато ги попитах чия собственост е самолетът, за да го потърся, станаха предпазливи и казаха, че мога да оставя номера си. Нека опитаме Богота.

Мег се обади и до Богота със същите въпроси.

— Самолетът е собственост на строителна фирма, която изпълнява много държавни поръчки — пътища, мостове — такива неща. Не вярвам това да са нашите хора. Май сме на път за Кали.

— Радвам се, че каза „сме“.

— Няма да ходиш никъде без мен и моята камера — заяви тя и го целуна. — Заснех цялата сцена в хотелския килер.

— Какво?

Тя бръкна в чантата си и извади нещо като голяма книга с меки корици.

— Последна японска технология — поясни Мег. — Изпробвам от време на време някои от новите им неща.

Заведе го при видеоапаратите, извади една малка касета и я пъхна в гнездото. След малко Кат видя себе си и ужасения Родригес, заснети от нисък ъгъл. Звукът беше глух, но всичко се разбираше добре.

— Господи! — възкликна Кат. — Не знаех, че съм така добър в ролята на Джордж Рафт30.