Да разбиеш мълчанието

19.

Бяха започнали с един постапокалиптичен свят, възстановяващ се след опустошенията на някакъв смъртоносен вирус. Карол, която дори не беше поглеждала видео игра от деветдесетте години, времето на падащите многоъгълници, се впечатли от убедителното въздействие на анимацията от най-ново поколение в играта „The Last of Us“.

— Това е приключение, каквито са всички хубави книги и филми — каза Тони. — Гарантирам ти, че ще се вълнуваш точно толкова от съдбата на Джоел и Ели, колкото и от Скаут и Атикъс Финч. Е, може би не чак толкова много. Но ще ти влязат под кожата и ще събудят у теб емоции.

Първоначално имаше много ругатни и блъскане в стени. Мерникът на Карол беше ужасен, координацията ѝ — не много по-добра. Но Тони я окуражаваше, понякога поемаше джойстика, за да ѝ покаже как да преодолее някакво особено сложно препятствие. И постепенно тя започна да се ориентира. Докато я наблюдаваше как потъва в света на пикселите, Тони се ругаеше, че не е успял да я накара да направи това още преди години. Докато вниманието им беше съсредоточено в играта, между тях съвсем естествено се възстанови онази непринудена близост, която той мислеше за безвъзвратно изгубена. Заяждаха се един с друг, шегуваха се, пъшкаха, когато тя направеше грешка и ликуваха, когато победеше. Бяха опрели рамене като двама тийнейджъри, погълнати от онова, което тя се опитваше да постигне.

Когато той предложи да прекъснат, за да пият чай, Карол установи с учудване, че са играли повече от три часа.

— Нямах представа, мислех, че е около десет часа, а не полунощ. Утре трябва да ставам рано — каза тя удивено.

— Разходи кучето сега, тогава ще те остави на мира сутринта, нали? — той се прозя и посегна към таблета.

Карол го изгледа присмехулно.

— Очевидно е, че никога не си гледал куче. Ще имам късмет, ако изкопча от нея поне час.

— Поне тази нощ ще спиш в нормално легло.

По-рано същата вечер бяха отделили един час на сглобяването на едно голямо легло в далечния ъгъл на помещението. В магазина Карол бе настояла да купят възможно най-широкото.

— След като ще го деля с шибаното куче, имам нужда от възможно най-голямо пространство — изтъкна тя.

— Няма значение колко голямо легло ще купиш, тя така или иначе ще се сгуши в теб. Ти си водачът на глутницата, тя иска да бъде близо до теб.

Карол изсумтя, но въпреки всичко купи голямото легло. И сега, когато престана да играе, имаше намерение да се мушне в него колкото можеше по-бързо. Но когато се върна, след като бяха потичали малко с кучето по склона, Тони беше погълнат от 80 Days.

— Изглежда скучно — каза тя, след като надникна над рамото му.

— Опитай — каза той, подаде ѝ таблета и се премести. — Има повествование, което може да ти хареса. При това анимацията е добра.

Един час по-късно тя се върна към околния свят. Чувстваше се замаяна.

— Господи, това си е пристрастяване — изпъшка тя.

— Но не си се сещала за пиене цяла вечер, нали?

Тя го изгледа ядосано.

— Значи такъв е номерът? Да заместим една зависимост с друга?

— Стига да върши работа. При това не може да се каже, че си се чувствала зле, нали? Ако продължиш да играеш, това няма да превземе живота ти. Поне така ми се струва. Аз обичам компютърните игри. Те ми помагат да си изясня разни неща. Действително, има случаи, когато някоя нова игра ме е държала буден почти до сутринта. Но най-често играя само час-два, когато нямам никакви спешни ангажименти. После прекъсвам. Играта не е толкова властна любовница като алкохола или дрогата, вярвай ми.

За миг изглеждаше, че Карол ще възрази, но после тя само се прозя:

— Приемам думата ти на доверие. Но точно сега имам нужда от сън. Ако смяташ да се позадържиш тук, ще трябва да направя втора баня.

— Не бих имал нищо против да делим една — в тона му се долавяше дори нещо като копнеж.

