Да разбиеш мълчанието

21.

Карол постави димяща чиния „пене путанеска“ на масата до салатата, която Тони вече беше разбъркал с пикантния френски сос, приготвен от него самия. Наоколо се носеше аромат на маслини и чесън.

— Не искам да говорим за утре — каза тя, когато седна.

Тони познаваше тези непреклонни нотки в гласа ѝ. Със същия успех можеше да се опита да спори с Ел Капитан5. И ако трябваше да бъде честен, не съжаляваше, че може да избегне обсъждането на представянето ѝ в съда — тема, която можеше да доведе само до напрежение и неловкост между двамата.

— Газирана вода? — попита той, размахвайки зелената пластмасова бутилка с помирителна усмивка.

Карол извърна глава и се загледа в масата.

— Защо не?

Гласът и прозвуча като ръмжене.

Сипаха си паста и салата в мълчание. След като изгълта три хапки, Тони попита:

— Е, Пола знаеше ли вече за тази история с Дейзи Мортън?

Карол поклати глава, дъвчейки салата. Преглътна, отпи малко вода и отвърна:

— Пола никога не е попадала на нея по професионална линия — Дейзи е живеела в центъра на града, на територията на северния полицейски участък. Но за наш късмет тя има добри контакти с колегите си там. Става дума за един сержант от криминалния отдел на име Франи Райли. На вид изглежда като липсващото звено между неандерталеца и играчите от ръгби лигата, но всъщност е доста проницателен в работата си. Тя ще поговори с него, да видим дали няма да ѝ каже нещо повече от официалните доклади.

— А тя съгласна ли е с теб, че може да става дума за още един случай, който се вписва в модела?

— Не е напълно убедена. При Кейт и Джазмин не е имало никакво съмнение, че става дума за самоубийство. Докато причината за смъртта на Дейзи не е толкова ясна.

Тони, който тъкмо поднасяше вилицата към устата си, прекъсна движението си.

— Не е задължително това да е проблем. Нещата в реалния живот никога не са точно очертани и недвусмислени. Понякога се случва нещо, което е извън контрола на престъпника и обърква старателно изградените му планове.

Карол кимна.

— Знам. И ако съм научила нещо от теб, то е, че извършителите на серийни престъпления не остават статични. Те се развиват. Променят онова, което вършат, и начина, по който го вършат, защото искат да откриват все подобри начини за постигане на онова, което виждат като своя цел в деформираното си, объркано въображение. Така че в известен смисъл би било по-учудващо, ако схемата всеки път е абсолютно идентична.

— Е, какво те смущава в смъртта на Дейзи?

Карол отпи още малко вода, после посегна към бутилката, за да напълни отново чашата си. Отказването от алкохола пораждаше у нея постоянна жажда. Имаше чувството, че е изпила галони чай, кафе и вода през последните два дни. И нито една от тези течности не я удовлетворяваше. Но точно сега доливането на чашата ѝ осигури едно кратко забавяне на отговора, през което можеше да подреди мислите си.

— Съгласно показанията на патоанатома на предварително то следствие, тя се е задушила, вдишвайки газ. Човек трябва да положи много сериозни усилия, за да се самоубие с природен газ. Нивото на концентрация трябва да е много високо. Проверих какво пише по въпроса, и се оказа, че за да си убеден, че ще умреш, трябва присъствието на газ във въздуха да е поне седемдесет и пет процента.

— Но нали това не е непостижимо? Искам да кажа, не е ли достатъчно просто да отвориш кранчето на газта и да чакаш, докато стаята се напълни?

— Не е толкова лесно. Природният газ е по-тежък от въздуха, така че се натрупва в един слой ниско долу, над пода. И се процежда навън през пролуки на вратите и пода.

— Но и тя се е намирала близо до пода, нали? Ти каза, че е била поставила главата си във фурната?

Карол кимна замислено.

— Само че фурната е била електрическа.

— Тогава защо… — Тони замлъкна и впери поглед някъде над рамото ѝ. Карол познаваше отдавна този поглед. Механизмът се беше задействал и насочваше Тони в някаква посока, за която повечето хора изобщо не биха се сетили. — Това не е сигурен начин да се самоубиеш, нали?

