Да разбиеш мълчанието

17.

Пола изми зъбите си в съблекалнята, опитвайки се да пропъди от устата си вкуса на кафето, което пиеха в офиса. Ако щеше да ходи в заведение, където поднасяха истинско кафе, искаше да почувства вкуса на това, което щеше да пие. Навремето, в отдела за борба с особено тежки престъпления, разполагаха с хубаво кафе, винаги прясно смляно, понякога печено на място в специални магазини, откъдето го купуваше някой, изпратен със задача навън. Начело на екипа, в който тя работеше сега, стоеше жена, която бе забила ноктите си с френски маникюр в своя пост и пиеше чай по йоркширски обичай — толкова силен, че би стреснал и строителни работници. Началото на отношенията между главен инспектор Фийлдинг и Пола беше лошо — Фийлдинг бе арестувала Тони по подозрение в убийство, а Пола, с доста голяма помощ от страна на Карол, успя да докаже по сензационен начин грешката на шефката си. Въпреки претърпяното унижение, Фийлдинг запази поста си. Но оттогава се стараеше с всички сили да усложнява живота на Пола. Което бе още една причина Пола да съжалява за разпадането на най-добрия екип, в който беше работила.

Предния ден, когато Тони ѝ прати съобщение, Пола бе стреснала Елинор, като изпищя от удоволствие при мисълта, че ще седи на една маса с него и Карол, че двамата наистина ще разговарят един с друг. Малко бяха нещата, по-неприятни от това да наблюдаваш как двама души, които очевидно се обичаха, унищожават онова, което ги свързва. За всеки, който държеше поне малко на Тони и Карол, изминалата година беше мъчителна. Тя не можеше да не се пита какво ги е върнало до тази точка.

Намери отговора на въпроса си още почти в мига, когато влезе в стаята на криминалния отдел. Дори не беше свалила палтото си, когато главен инспектор Фийлдинг се появи на прага на офиса си.

— Разбра ли какво е станало с Карол Джордан? — попита тя, неспособна да скрие доволната, хищна усмивка, която трептеше в ъгълчетата на устата ѝ.

— Какво е станало? — Пола се обърна под предлог, че закача палтото си. Нямаше намерение да достави на Фийлдинг удоволствието да наблюдава реакцията ѝ на лошите новини, които очевидно се канеше да ѝ сервира.

— Прибрали я за шофиране в нетрезво състояние. Спипали я хора на полицията на Западен Йоркшър в събота вечер. При това стойностите не били гранични. Доколкото разбирам, доста е била надхвърлила допустимото — каза Фийлдинг с неприкрито задоволство. Тя може да не беше способна да направи и половината от онова, което Карол вършеше като криминалист, но беше абсолютно сигурно, че никой никога не би я спипал да върши такава глупост: това беше идеята, която Пола разчете в тона ѝ.

Пола скри тревогата си и се обърна с лице към шефа си.

— Това сигурно е донесло облекчение на много хора — каза тя иронично.

Фийлдинг се намръщи.

— Какво искате да кажете с това, сержант Макинтайър?

— Ако вече има криминална регистрация, не съществува възможност да я върнат обратно на работа в полицията — ъгълчетата на устата ѝ се извиха надолу в саркастична гримаса. — Следователно няма да застрашава поста на никого.

И си тръгна, без да изчака реакцията на Фийлдинг. Въоръжи се с чаша отвратително нескафе и се упъти към стаята за разпити, без да хвърли поглед назад.

Когато седна да разпитва един арогантен арестант, заподозрян в изнасилване, тя пропъди мисълта за Фийлдииг от главата си. За тези неща щеше да има време по-късно. Точно в този момент трябваше да се съсредоточи върху задачата си — да накара този млад мъж да се откаже от перченето си и да го запознае с един свят, където царят несигурност и страх. Това беше смисълът на живота ѝ в професионално отношение. Ритуалният танц на разпита беше нейна естествена среда, където успяваше да ползва всички свои умения, за да измъква и изтръгва информация от мъже и жени, влезли в стаята за разпити с твърдото убеждение, че няма да се издадат. Никой не умееше по-добре от Пола да разбива това убеждение на късчета и да ги кара да застанат очи в очи със собствената си продажност и престъпност. Тя знаеше, че това бе и причината Карол Джордан да я избере за член на екипа си.

Когато приключи с изнасилвача, вече беше време да се измъкне, за да се види с онези двама души, чиито блестящи способности ѝ бяха помогнали да стане такова ченге, каквото беше сега. Не каза на никого къде отива, само спомена, че трябва да се види с един човек по работа. Това нямаше да се понрави на Фийлдииг, но пък можеше само да зарадва Пола, като се има предвид какви чувства изпитваше към шефката си напоследък.

