Бялата стока

9.

— Кат? Блуи е. Мисля, че намерих нашия самолет.

— Чудесно, Блуи. Колко ще ми излезе?

— Около седемдесет и пет хиляди — това е продажната цена. Ще трябва да се направи годишен преглед за около петстотин до хиляда, да се купят навигационен „Лоран“ и горивомер — кажи го, още шест хиляди. Необходими са и някои промени в горивната система. Значи общо около деветдесет хиляди.

— Да. Звучи добре. Мога ли да го видя?

— Разбира се. Аз също искам да го видиш. Аз съм на… как се казва това загубено летище?

— „Пийчтрий Декалб“?

— Точно така! Самолетът е пред кулата. Боядисан е в червено и бяло. На опашката му има номер 123 Танго.

— Вече ми харесва — засмя се Кат. — Ще бъда там след половин час.

Когато пристигна, Кат паркира колата близо до кулата и започна да търси лек двумоторен самолет с такъв номер на опашката, но без успех. Блуи излезе от някакъв хангар и посочи един самолет. Кат спря погледа си върху едномоторен „Чесна“ и се закова на място.

— Исусе Христе! Блуи, искаш да летим над хиляда мили океан в едномоторен? Това нещо не е много по-голямо от дребосъка, на който се учих да летя.

— Слушай, приятел — каза снизходително Блуи, — нека ти обясня някои неща за самолетите. Първо, нивото на авариите с фатален изход при едномоторните и двумоторните е еднакво. Второ, при неизправност в двигателя на двумоторен ще имаш големи трудности с управлението. Необходимо е много време да се научи човек да лети на двумоторен с единия двигател, а където съм бил аз, не предлагат подобен вид занимания. Пък и едномоторният има известни предимства при горивото. За прелитане над вода предпочитам един добре поддържан едномоторен.

— Ами…

— Това е „Чесна 182 ПК“. ПК означава прибиращ се колесник. Тоя е много по-добър от сто петдесет и двойката, на която си се учил. Вдига сто и осемдесет мили в час и мога да го приземя и отлепя на 230-метрова писта. Може да вдигне всякакъв товар при пълен с гориво резервоар, а самолетите, които могат да го направят, не са много. Двигателят му е навъртял само четиристотин часа, а е предназначен за две хиляди часа между ремонтите; оборудването му е добро и има резервоари за дълги разстояния. Плащаме около пет хиляди над пазарната цена, но бързаме, а и такива хубави самолети не се намират лесно. Ако ти се виси тук още две-три седмици, докато намеря подходящ двумоторен и се науча да летя на него с един работещ двигател, нямам нищо против, но това тук е дяволски добър самолет. Какво мислиш да правиш?

Кат вдигна ръце и му показа, че се предава.

— Купуваме го.

— Добре. За колко време можеш да се върнеш тук с чек за седемдесет и пет хиляди долара, които трябва да платим на „Епс еър сървиз“?

— Ще трябва да остане за утре сутринта — каза Кат, след като погледна часовника си.

— Хубаво. Ще ги накарам да започнат годишния преглед. Ако механикът не срещне някаква неочаквана трудност, ще можем да излетим след около три дни.

— Толкова много?

— Това е добър срок за годишен преглед и монтаж на допълнително оборудване. Ще спрем и във Флорида за сал. Ще те закарам в Колумбия след по-малко от седмица, ако нямаме ураган.

— Добре. Получаваш парите утре сутринта.

— Кат, ще трябва да вземеш доста пари със себе си.

— Колко?

— Ами модификацията във Флорида ще достигне няколко хилядарки, ще трябва да подкупваме доста хора на юг от границата, а в Амазония и Гуахира не вземат чекове на „Американ експрес“. Ще купуваме стоки и услуги от хора, които са свикнали да работят с клиенти, които плащат с шепи, пълни със стодоларови банкноти. Няма да е добре да не ти стигнат парите там.

— Мога да уредя банката да ми изпрати каквото ми е нужно.

— Ще бъдем в места, където това няма да е удобно или дори възможно.

— Добре тогава. Колко?

Блуи сви рамене.

— Ами смятам, че трябва да имаш стотина хиляди като джобни пари, за да могат хората да те приемат сериозно. Освен това говорим и за вероятен откуп, нали? Ако намерим дъщеря ти жива, може да трябва да я откупите от този, който я притежава.