— Зависи как планираш самоубийството — отвърна Карол. — Ти си прав, не е много сигурно, че ще се стигне до задушаване, но от друга страна, ако си напълнил къщата с газ, е достатъчно човек да натисне някой от електрическите ключове или да звънне някой мобилен телефон, за да хвръкне всичко във въздуха. Така че, ако вече не си мъртъв от задушаване с газ, експлозията ще те убие.

Той се намръщи и загледа чинията си така, сякаш не я беше виждал никога досега.

Бодна с вилицата си парче черна маслина и каза бавно:

— Иска ми се да знаех дали просто е лежала с глава във ваната или се е била пъхнала колкото е възможно по-навътре.

— Има ли значение? Нали това, което ни интересува, е какво я е накарало да постъпи така?

— Има значение. Ако тя е знаела, че природният газ е по-тежък от въздуха, тогава има логика да се е постарала да бъде колкото може по-близо до пода — той взе паста с вилицата си и продължи да яде. — Какво друго те смущава във връзка с Дейзи?

— Съгласно представения на предварителното следствие доклад, тя не е оставила предсмъртно писмо — Карол вдигна ръка, за да предотврати възражението, което той се канеше да направи. — Знам, че може да е оставила нещо, което е било унищожено от експлозията, но си мисля, че би съобразила, че ще стане така. Има много начини да оставиш такова послание. Можела е да прати имейл или да пусне писмо по пощата. Можела е да остави записка в кабинета си в общината.

— Кейт и Джазмин оставили ли са предсмъртни писма?

— Все още не знам. Имам нужда от още информация.

— Бих очаквал, че ще оставят някаква записка, ако е имало нещо конкретно, което ги е тласнало към такова решение — каза замислено Тони. — Били са свикнали мненията им да достигат до широка публика. Дори да са били изпаднали в състояние, в което животът им се е струвал непоносим, не биха ли се постарали да направят нещо, за да спасят други жени от подобна съдба?

— Освен ако онова, което ги е тласнало към самоубийство, не е криело заплаха, отнасяща се не само до тях, но и до децата и близките им?

— Това би било едно възможно обяснение.

Нямаше какво повече да се каже, но те продължиха да обсъждат малкото факти, с които разполагаха, дълго след като бяха приключили с яденето. Той обичаше да я вижда оживена от онова, което винаги бе умеела да прави най-добре — да анализира и систематизира отделни късчета информация и да търси някакъв смисъл в тях. Докато наблюдаваше лицето ѝ, по което от време на време се изписваше преценяващо изражение, той отново осъзна с остра божа колко много му беше липсвала. Ако пак допуснеше тя да му се изплъзне, не би го понесъл.

Карол отвори имейла от Пола и те се заеха да го четат, но не намериха нещо значимо, което да добавят към малкото, с което вече разполагаха. В това, казваше си Тони, се криеше проблемът при опитите да изградиш нещо от почти нищо. Всичко това започна с някакво много смътно хрумване, а те се държаха така, като че ли това хрумване имаше солидна основа. Един детайл го беше заинтригувал, а той бе имал и желанието да създаде някакво занимание на Карол, което да отклонява мислите ѝ от пиенето, и ето докъде бяха стигнали. Сега вече бяха поискали от действителни служители на полицията да търсят тайно информация. Беше пратил всички по следите на някаква химера. Беше породил очаквания, но не знаеше дали може да ги оправдае. Един провал би създал повече неприятности от първоначалния проблем. И всичко това, защото така отчаяно му се искаше да си върне добрите чувства на Карол.

Тъкмо се канеше да отправи едно предпазливо предупреждение, когато кучето скочи и се стрелна като черно-бяла светкавица, с неистов лай, към вратата. Тони погледна часовника си, докато Карол ставаше.

— Малко е късно за гости.