Когато влезе в хипстърското кафене близо до университета, където Тони ѝ бе предложил да се срещнат, тя се запита за миг дали не е сбъркал с мястото на срещата. Но всъщност изборът му беше напълно разбираем. Нито един от редовните посетители на заведението нямаше да има представа кои са те тримата; щяха да ги имат за някакви трима дъртаци, влезли тук по някакво недоразумение.

Пола видя веднага Карол и Тони, привели рамене над една ъглова маса в дъното на помещението. Дори от това разстояние се виждаше, че под очите на Тони има тъмни кръгове от умора, а лицето му е изпито.

Пола си взе едно кафе американо от бара и отиде при тях. Карол беше бледа, кожата ѝ беше загрубяла, на петна. Косата ѝ се нуждаеше от истинско подстригване при добър стилист, не някакъв местен стригач, чиито услуги тя явно ползваше. През седмиците, изминали от последния път, когато Пола я бе видяла, Карол сякаш се бе оттеглила още по-навътре в себе си. Но Пола беше решена да не показва своята загриженост за бившата си шефка.

— Радвам се да ви видя — каза тя бодро, докато се настаняваше на третия стол, питайки се какво предвиждат правилата за добро поведение по въпроса за коментарите на обвинение в шофиране в нетрезво състояние.

И ние се радваме да те видим — отвърна Тони.

— Благодаря, че се измъкна, за да се срещнем — обади се Карол.

Пола се усмихна.

— Откъде знаеш, че става дума за измъкване?

Карол сви рамене.

— Не ми се вярва, че главен инспектор Фийлдинг щеше да те пусне да излезеш, ако знаеше къде отиваш. Особено в светлината на най-новите клюки.

Пола се взираше в кафето си, сякаш можеше да прочете нещо интересно в чашата.

— Разбрах вече — каза тя. После се засрами от себе си, задето не прояви никакво съчувствие. Вдигна очи и се опита да вложи повече чувство в гласа си. — Гадна работа.

Карол си играеше с лъжичката.

— Бях над допустимата граница.

— Дори да е така. Няма ли начин това да се поправи? Бих могла да поговоря с главен инспектор Франклин, винаги съм се разбирала с него по-добре от теб…

Карол вдигна ръка.

— Няма смисъл. Джон Франклин няма приятелски чувства към мен, но дори да ги имаше, предполагам, че щеше да се постарае да ги пропъди. Той е почтено ченге, Пола — тя поклати примирено глава. — Бях на междуселски път, на миля от вкъщи, владеех и колата, и себе си, поради което случаят изглежда като лош късмет и ти се иска да кажеш, че не е справедливо, но ако трябва да бъда честна, нямам основания да възразявам.

Пола не можеше да не се възхити на почтеността на Карол. Съмняваше се, че би приела нещата така безропотно на нейно място.

— Изглежда направо като заговор — измърмори тя. — Но те разбирам. Все пак, може би мога да помогна с нещо? Имам предвид някаква практическа помощ. Когато ти…

— Когато ми отнемат шофьорската книжка? Благодаря, може и да се възползвам от предложението ти. Няма да ми е лесно, като се има предвид къде живея.

— Можеш временно да се преместиш отново в града — каза Тони. — По канала „Минстър“ винаги има лодки, които се дават под наем. Може отново да станем съседи.

Пола имаше чувството, че Карол чува това предложение за първи път. Той вероятно бе чакал да го направи в присъствието на трети човек, за да не избухне тя веднага.

— Да, как не — отвърна Карол. — Кучето ще е във възторг. В теснотията, блъсканицата и ограниченията, налагани от големия град. Не, благодаря. Бих предпочела да се примиря с неудобствата. Освен това не върша цялата тази работа по къщата, за да може после някой друг да се възползва от резултата.

— Е, ако някога се нуждаеш от място за пренощуване, когато си в града, винаги можем да те подслоним, имаме разтегателен диван в дневната.

Карол потръпна неволно. Жена, по-малко склонна да проявява разбиране от Пола, би се обидила.

— Много мило от твоя страна, Пола, но не бих искала да се натрапвам. Мисля си, че ще напомням прекалено много на Торин за онова, което се случи с майка му.

— Като стана дума за смърт… — поде Тони с обичайния си талант да слага край на общите приказки.

— Не е ставало дума за смърт — възрази Карол.

— В известен смисъл стана — Пола вдигна примирено ръце.

— Да погледнем открито фактите, това е, което ни събира обикновено. Трябваше да предположа, че в програмата ще има нещо повече от една чаша прилично кафе. Казвайте — и тя вдигна чашата си като за тост.

Карол и Тони се спогледаха.

— Ти кажи — каза той. — Повече те бива да правиш брифинги на детективи от мен.

Карол поклати глава.

— О, не, няма да се измъкнеш толкова лесно. Това е твоята шибана, налудничава идея.

Тони се поразмести на обикновения дървен стол и преметна една ръка през облегалката му.