— Може би, но аз имам. Живяла съм дълго време сама и не ми се иска дневният график на друг човек да се отразява на решението ми кога да се къпя. Освен това това така или иначе беше следваща точка в списъка ми след облицовката на външната стена. Може да ми помагаш при поставянето на тръбите — тя стана и го потупа по рамото. — Благодаря.

И си тръгна. Не беше много, но за него това беше повече от достатъчно.

По изключение Стейси беше почти облекчена, че е сама в таванския си апартамент. Сам и колегите му празнуваха някъде ареста на двама души по обвинение във въоръжен грабеж и упражняване на насилие, и двамата със Стейси бяха съгласни, че ако се прибере наквасен и залитащ в малките часове, това няма да достави удоволствие на нито един от двамата. Затова той щеше да нощува в собствения си апартамент в една модерна, подобна на кутия сграда в Кентън Вейл, с изглед към един жалък парк, за който строителната компания бе обещала да се погрижи. Без да уточни, че грижите ѝ ще влошат външния му вид. На Сам му беше все едно.

— Приличам ли на човек, който се разхожда из парковете? — беше казал той. Онова, което му харесваше най-много в сградата, беше фитнес-залата на приземния етаж, където можеше да оформя мускули в относително спокойна атмосфера. Стейси по-скоро би се застреляла, отколкото да отиде във фитнес-център. Харесваше ѝ това, че апартаментът ѝ е достатъчно голям, за да се намери в него място за топка за пилатес и постелка за йога, за да може тя да спазва личния си фитнес режим. Но ако цената на съвместния живот със Сам беше той да докара тук един от онези големи, мултифункционални тренажори, тя щеше да свикне и с това.

Не че двамата бяха обсъждали възможността да заживеят заедно. Е, поне засега не. И въпреки че Стейси често си позволяваше да фантазира колко прекрасно би било, ако споделяха още по-пълно живота си, тя трябваше да признае, че такава възможност имаше и отрицателни страни. Как щеше да намира време да нахлува незаконно в компютрите на хората, да не говорим пък за време да пише кодове? Как щеше да попречи на Сам да узнае до каква степен умее да се добира до всякакви данни, за които се предполагаше, че са на сигурно място зад компютърни защити и истински стени? Не можеше да се каже, че тя му няма доверие. Разбира се, че му вярваше. Но неговото желание да направи онова, което е редно — както в случая, когато бе казал на Блейк, че Карол пие редовно — можеше да бъде опасно, като се вземеше предвид до каква информация имаше достъп Стейси, когато се поддаваше на натрапчивото си желание да се рови в поверителни сведения.

Да вземем например тази вечер. Как би могла да обясни това на Сам? Той обичаше ясно очертани насоки в разследването, не такова неориентирано опипване в мрака по силата на някакъв каприз. Щеше да реши, че тя си губи времето. Нещо по-лошо, щеше да каже, че тя угажда на бившата си шефка, че е неспособна да загърби миналото и да продължи напред като него самия.

Той нямаше особена слабост и към Пола. Беше на мнение, че е била фаворитка на Карол Джордан, и че е получавала най-доброто, когато бяха раздавани задачите. Стейси се питаше дали той не завижда малко на Пола заради многото ѝ успехи. В края на краищата тя беше кралицата на разпитите, а разследването много често приключваше успешно именно в стаята за разпити. Всички те даваха своя принос, за да се стигне до онази точка в разследването, когато се провеждаше решаващият разпит, но тъй като Пола задаваше въпросите и успяваше да се сдобие с доказателствата, винаги тя изглеждаше като звезда.

Стейси нямаше нищо против. Беше ѝ дори приятно да се слива с фона, да потъва сред пикселите, докато не се превърнеше в „онази китайка“ в съзнанието на хората извън екипа. Това означаваше, че тези хора не обръщаха особено внимание на онова, което тя правеше, затова и на нея винаги ѝ се разминаваше. Това бе една от причините, поради шито ѝ харесваше да работи с Карол Джордан. Шефката оценяваше резултатите от работата ѝ и не се интересуваше от подробни описания как ги е постигнала, стига да нямаше опасност нещо от онова, което Стейси вършеше, да им причини неприятности на някой по-късен етап от работата. Понякога се налагаше да измислят алтернативни обяснения за това как са успели да стигнат привидно „на сляпо“ до някакво забележително заключение. Но това беше част от забавлението.

