Да разбиеш мълчанието

34.

Имаше нещо странно успокояващо в така добре познатата картина. Пола шофираше, Карол седеше на мястото до нея, вперила поглед в пътя, но очевидно на съвсем друго място в мислите си. Беше разкъсвана от смесени чувства — радост, че отново върши това, което умееше най-добре; безпокойство, че е изгубила усета си; и глухото пулсиране на възбудата, породена от усещането, че отново е по следите на убиец. Защото дори ако един безпристрастен наблюдател отхвърлеше онова, което вършеха, като налудничава фантазия, изградена върху въображаема основа, Карол знаеше, че в това разследване има нещо истинско и опасно. Беше чувала свои колеги да отхвърлят убеждения от този тип като обикновено предположение или женска интуиция. Но Тони веднъж ѝ беше обяснил, че те се основават на цяла мрежа от незабележими, често скрити в подсъзнанието индикатори, свързвани в едно цяло от нишките на натрупания опит. „Може да не си в състояние да дадеш логично обяснение“, бе казал той. „Но това не означава, че такова не съществува. Вярвай си. Когато проявим склонност да избързваме със заключенията, това обикновено си има основателна причина.“

— Кажи ми всичко, което ни е известно за Дейзи Мортън — каза тя, докато Пола си проправяше път на север през уличното движение.

— Родена и израсла в Брадфийлд. В почтено семейство от работническата класа. Баща ѝ бил водопроводчик, майка ѝ — продавачка в кварталното магазинче за вестници и списания. Дейзи се омъжила млада — на двайсет и две години вече била родила две деца. Сега те са големи, студенти са. Единият в Единбург, другият — в Бристъл.

— Ще бъде тежко за тях — загубили са майка си, а са и толкова натоварени с учене. Такова нещо може да ти разбие психиката — каза Карал, спомняйки си колко уязвими са били през онези дни под привидната самоувереност, която носеха като броня.

— Всеки ден забелязвам у Торин следи от тази травма. Учудвам се, че дотук се справя толкова добре. На негово място бих отвъртяла напълно. Надявам се децата на Дейзи да проявят същата устойчивост.

— Дано в живота им има хора като теб и Елинор. И така, Дейзи е родила децата си рано? А после?

— Когато децата тръгнали на училище, тя започнала да работи като учителка. Работела на непълен работен ден още от момента, когато се дипломирала. Преподавала четири сутрини седмично в началното училище в Харистаун, същото, което посещавала и тя като дете. Съпругът ѝ, Джон, е профсъюзен работник, а когато започнала да преподава, тя навлязла и в политиката В продължение на малко повече от шест години е общинар от квотата на лейбъристите. Била харесвана, но не избягвала конфликтите.

— От хората, които държат да са в светлината на прожекторите?

Карол си каза, че познава този тип — хора на място, но държащи да са винаги в първите редици.

— Е, не може да се каже, че не се е появявала на първите страници на „Сентинъл Таймс“ — съгласи се Пола. — Но откакто е загинала, никой не е казал лоша дума за нея.

Кароя се покашля.

— Обикновено става така. Помисли само какво стана с Джими Савил. Тялото му вече беше изложено за поклонение в катедралата в Лийдс и чак след това истината започна да излиза на бял свят. Не че искам да кажа, че Дейзи Мортън е била подобна на него. Просто, както знаеш, смъртта поставя хората на пиедестал, който никога не са заемали приживе. Трябва да се изчака да затихне суматохата, за да се види по-ясно истината. Но кажи ми нещо повече за Дейзи.

— Не са се разделяли с Джон. От петнайсет години живеели в къщата, която се взриви. Купили са я с ипотека, сключена с помощта на работодателите на Джон, която ще изтече след пет години. По нищо не личи да са имали някакви проблеми в брака.

— Ако изключим факта, че не е имал представа за намерението ѝ да посегне на себе си.

— Именно — каза Пола.

— Което означава или че не са живеели в такава близост, каквато са представяли пред хората, или че тя изобщо не е имала намерение да се самоубива. А къде живее той сега, когато къщата му е разрушена?