— Вероятно е просто фантазия. Помниш ли, че в събота вечерта говорихме за Джазмин Бъртън?

Пола кимна.

— Да, Торин се възмути от троловете. Вчера пак говореше за това.

— Има нещо, свързано с тази история, което се обажда в някакво ъгълче на съзнанието ми, но не мога да разбера какво е то. Нямам представа с какво е свързано, но има нещо, което ме смущава. Говорехме за това с Карол… — и той подкани Карол с жест да продължи.

— И аз си спомних за Кейт Ролинс. Това говори ли ти нещо?

Пола поклати глава.

— Съжалявам. А трябва ли?

— Онази радиоводеща, която се изказа в защита на анонимността на жертвите на изнасилване, след като онзи боклук от „Северняци“ вдигна патърдия, че бил невинен и че бил осъден, защото жената, която го обвинила, лъжела. Помниш ли?

Споменът се събуди у Пола заедно със съжалението, че е могла да забрави.

— Да, разбира се, извинявай. Бях забравила името. Възмутително, нали? Жената е била тласната към самоубийство от някакви тормозещи я копелета, а аз дори не мога да си спомня името ѝ — тя пламна от неудобство. — Но какво общо има това с Джазмин Бъртън? Двете дори не са се самоубили по един и същи начин. Кейт Ролинс се беше задушила с изгорелите газове от ауспуха в колата си, нали?

— Точно така — каза Тони. — И напълно съзнавам, че това изглежда крайно неубедително и че фактът, че не мога да си изясня какво е това, което ме смущава, не говори в полза на каузата ми, но моята работа е да виждам определен модел там, където повечето хора виждат произволна бъркотия. И според мен тук несъмнено съществува общ модел с повтарящи се мотиви. Две жени, силни, способни, радващи се на уважение в професията си, които нееднократно са се осмелявали да се изказват критично, но този път думите им са привлекли вниманието на троловете в интернет.

— Предпочитам да мисля за тези хора като за непълноценни чекиджии — каза Карол. — Троловете в романите на Тери Пратчет са доста симпатични. А тези боклуци не биха могли да събудят и най-слаба симпатия дори у родните си майки.

Тони се смръщи, като че ли думите ѝ го раздразниха.

— Е, ако трябва да бъдем точни, повечето такива хора се оказват доста будещи съчувствие и дори уязвими млади хора, чиито майки сигурно ги обичат — той вдигна ръце, за да възпре протеста на Карол, която понечи да каже нещо. — Но ти си права, че има някои, които са много по-опасни и коварни от останалите.

— Всичко това е много интересно, но… — намеси се Пола.

— Моделът. Да. Силни жени със собствено мнение, неотстъпчиви. Те се противопоставят на троловете — извинете, на мръсниците. Не са се скрили, не са отстъпили, държали на мнението си. Държали се смело. Държали се като хора, твърдо убедени в онова, което казват. И после, съвсем неочаквано, се самоубиват. Ето ви модел.

— Да не би да намекваш, че са били убити? — през годините Пола бе чувала не една ексцентрична теория на Тони, но рядко някоя от тях бе натоварвала повече способността ѝ да повярва в невероятното.

— Не точно — каза той колебливо. — Не в конвенционалния смисъл, че някой е посегнал пряко на живота им. Но нещо се е случило между периода, в който са били твърдо решени да не се поддават на онези копелета и момента на смъртта им. Ако беше само веднъж, би могло да бъде отхвърлено като странна случайност. Два пъти — това вече е повод да се замисля.

— Освен това той смята, че аз имам нужда от нещо, което да попречи на детективските ми способности да атрофират — каза сухо Карол. — Въпреки че за какво ще ги ползвам в бъдеще е друг въпрос. Следователно ще си играем на разследване.

Настана дълго мълчание, през което и тримата като че ли внезапно откриха много интересни неща в съдържанието на чашите си и в инди-рок парчето, изпълнявано от някакви брадати чешити, което течеше на фона. Пола проговори първа.

— И какво точно искате да направя аз?

— Може би ще се съгласиш да привлечеш и Стейси — каза Карол. — Имаме нужда от всякакви данни, до които можем да се доберем. Доклади от разследващите детективи, записи на интервюта, резултати от аутопсии, изобщо всичко.

— Търсим нещо, за което не сме сигурни, че съществува, и няма да разберем какво е, докато не попаднем на него — каза Тони. — Но ако то съществува, знаеш, че можеш да разчиташ на нас да го забележим — и той ѝ отправи най-чаровната си усмивка, онази, която караше и мъже, и жени да изпитват желанието да направят онова, което би я породило отново.

— А междувременно аз ще се ровя в старите новини по новинарските сайтове, да видим дали няма да открия още нещо, което ще се вмества в този модел — каза жизнерадостно Карол.

— Чудесно — каза Пола.

Тони ѝ смигна.

— Хайде, признай си. Липсвахме ти, нали?