Само че тази вечер всичко беше по-различно. Нямаше я шапката-невидимка на отдела за борба с особено тежки престъпления, която да я предпази, ако нещо се объркаше. Стейси беше сама. И това, че е положителна версия на хакерите от тъмната страна, нямаше да ѝ помогне, ако я спипаха да се рови в секретната база данни на друго полицейско подразделение. За Стейси това беше предизвикателство, отправено към уменията ѝ. Пола ѝ беше дала възможност да направи онова, което вършеше най-добре, а напоследък такива възможности бяха рядкост. Работата, която ѝ беше възлагана официално, можеше да бъде свършена и от някой кандидат-студент. Тя би приела това като оскърбление, ако не съзнаваше, че самите висши служители, които издаваха тези нареждания, разбират толкова малко, че нямат представа колко под нивото на възможностите ѝ са подобни искания.

В друг случай тя би отказала на покана да се видят и пийнат по нещо в понеделник вечер. Винаги бързаше да се прибере при собствените си занимания след затъпяващия първи работен ден в седмицата. Но Пола подслади поканата с любопитната новина, че Карол и Тони имат нужда от помощта ѝ. Стейси не се вълнуваше от факта, че Карол е лишена от авторитета на своята длъжност. Онова, което я изкушаваше, беше обещанието за нещо различно, а вероятно и трудно постижимо. Затова се съгласи.

Видяха се в един мрачен бар в покрайнините на Темпъл Фийлдс, там, където се преливаха средището на гей-културата и кварталът на платената любов. Толкова рано вечерта тук беше почти пусто, ако се изключи някакъв бледен млад мъж, който се беше облегнал с потиснат вид на бара.

— Ама и ти знаеш къде са най-хубавите места — отбеляза Стейси, отпивайки от своята водка с тоник с крайно подозрително изражение.

— Знам как да ставам незабележима, без да се крия — Пола отпи дълбока глътка от прекалено скъпата светла бира. Започнаха да обменят новини, но това очевидно не вълнуваше Стейси. Тя имаше Пола за приятелка — за своята най-близка приятелка сред жените, но не мислеше, че затова трябва да се интересува и от партньорката ѝ или от странното им решение да приютят един тийнейджър, чиято майка бе станала жертва на убийство. Но така вървеше светът. Човек трябваше да се преструва, че се интересува.

— Предполагам, вече знаеш, че са прибрали Карол за шофиране в нетрезво състояние.

Стейси кимна.

— Засякох съобщението.

— Ако човек е параноичен, може да си помисли, че Франклин е изпратил момчетата си да свършат тази работа. Била е на една миля от къщата си, не е карала с превишена скорост, само леко пийнала, както ѝ е обичаят. А къщата ѝ се намира на някакъв междуселски път между Долно Нанагорнище в Йоркшър и Горно Нанадолнище в Ланкашър. Можеш да си седиш и да чакаш цяла нощ, ако ти трябва кола, в която да се блъснеш.

В гласа на Пола се долавяше гняв. Стейси познаваше признаците. Тя беше се навивала цял ден и сега беше готова да излее възмущението си.

А Стейси имаше намерение да среже цирея.

— И аз си помислих нещо подобно. Затова се поогледах. Не намерих в системата никакви следи, които биха подсказвали, че става дума за нечиста игра. Всъщност Франклин дори е пратил вчера имейл на полицая, който я е арестувал, с питане какво са правели на онзи път. Човекът отговаря, че го ползвали редовно за по-пряко, когато тръгвали от Тодмордън. И действително това е прекият път, ако се опитваш да избегнеш многото задръствания в събота вечер.

Пола въздъхна.

— Знам. Просто се гневя срещу съдбата. Така или иначе, в резултат на цялата история Тони се опитва да я откаже от пиенето…

Какво? Тя да спре пиенето? — Стейси не успя да прикрие скептицизма си.