— Разбирам — каза Кат, защото не знаеше какво друго да каже.

Кат имаше пред себе си три напрегнати дни. Плати за самолета, а след това се срещна с шурея си.

Бен слушаше мълчаливо.

— Кат, това е откачена работа, но на твое място бих направил същото. Нямаш друг избор, нали?

— Благодаря ти, Бен — отговори Кат. — Все още имаш моите пълномощия. Прави каквото смяташ, че е най-добро за бизнеса.

— Имахме две проучвания за изкупуване. Това ще означава страшно много пари за запасите ни.

— Прави каквото сметнеш за добро, но не ме обвързвай с трудов договор. Не съм сигурен, че ще мога да се съсредоточа отново върху бизнеса.

— Разбирам — каза Бен.

— Ще ти се обадя оттам, когато имам възможност.

— Добре. Ще ти предам, ако има нещо важно в пощата.

Кат се срещна с адвоката си и си направи ново завещание. Остави всичко на Джинкс. В случай че не е жива, направи голямо дарение на университета, в който беше учил, а останалото получаваше Бен. Изрично изключи сина си от завещанието.

На път към дома си той спря в един магазин за фотоапарати и купи здрав алуминиев куфар за камера с шифрови ключалки. На размери беше колкото дипломатическо куфарче. Като се прибра у дома, наряза един вестник на сто малки парчета, измери ги и направи няколко изчисления. Беше изненадан от резултата. Обади се на брокера си и му даде нареждане за продаване заедно с кратки, твърди инструкции. След това се обади до банката си и поиска да разговаря с президента.

— Канцеларията на мистър Авери — каза секретарката.

— Казвам се Уендъл Катлидж. Бих искал да разговарям с мистър Авери.

— По какъв въпрос, господине? Мистър Авери познава ли ви?

— Ще обсъдя каквото има с него. Не сме се запознавали.

Секретарката стана нахална.

— Боя се, че мистър Авери е на събрание. Ако оставите телефонния си номер…

— Имам делова сметка във вашата банка. Името на компанията е „Принттек“. Моля ви, идете и кажете на мистър Авери, че мистър Катлидж иска да разговаря с него спешно.

— Много съжалявам, но…

— Не ме карайте да идвам до канцеларията му.

— Моля, почакайте — каза ядосано секретарката след кратко мълчание.

След малко по телефона се чу мъжки глас.

— Мистър Катлидж? Кат Катлидж? — Мъжът беше чел „Форчън“ и „Форбс“10. — Съжалявам, че трябваше да чакате. С какво мога да ви помогна?

Кат доказа самоличността си с номера на сметката на „Принттек“. Обясни на банкера с какво може да му помогне, като му каза да се обади на домашния телефон, вписан на сметководните книги, за да сверят инструкциите.

Мъжът се чувстваше неловко.

— Мога ли да ви запитам… разбирате, мистър Катлидж, че по закон този вид сделка трябва да бъде докладвана на федералното правителство.

— Разбирам. Ще бъда при вас утре в единадесет.

Банкерът все още настояваше:

— Знаете, че тези неща отнемат време.

— Мистър Авери — каза Кат, вече ядосан, — имате почти двадесет и четири часа. Аз искам само да осребря един чек. Ще бъда в канцеларията ви утре сутринта в единадесет.

— Да, сър — отговори банкерът.

Точно в единадесет на следващия ден Кат се представи в банката. Авери го заведе в канцеларията си, а след това в една съседна зала за събрания. На края на масата стояха още един банков служител и униформена охрана.

В средата на масата имаше купчина пари.

— Двадесет хиляди стодоларови банкноти — каза Авери, като в гласа му все още имаше съмнение. — Опаковани са в пачки по петстотин, както желаехте. Искате ли да ги броите?

— Не — отговори Кат.

— Има някои документи за подписване.

Кат постави куфара на масата, отвори го и каза на охраната:

— Моля, сложете парите вътре, докато аз подписвам документите.

Авери даде знак с глава и охраната започна да слага парите в куфара.

— Най-напред подпишете чек за два милиона — каза Авери и подаде някакви документи към Кат.

Кат подписа чека.

— Приготвил съм документ за снемане на всякаква отговорност от страна на банката. Разбирате, че ние обикновено не работим по този начин.