— На мен не ми идват гости — каза тя, упътвайки се към общото помещение, като запали в движение една лампа. Тони я последва, защото, ако не идваха гости, бе редно тя да не посреща сама новодошлия, който и да беше той. Стоеше зад нея, когато тя отвори вратата и пред тях застана мъж с каскет от туид и яке от промазана материя, с небрежно увит около врата кариран шал. Брадата му напомни на Тони на образите на крал Едуард по кутиите с пури. Той си каза, че човекът сигурно си я е пуснал, за да прикрие странния контраст между тънките си устни и едрия си, месест нос. Когато се усмихнеше около очите му се очертаваха дълбоки бръчици. Кучето беше млъкнало и седеше на пода до тях.

— Извинявай, че идвам толкова късно, Карол, но просто минавах оттук.

Карол хвърли бърз поглед през рамо, за да види къде е Тони. После отстъпи и мъжът влезе. Той беше по-внушителен от Тони във всяко отношение — по-висок, с по-широки рамене, по-уверен в своето място в света.

— Тони, това е Джордж Никълъс, мой съсед. Джордж, това е Тони Хил. Тони е мой бивш колега.

Тони пое ръката, която Джордж протегна към него. Тя беше суха и стискаше здраво, точно както Тони бе очаквал. Джордж го огледа преценяващо.

— Значи работите в полицията?

Каза го почти развеселено.

— Не, аз съм клиничен психолог. Давам консултации в различни области — Тони срещна спокойно погледа на Джордж. Стоеше до Карол, така че двамата на практика пречеха на госта да влезе по-навътре в къщата.

— Опасявам се, че тези неща са трудноразбираеми за мен — каза Джордж. Той приклекна, за да погали кучето, почеса го по главата и потърка ушите му. После се изправи отново и се обърна към Карол.

— Не съм те виждал на хълма от няколко дни. Откакто беше на вечеря у нас в събота. Исках само да проверя дали всичко е наред.

Тони си представи смущението на Карол, но знаеше, че тя ще успее да го прикрие. Време беше да ѝ се притече на помощ.

— Вината за това е моя. Гостувам тук от няколко дни и явно съм объркал изцяло ежедневната програма на Карол — и той се усмихна весело.

— А пък аз съвсем съм забравила добрите си маниери, Джордж. Исках да ти напиша няколко реда, за да ти благодаря. Съжалявам — обади се Карол, поемайки репликата.

— О, нямаше нужда. Аз просто… се поразтревожих малко, това е всичко — той се усмихна сухо на Тони, признавайки поражението си. — Свикнал съм да виждам сутрин Карол и Флаш на хълма.

— Добре е да се знае, че някой се грижи за вас, когато мен ме няма — отбеляза Тони, съзнавайки, че думите му са прозвучали дразнещо снизходително за събеседниците му.

Джордж нахлупи каскета си и излезе обратно през вратата.

— Ще тръгвам. Радвам се, че те видях, Карол. И че се запознах с теб, Тони — и той се обърна и си тръгна, без да погледне назад. Карол затвори вратата и се облегна на нея, поклащайки глава със смесица от неразбиране и насмешка.

— Какво има? — попита той, макар да знаеше отлично отговора.

— Ти. Как защитаваше територията си — после лицето ѝ стана сериозно. — Благодаря ти, че ме отърва от необходимостта да му казвам.

Тони сви рамене.

— Той ще разбере достатъчно скоро. И без това ти предстоят доста унижения, за да търсиш допълнителни — той се обърна и се упъти обратно към кухнята. След няколко крачки спря и тръгна отново към нея. — Да не би да го харесваш?

Карол се закова на място.

— Джордж ли? Не, кое те накара да мислиш, че го харесвам.

— Не мисля, че го харесваш. Но ми се искаше да бъда сигурен.

— Може да се каже, че това не е твоя работа.

— Знам — Тони също спря. В остро очертаните от голата крушка светлини и сенки не беше в състояние да види очите ѝ. Не можеше да прецени дали в дълбините им се крие гняв или веселие. — Но ми се струва, че той те харесва.

— Така ли мислиш? — тонът ѝ несъмнено беше развеселен.