— Е, никой друг няма дори малък шанс да я накара поне да се опита. Той като че ли вярва, че ако има с какво да се занимава, когато не спи, тя ще се пребори с най-тежкия период и ще успее да мине на другата страна.

— Пожелавам му успех — каза Стейси. — Но доколкото знам, тя разчиства из основи къщата на брат си?

— В момента вече ремонтира, така каза Тони. Но тъй като това е тежък физически труд, тя не може да работи денонощно. Остават вечерите, през които може само да седи и да се налива. Затова той решил, че трябва да намери нещо друго, което да отклонява мислите ѝ от следващата чаша — Пола погледна изпитателно Стейси над ръба на чашата си. — Смята да я научи да играе компютърни игри.

В повечето случаи Стейси се придържаше към стереотипното непроницаемо изражение на китайците. Дай на хората онова, което очакват да видят, и няма да се загледат по-подробно. Но сега очите ѝ се разшириха и тя притисна ръка към устата си.

— Карол Джордан и компютърни игри? Но тя ги презира!

Пола кимна.

— Само че той е успял да я убеди да опита.

— Подменили са я, като във филма „Нашествието на крадците на тела“. Ти сигурна ли си, че говорим за една и съща Карол Джордан?

— На нея приличаше тази сутрин. Освен това мисля, че разполагам с доказателства, за да подкрепя твърдението си. Другото, което той е измислил, за да ангажира вниманието ѝ, е класически номер в духа на Тони и Карол. Мислят, че са открили случай, който да разследват. Случай, който е останал незабелязан — дотолкова, че все още дори не съществува.

Стейси си възвърна невъзмутимото изражение.

— Виж, в това мога да повярвам. А тъй като се предполага, че целта е да се намери някакво занимание на Карол, е естествено той да е надминал себе си в търсенето на нещо озадачаващо. И тук, предполагам, на сцената излизам аз?

Пола се ухили.

— Сама знаеш, че го искаш.

— Трябвам ти само заради бодовата ми скорост.

— Дори не знам какво означава това, Стейс. Така или иначе, ето каква е работата. Две жени, и двете с изграден публичен профил, изразяват всяка по отделно мнения, които предизвикват реакцията на троловете. Следват злоба, злъч, заплахи и всякакви неприятности. Но нито една от двете не отстъпва. Поемат смело ударите и им отвръщат. И после изведнъж се самоубиват. Когато представям нещата така, това наистина звучи като един от прословутите модели на Тони. Но много неща говорят против подобно твърдение. Между двете самоубийства има период от около три месеца. Едната се е задушила в колата си с газовете от ауспуха, другата се е удавила. Не знаем дори дали са се виждали някога, камо ли пък да са се познавали по-отблизо.

Стейси автоматично посегна към таблета си и започна да пише.

— Имена? Адреси? — изреди обичайния си списък от въпроси и Пола отговаряше, когато можеше. — Някакви съмнения около самоубийствата?

— Нищо повече от обичайните твърдения на близки и приятели, че не могат да повярват. Тони мисли, че може да е имало някаква намеса. Нещо, което е надхвърлило границите им на поносимост. Но на този етап това са само предположения.

— Предполагам, че искат от мен всичко?

— И то за вчера. Утре ще преровя възможно най-голямо количество документация, за да видя какви оплаквания срещу тролове в интернет са постъпвали и да използвам тях за официално искане на информация по случаите. Но ти знаеш какво ще се случи. Някой претрупан с работа детектив ще прегледа бележките на друг човек, защото това по никакъв начин не може да се приеме като приоритет. Затова си ни необходима, трябва да се добереш до всичко, което наистина е от значение.

— Сигурно ще искате цялата им дигитална документация? Данните от телефони, харддискове, таблети?

Пола повдигна престорено небрежно едното си рамо.

— Само ако успееш.

Ето го и предизвикателството. Сега вече беше време Стейси да запретне ръкави. В буквалния смисъл на думата. Тя прегъна назад маншетите на съвършено скроената си блуза от египетски памук и пръстите ѝ литнаха по клавиатурата. „Само ако успееш“? За кого я имаше Пола?

Още преди Карол Джордан да влезе в съда в сряда, отговори щеше да има.