Кат подписа документа. Установи, че парите се събраха в куфара като остана малко място. Беше изчислил правилно.

— Сега всичко е наред — каза Авери. — Бих желал нашите пазачи да ви изпратят до колата. Знаете, че това не е най-безопасния квартал.

— Благодаря — отговори Кат. — Благодаря и за това, че свършихте всичко така бързо.

Авери го изпрати до вратата и каза:

— Мистър Катлидж, ако имате някакви неприятности, ще направя всичко възможно да ви помогна.

— Благодаря ви, мистър Авери, но нямам неприятности. Просто трябва да направя някои сделки в място, където няма банкови услуги. Моля ви, не се тревожете повече.

Пазачът го изпрати до колата, като се оглеждаше нервно. Кат си помисли, че би могъл да е по-незабележим самичък. Когато влезе у дома си, телефонът звънеше.

— Ало?

— Блуи е. Готово е за утре. Ти оправи ли всичко?

— Мисля, че да. Трябва само да си опаковам багажа. Какво ще ми трябва?

— Летни дрехи за навсякъде, с изключение на Богота, ако отидем там. Богота е над две хиляди и петстотин метра надморско равнище. Студено и дъждовно. Един шлифер ще е достатъчен. Вземи и делови костюм в случай, че трябва да впечатлим някого.

— Окей. Още нещо?

— Имаш ли пистолет?

— Не.

— Купи си един. Заговорихме за пистолети, та купи един и за мен. Вземи ми „Магнум .357“ с около четириинчов барабан и раменен кобур. На себе си вземи каквото ти подхожда.

На Кат му прилоша леко от мисълта за оръжия. Бяха го простреляли с последното оръжие, което притежаваше.

— Наистина ли смяташ, че трябва да бъда въоръжен? — запита той.

— Точно така. Аз бих понесъл и базука, ако можех да я сложа в раменен кобур.

Кат отиде до магазина, от който беше купил малката пушка за яхтата. Мястото изглеждаше като някаква страна на чудесата на смъртта и в него имаше всевъзможни видове оръжие. Избра един „Магнум“ за Блуи, но се поколеба, когато избираше пистолет за себе си. Стреляше отлично с карабина, но единственият пистолет, с който беше стрелял някога, беше автоматичният 45-и калибър в казармата. Не желаеше нещо толкова голямо като „Магнум“ и накрая прие по препоръка на продавача един доста скъп деветкалибров автоматичен „Хеклер и Кох“, защото беше лек и имаше магазин с петнадесет куршума. Купи кобури и по една кутия с патрони. Излезе от магазина, носейки всичко в кафява пазарска чанта. Чувстваше се глупаво.

Към седем сутринта бяха натоварили всичко и Кат обиколи самолета с Блуи, като научи в какво се състои предполетният преглед.

— Вземал си уроци, а? Колко часа имаш? — запита Блуи.

— Около шестдесет. Трябваше да премина проверовъчен полет за частна летателна книжка преди две седмици, но всичко това ми попречи.

— Окей. Ти карай. Да видим колко те бива.

— Какво?

Блуи го натика на лявата седалка и се настани до него.

— Не се различава чак толкова от тренировъчния самолет, на който си се учил. Имаш две копчета повече — едното за колесника, а другото за постоянна скорост на витлото. Във всеки случай аз съм най-печеният инструктор, който е минавал насам.

Кат вдигна рамене.

— Предполагам, че разрешителното ми от курса е валидно още.

Закопча се и запали двигателя, а Блуи четеше от списъка и му посочваше някои неща. Кулата все още не беше отворена, те провериха посоката на вятъра и се придвижиха до пистата. Блуи съобщи за излитането по радиочестотата на службата за известяване на обикновените полети и направи знак с глава.

— Тръгваме. Пълна газ.

Кат бутна лоста за газта напред и се възхити на пъргавината, с която самолетът набираше скорост. Според инструкциите дръпна щурвала към себе си при шестдесет мили в час и самолетът се вдигна във въздуха.

— Прибери колесника — нареди Блуи. — Вдигни клапите. На сто и петдесет метра височина намали газта до седем атмосфери налягане в тръбопровода — манометърът е там — и върни витлото на двадесет и четири хиляди оборота в минута.

После погледна в картата и каза:

— Сега започни ляв завой и се насочи към Стоун Маунтин. Изкачи се на деветстотин метра.