— Очевидно е. Е, поне за мен, но пък аз съм психолог. Исках да си изясня нещата, защото не знам дали забеляза, но онова, което правехме двамата сега, е обичайно за мъжете — аз малко или повече го предупредих да не ми се пречка. Така че ако все пак го харесваш, ще трябва да му се извиниш обяснявайки, че приятелят ти Тони не умее да се държи в общество.

Тя се разсмя.

— Е, поне последното е вярно — после заговори с по-мек тон. — Но няма нужда да се извинявам. Не проявявам романтичен интерес към Джордж.

Искаше му се да въздъхне облекчено. Вместо това едното ъгълче на устата му се повдигна в полуусмивка, той се обърна и тръгна отново към кухнята. Понякога си струваше да не държиш да имаш последната дума.

Стейси Чен започваше да изпитва усещането, че се дави. Не ѝ бе отнело много време да хакне официалните доклади за самоубийството на Кейт Ролинс, документацията за текущото разследване на предполагаемото самоубийство на Джазмин Бъртън и последното попълнение в списъка — материалите за газовата експлозия, станала причина за смъртта на Дейзи Мортън. Освен официалната документация тя бе намерила достъп и до електронната поща на различните служители на полицията, като така успя да си изясни от какво се бяха интересували те, и защо са се интересували от тези неща. Влизането в есемесите щеше да отнеме повече време и дори Стейси беше принудена да си признае, че може да не успее да се добере до тях. Беше препратила незабавно всичко на Пола, за да може тя да подготви доклад за Карол Джордан, избягвайки излишни повторения и ненужни подробности.

Сега вече идваше трудното. Което беше и по-интересно. Беше започнала с Кейт Ролинс, тъй като от гледна точка на хронологията тя беше първа. Не беше трудно да си осигури достъп до нейните профили в социалните мрежи. Паролата беше Мадисън, името на дъщеря ѝ, и годината на нейното раждане. Стейси не можеше да разбере защо хората избираха пароли, които не биха затруднили дори пиян тийнейджър. Когато изказваше това свое мнение, колегите ѝ обикновено възразяваха, че е трудно да се помнят произволни поредици от цифри и букви. „Ами тогава използвайте регистрационния номер на колата си за основа на паролата“, им казваше тя с неприкрито раздразнение. „Поне него би трябвало да го помните. Добавете например номера на къщата, в която сте живели, когато сте били на десет години и името на брата на баща ви.“

Но онова, което я потресе, беше обемът на оскърбителните текстове, които заляха страниците ѝ. Да се добере до всички, които ги бяха изпращали, беше тежка задача, независимо от автоматичните програми за търсене на индивидуални IP-адреси и свързаните с тях доставчици, с които Стейси разполагаше. Пробиването на защитите на доставчиците, за да стигне до имената на отделните личности, обикновено беше доста сложно, въпреки данните, които бе успяла да натрупа през годините. Питаше се дали да преравя изцяло постингите или да се съсредоточи само върху най-неприятното, но отхвърли втората идея. Нямаше как подборът ѝ да бъде обективен, а ако не беше обективен, цялата ѝ работа щеше да бъде напразно. Онова, което травматизираше един, можеше в очите на друг да не е чак толкова страшно, и обратно.

Веднага след като започна търсенето, тя се зае с имейлите. Адресът на Кейт не беше лесен за отгатване, затова Стейси не очакваше да открие в пощенската ѝ кутия имейли от хората, които я бяха тормозили, но ако тя бе имала някакви неприятни сблъсъци, възможно бе да е разказала за тях на приятели или колеги. Когато успя да влезе в пощата ѝ, тя препрати направо цялото ѝ съдържание на собствения си сървър, и го остави настрана, за да го обработи по-късно.

Повтори същата процедура с другите две жени, и чак тогава започна да преглежда имейлите за нещо, което би могло да бъде от значение. Едва беше започнала с досадното търсене, когато лицето на Сам изплува на екрана на домофона.

— Здрасти, скъпа — изскърца гласът му по високоговорителя. — Пристигам и нося трюфели със солен карамел.