— При брата на Дейзи, Фил, и семейството му. Фил Адамсън. Той притежава местна верига месарски магазини, успял е да се замогне. Има хубава къща близо до игрището за голф — просторна и предостатъчна за него, жена му и двете му деца, тийнейджъри, включително и за скърбящия вдовец. Всъщност, ако съдя по разказите на Франи, те всички скърбят. Били са сплотено семейство. Фил има апартамент в Испания, където всички ходели да летуват заедно.

Карол почувства как сърцето ѝ се сви болезнено. Разбираше какво представлява такава загуба; беше имала брат, двамата бяха много близки, бяха живели заедно и вече като зрели хора. Знаеше, че Джон Мортън и семейството му едва са направили първите крачки по пътя на скръбта. Ако това наистина е било самоубийство, той сигурно бе опознал бремето на вината, същото, каквото влачеше и тя, макар и по различни причини.

— Каза ли Франи нещо за заплахите към Дейзи? Тя свързвала ли се е с полицията?

— Не — Пола зави по широк булевард с дървета от двете му страни. През пролуките между дърветата се виждаха големи къщи-близнаци. Тук-там се забелязваше и неестествено ярката зеленина на голф-игрището. Ако живееш на такова място, лесно можеш да забравиш, че си част от многообразното гъмжило на голям град, където престъплението присъства като постоянно дебнеща сянка. Но зад тези добре поддържани предни градини и красиво боядисани входни врати истината често можеше да бъде не по-малко отблъскваща, отколкото онази, която можеш да откриеш на някоя тясна уличка в централната част на града. Пола намали скоростта, за да оглежда номерата на къщите, после спря пред къща с островърхи стрехи, имитираща стила от епохата на Тюдорите, с павирана входна алея.

— Казах, че нямаме нищо против да разговаряме с него и там, където работи, но Мортън каза, че предпочита да се види с нас тук.

Лъскавата черна входна врата се отвори и на прага застана добре поддържана жена на около четиридесет и пет години. Дискретният грим скриваше всякакви възможни следи от скръб, но изражението ѝ беше сериозно. Карол прецени, че дрехите ѝ не са нещо екстравагантно, вероятно купувани от „Маркс енд Спенсър“; черен панталон, блуза и жилетка в тъмносиньо, които стояха добре на не особено забележителната и фигура и говореха за практичност и здрав разум.

— Аз съм Триш Адамсън — отговори тя, когато те се представиха. — Снахата на Джон. Заповядайте, той е в зимната градина. Искате ли кафе? Или чай?

— Много мило от ваша страна. Кафе, моля — отвърна Карол.

— Всички сме още в шок — продължи Триш, водейки ги към задната част на къщата. — Всяка сутрин, когато се събуждам, трябва да си напомням, че Дейзи я няма вече. Беше толкова жизнерадостна, не е възможно… — гласът ѝ заглъхна, когато отвори вратата на малка, спретната зимна градина с панорамен изглед към игрището за голф. Едър мъж седеше изгърбен на ратаново кресло, сгушен като спяща птица. — Джон, дойдоха от полицията.

Карол отново представи себе си и Пола, а Триш се оттегли. Джон Мортън не каза нищо, само показа със сухо, кратко кимване, че е забелязал присъствието им. Карол седна срещу него, оглеждайки дългото му, изпито лице и тъмните сенки под очите му. И двудневната брада, набола по бузите му. Тъмната му коса беше прошарена с бели нишки, сплъстена и имаше нужда от миене.

— Благодаря ви, че се съгласихте да разговаряте с нас — каза Карол.

Той овлажни горната си устна с върха на езика.

— Единственото, което искам, е да получа отговор — гласът му звучеше хрипкаво, накъсано, като че ли нещо не беше наред с гърлото му.

Както се бяха споразумели, Пола пое инициативата.

— Разбирам ви. Ние сме тук, за да подновим разследването, да видим дали навремето нещо не е било пропуснато. Питам се дали Дейзи не е споменавала пред вас, че същия ден се е случило нещо напълно неочаквано?

Той въздъхна.

— Нито дума. Вижте, вероятно хората непрекъснато ви казват тези неща, когато някой се самоубие. Но Дейзи наистина не беше човек, който би посегнал на себе си. Тя обичаше живота. Обичаше децата си, обичаше работата си, обичаше мен.