Кат стори това и видя огромната буца гранит, която беше Стоун Маунтин, извисяваща се над облак от утринна мъгла.

Блуи включи радиото, свърза се с Агенцията за обслужване на полетите в Атланта и разтвори летателния план.

— Регистрирах полета до Евърглейдс сити — намигна той, — но няма да кацам там.

— Къде ще кацнем? — Кат се опитваше да стабилизира самолета на деветстотин метра.

— В едно малко място наблизо. На един приятел е — отговори тайнствено Блуи. — Ще видиш. Когато стигнеш Стоун Маунтин, завий вдясно на 180 градуса и поддържай височината. Трябва да минем покрай контролната зона на Атланта, преди да се изкачим на крейсерска височина11.

Двадесет минути по-късно Кат се изкачи на две хиляди и седемстотин метра и отпусна газта. Блуи включи навигационния уред „Лоран“ и набра трицифрения код Х01 на Евърглейдс сити. Натисна два бутона на автопилота и се отпусна на облегалката.

— Окей. Пускай щурвала.

Кат се подчини и самолетът започна да лети на автопилот.

— Голяма работа е лоранът — ухили се Блуи. — Ще ни закара направо в целта на две хиляди и седемстотин метра и ще ни покаже скоростта ни спрямо земята и оставащото разстояние. Аз ще поспя. Събуди ме, когато стигнем на около осемдесет километра от Евърглейдс сити.

Отпусна облегалката назад, придърпа над очите си периферията на шапката и заспа моментално.

Кат гледаше таблото с уредите. Това беше най-големият самолет, който бе управлявал, и той остана доволен от себе си. Добро отлепяне, стабилно изкачване — инструкторът му би се гордял с него. Облегна се и започна да гледа чистото утро над Джорджия и зелената, осеяна с езера земя под него. Лоранът показа оставащото разстояние и скоростта им спрямо земята — сто и седемдесет мили в час. Изглежда, имаха благоприятен вятър и може би това беше добър признак.

Когато стигнаха над Южна Джорджия и блатото Окефеноки, Блуи отвори едно око, погледна уредите и отново заспа. Вдясно от тях се появи брегът на залива на Флорида, след това областта на Тампа и Сейнт Питърсбърг. След три часа летене Кат събуди Блуи.

— На осемдесет километра сме от Евърглейдс сити — каза той на австралиеца.

— Добре — отвърна Блуи, като се прозяваше. Прегледа уредите отново, извади подробна карта на Флорида и посочи някакво място на запад от Евърглейдс сити.

— Мястото на Спайк е някъде тук.

Кат погледна картата.

— Това е Евърглейдското блато! Как ще се приземим там?

— О, ако трябва, ще кацнем върху някой крокодил — засмя се Блуи. След няколко минути се обърна към Кат: — Намали мощността за спускане със сто и петдесет метра в минута. Лоранът и автопилотът все още ни водят към летището.

Кат отпусна газта и носът на самолета се наведе.

— Виждам летище право срещу нас — каза той след няколко минути.

— Това е мнимата ни цел — отговори Блуи. Изчака още пет минути и се обади на Службата за полетите: — Обажда се едно-две-три Танго. Виждам летището. Моля, прекратете полетния ми план.

Смени честотите и продължи:

— Диспечерска служба при Евърглейдс, едно-две-три Танго се намира на пет мили от писта едно-пет.

Обърна се към Кат и каза:

— Изключи автопилота и се престрой за едно пет. Изпълни нормално приближаване.

Бяха на две мили от пистата.

— Спусни колесника. Клапите на десет градуса. Понижи скоростта до сто.

Като остана една миля, Блуи нареди:

— Клапи на двадесет градуса, осемдесет мили в час. Поддържай тази скорост и се насочи към края на пистата.

Близо до края на пистата Кат започна маньовъра за приземяване, но Блуи пое щурвала от него.

— Дай го на мен — натисна бутона за предаване и каза: — Диспечерска служба при Евърглейдс, едно-две-три Танго се приближава.

Даде пълна газ, повдигна клапите и прибра колесника. Изкачи се на тридесет и пет метра и направи остър ляв завой.

— Поеми самолета — каза той на Кат. — Поддържай тридесет и пет метра.

— Тридесет и пет метра?