На мястото на лицето му се появи целофаново пакетче с шоколадови бонбони.

— Не те очаквах — каза Стейси, докато натискаше копчето, за да му отвори вратата. Беше раздвоена; все още чувстваше как сърцето ѝ се свива при появата му, но същевременно беше под въздействието на ловната си страст и не ѝ се искаше да прекъсва работа.

Посрещна го на прага и колебанията ѝ бяха пометени от приливната вълна на хормоните, която се надигна у нея, когато той я притисна към себе си и я целуна, плъзвайки пръсти по тила ѝ така, че тя потръпна.

— Липсваше ми — каза той. Гласът му беше по-плътен от алкохола; тя почувства застоял лъх на вино в дъха му. Познаваше го достатъчно, за да е наясно, че е пийнал, но далеч не е пиян.

— Днес е вторник. Нали във вторник е вечерта на викторините в кръчмата, и тогава оставаш да спиш в твоя апартамент — каза Стейси, сгушвайки се в него, докато двамата влизаха заедно в апартамента.

— Пит и Рик са заминали нанякъде — отвърна той, затвори вратата зад тях и се отдръпна от нея, за да смъкне тъмносиньото кашмирено палто, което тя му беше купила, след като го видя да му се възхищава на витрината на „Харви Никълс“. — Нямаше смисъл да отидем само двамата с Мич. Затова реших да не те лишавам от удоволствието на общуването с мен.

— И наистина е чудесно, че дойде. Но ще трябва да се позабавляваш известно време сам, защото има нещо, върху което трябва да поработя.

Сам се нацупи и наподоби особено успешно изражението на ритнато кученце.

— А пък аз си мислех, че ще се зарадваш да ме видиш.

— Радвам се. Много — тя плъзна ръка по вътрешната страна на бедрото му и той потръпна. — Но трябва да ме оставиш да работя още известно време.

Той въздъхна театрално и тръгна към гигантския плазмен телевизор, който заемаше голяма част от стената в дъното на дневната, хвърляйки пътьом сакото си на един стол.

— Е, тогава ще погледам футбол.

„Идеално“, каза си Стейси. Наля му чаша вино и се върна отново на работното си място, слагайки си слушалки, за да елиминира истеричното бръщолевене на футболния коментатор. Зае се да пресява съдържанието на пощата на Кейт Ролинс, разчиствайки бързо всичко, което нямаше личен характер. След като свърши това, отхвърли всичко, което бе писано или получавано, преди Кейт Ролинс да направи своето изказване за изнасилваните, и после се посвети на досадната задача да чете останалото. Беше толкова погълната от работата си, че не забеляза Сам, който надничаше над рамото ѝ, докато той не докосна ръката ѝ. Тя смъкна слушалките и го изгледа намръщено.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Имам нужда от теб — каза той, наведе се и я целуна по ухото. — Мачовете свършиха, а аз съм по-интересен от пощата на някакъв непознат човек. Какво е това, което правиш всъщност? Няма ли в офиса редници, на които да възложиш тази работа? И защо работиш у дома?

Стейси въздъхна. На всеки друг би казала да се разкара и да гледа собствената си работа. Със Сам не би рискувала да го направи, дори да искаше.

— Защото е лична работа. Правя услуга на Пола — отвърна тя. Беше достатъчно съобразителна да не рискува да раздразни Сам, споменавайки Карол. — Ако беше нещо официално, разбира се, че щях да го дам на някой младши детектив, за да съм свободна да върша работа, отговаряща на уменията ми. Но в случая няма на кого да го прехвърля, затова го правя сама.

— А защо Пола не си върши сама черната работа? — измърмори той.

— Защото е заета с друго. — Стейси се опита да съсредоточи вниманието си върху екрана, но ѝ беше трудно, защото Сам си играеше с косата ѝ.

— Ти също.

Стейси въздъхна. Умееше да си признава, че е победена. Освен това Сам ѝ предлагаше нещо много по-привлекателно от клюките на една жена, която вече не беше между живите. В тази работа нямаше нищо спешно.

Докато другото несъмнено беше спешно.