Кат пое управлението, Блуи започна да набира на лорана нови данни за географска дължина и широчина.

— Готово — каза той, като включи автопилота и натисна бутона за поддържане на височината. — Остави управлението на автопилота и се оглеждай за диспечерски кули.

Кат насочи погледа си към хвърчащото под тях блато.

— Господи, Блуи! — каза гой. — Трябва да поддържаме сто и петдесет метра над най-близкото препятствие. Разрешителното ли искаш да ти вземат?

— Ти се шегуваш — изпръхтя Блуи. — Какво разрешително?

Кат трябваше да спре да мисли за федералните разпоредби за въздухоплаването и да се оглежда за препятствия по пътя им. Според лорана до целта им оставаха четиридесет и три километра.

Няколко минути по-късно, когато разстоянието беше станало пет километра, Блуи каза:

— Аз ще поема самолета.

Изключи автопилота, спусна колесника и отвори клапите на десет градуса.

— Оглеждай се за коли, въпреки че едва ли ще има.

Кат се огледа. Според него всичко наоколо беше блато. Къде, по дяволите, мисли да кацне Блуи? В отговор Блуи направи завой с наклон от шестдесет градуса и загуба на височина. Когато крилете отново се изправиха, Кат видя точно напред една според него безкрайно къса площ без дървета, едно малко сечище.

— Клапите долу, скорост шестдесет и пет мили, отпусни газта — изрецитира високо на себе си Блуи. Самолетът мина над някакво дърво и се спусна в сечището. Колелата докоснаха земята. Когато носовото колело допря пистата, Блуи изкрещя: — Спирачки с пълна сила!

Кат задържа дъха си при вида на летящите към тях дървета от отсрещния край на сечището. За момент му се стори, че самолетът плава. Усети как коланът стегна гърдите му и скоростта им се намали бързо. Пое дълбоко дъх и го изпусна бавно. Това беше кацане на къса писта като по учебник. Кат започна да чувства сигурност с Блуи Холанд.

Блуи се извърна наляво и посочи към дърветата. Един човек им махна с ръка от хангара.

— Това е старият Спайк — изкикоти се Блуи.

Човекът ги подканяше да се придвижат към него. Накрая скръсти ръце и ги вдигна. Блуи завъртя самолета на сто и осемдесет градуса и спря двигателя.

Кат слезе от самолета, Блуи го покани с ръка към мястото, където стоеше Спайк.

— Спайк, запознай се с един приятел…

— Боб — каза Кат. Беше решил да използва името Робърт Елис в Колумбия. По-добре да започне сега. Това място изглеждаше така, сякаш полицията щеше да пристигне всеки момент.

Спайк беше дребен и жилав, но ръката му беше изненадващо голяма.

— Здрасти — каза небрежно той. — Хайде да вкараме тая птица в дърветата.

Тримата избутаха самолета под една маскировъчна мрежа.

— Честито завръщане на белия свят, Блуи — каза Спайк, когато свършиха. — С какво мога да ти помогна?

— Ами нека видим… допълнителен резервоар за 225 литра, сал, две жилетки и малко нови документи и номера трябва да свършат работа. Колко ще ми струва и кога мога да се измъкна оттук?

— Два бона за резервоара, три за сала и жилетките, пет за хартиите и номерата и по два долара на литър гориво. Ще трябва да бачкам тук в самолета лодка. Ще опъна легла и ще приготвя бифтек.

— Кога ще си готов?

— Не съм много зает. Можете да излетите утре вечерта.

— Давай, приятел! — изрева Блуи. — А сега води към бирата. Искам да спусна набързо една-две бутилки.

Две минути по-късно седяха в малка удобна колиба. Бяха се запасили с няколко бири „Суон“ и една австралийска бира.

— Спайк беше в Австралия преди няколко години — изпръхтя Блуи — и сега не пие нищо друго. Бог знае откъде намира тая бира.

След малко Спайк се присъедини към тях.

— Закъде пътуваш, Блуи?

— Ще ми трябва прозорец за Айдълуайлд вдругиден.

— Ще се обадя, след като се стъмни — отговори Спайк, като смучеше бирата. — Господи, Блуи, мислех, че са ти дали строг режим последния път. Какво правиш на свобода?

— Помилване бе, приятел. Примерен затворник и нали разбираш… — засмя се Блуи.

Спайк се обърна към Кат:

— Дявол да го вземе, Боб, тоя откачен австралиец приземи един ДЦ-3 в полето на някакъв фермер във Валоста в Джорджия. Преди две години. Без двигатели! През нощта!

— Дори не го одрасках — добави Блуи, като прие похвалата със снизхождение.

— Мамка му! Би трябвало да му дадат медал — изръмжа Спайк.

Кат погледна Блуи.

— ДЦ-3? Искаш да кажеш Ц-47? Без двигатели?

— Най-лошият късмет, който съм имал някога — кимна с глава Блуи. — Малко объркване с горивото.

Кат потръпна при мисълта за приземяване на големия двумоторен самолет нощем в поле. Надяваше се, че Блуи ще си направи по-добра сметка с горивото за следващата вечер.

Спайк излезе от колибата и Кат попита Блуи:

— Какъв е този „прозорец за Айдълуайлд“? За летище „Кенеди“ в Ню Йорк ли говориш?

Блуи поклати отрицателно глава.

— Не. Айдълуайлд е летище на колумбийския полуостров Ла Гуахира. Нещо като централна въздухоплавателна станция за хората от бизнеса. — Той отпи от бирата и продължи: — Спайк ще се обади дотам по малкото си високочестотно радио и ще ни уреди прозорец за около половин час, за да можем да кацнем. Мястото е такова, че е по-добре да знаят, когато идваш.

— Мисля да изляза и да потичам из сечището. Имаш ли нещо против? — запита Кат.

— Стой близо до дърветата. Скрий се, ако чуеш самолет. Спайк би искал хората да продължават да мислят, че тази част от Евърглейдс е пущинак.

Кат обу шорти и маратонки и излезе от колибата. Мина край един хангар с отворена странична стена, в който някакъв човек ремонтираше двумоторен „Пайпър“. Двама души вече работеха по 123–Танго. Кат достигна откритата площ и започна да тича. Беше пладне — горещо и задушно, но Кат искаше да се раздвижи. Не обичаше да тича — беше го правил прекалено много в морската пехота, — но тук нямаше басейн, а във водата наоколо гъмжеше от неприятелски настроени твари.

Искаше да тича, защото усещаше, че се парализира от страх, а в такъв случай беше най-добре човек да се движи. Опита се да си спомни кога за последен път е бил обзет от такова чувство и установи, че трябва да е било в тренировъчния лагер на морската пехота. Това беше много отдавна. За Кат упражненията бяха като противоотрова срещу страха. Слава богу, когато беше новоизлюпен лейтенант от Службата за подготовка на запасни офицери, правеше достатъчно упражнения, защото го гонеше и много страх. Страх от строевите инструктори, страх, че няма да може да направи това, което се иска от него, страх от унижение пред другите от ротата, страх от това, което бяха сторили с него и с всички в Куантико.

Сега отново изпитваше страх, който го върна към Колумбия и потопената яхта. Не му се искаше да ходи там, особено с едномоторен самолет и заедно с осъждан контрабандист на наркотици. Знаеше, че трябва да го направи, но вече мислеше да отиде в Маями и да се качи на „Ийстърн Еърлайнс“ до Богота. Можеше да се срещне с Блуи по-късно. Но какво ли би направил Блуи, ако остане тук с десет хиляди долара и със самолет с нови номера и документи. Джим беше казал да не му дава паспорта, докато не стане необходимо. Но парите и самолетът не бяха ли по-изкушаващи?

След две обиколки на сечището във влажната жега Кат започна да се тътри. Върна се в колибата, взе студен душ и се просна на леглото за няколко минути, като се бореше с това последно решение. Блуи пиеше бира и четеше някакъв шпионски роман с меки корици.

Накрая Кат стана, отиде при багажа си и извади хартиената чанта.

— Дръж — каза той, като подхвърли „Магнума“ към Блуи.

Блуи го улови и погледна одобрително.

Кат му хвърли раменния кобур и патроните, след това седна на масата в средата с деветмилиметровия автоматичен пистолет. Въздъхна, отвори упътването и започна да разглобява оръжието.

Блуи го погледна заинтригуван.

— Това си го правил и преди, нали, приятел?

— Много отдавна. В една далечна галактика.

Никога не беше мислил, че ще трябва да прави това отново.