— През последните няколко седмици от живота си тя е била в окото на бурята — каза Пола. Той се усмихна само с устни, но очите му се замъглиха от сълзи.

— Тя не беше победена, повярвайте ми. Конфликтите я радваха. Дейзи винаги е казвала, че благодарение на тях разбира, че е на прав път. Тоест, когато опозицията връхлиташе — той вдигна очи, когато Триш влезе с поднос. — Нали така беше, Триш? Дейзи обичаше да се противопоставя на хората, които я критикуваха.

Триш остави подноса и раздаде чашите с нескафе.

— Точно така. Тя защитаваше нещата, в които вярваше, и изобщо не ѝ пукаше срещу кого се изправя. Винаги е била такава, още от момиче. Никога не е позволявала да я разиграват.

— Но нали е била обект на особено долни оскърбления в социалните мрежи. Виждала съм онова, което са ѝ писали, а то е ужасно. Това не я ли разстрои?

Джон притискаше чашата към гърдите си, сякаш имаше нужда от топлината.

— Първоначално малко се шокира. А после се ядоса. Такава беше. Използваше чуждата враждебност, за да укрепва още повече духа си.

— Но нещо е успяло да нарани този дух — каза Пола. — Имате ли някаква представа какво може да е било то?

— Задаваме си този въпрос всеки ден, откакто това се случи — каза Триш. — И постоянно стигаме до един и същи отговор. Не е възможно да се е самоубила. Трябва да е била някаква странна злополука. Съдия-следователят беше съгласен с нас, не конкретизира причината за смъртта, разбираше, че не може да е самоубийство.

Джон се взираше в чашата си.

— Тя никога не би извършила нещо толкова егоистично. Единственото, което мога да си представя, че може би се е навела да почисти нещо във фурната и по някакъв начин изпаренията от препарата са я замаяли. А после къщата се е напълнила с газ, и когато някой е набрал мобилния ѝ телефон, искрата е предизвикала експлозия. Никакво друго обяснение не мога да намеря.

Стейси беше прегледала доклада от огледа на мястото на експлозията, така че Карол знаеше, че там не е имало и следа от препарат за почистване на фурна. Тя знаеше също, че Дейзи е починала от задушаване в резултат на вдишване на природен газ, и че това не е нещо, което може да е станало случайно.

— Как мислите, може би е била разсеяна повече от обикновено, защото е била разстроена от заплахите, отправяни по неин адрес? Защото те не са били отправяни само онлайн, нали? Предполагам, че някои от случилите се неща са били доста плашещи.

— Тухлата, с която ни счупиха прозореца, беше — каза Джон. — Накара ме да се уплаша за нея, но Дейзи упорито твърдеше, че това е постъпка на страхливец. Казваше, че хора, които хвърлят тухли, са прекалено слабохарактерни, за да направят нещо, когато застанат лице в лице с теб. И онова, което се случи, доказа правотата ѝ.

— Има още нещо, което ме озадачава — каза Пола. — Когато четях докладите, разбрах, че из цялата градина пред къщата са били разпилени страници от книга — Карол не можеше да не се възхищава от начина ѝ на работа. По някакъв начин успяваше да съчетае съчувствие и съгласие, като същевременно не оставяше разпита да замре.

— Тя четеше много — каза Триш. — Една от основните ѝ каузи беше борбата за обществените библиотеки.

— Сигурно напоследък борбата е била доста сериозна — каза Пола съчувствено.

— Тя разбираше, че книгите проправят пътя на работниците към подобряване на условията им на живот — каза Джон. Думите му прозвучаха така, сякаш ги беше казвал неведнъж.

— Значи е била почитателка на Силвия Плат?

Триш се смръщи.

— Никога не е споменавала такова нещо. Може би е считала предпочитанията в областта на поезията за нещо по-лично. Джон?

Той изглеждаше объркан.

— Не знам. Не си спомням да съм я виждал да чете поезия. Но тя четеше най-различни книги, които аз не четях. Лично аз предпочитам историята.

— Защо се интересувате от някаква книга с поезия? — попита Триш.

Пола се усмихна смутено.

— Аз самата много обичам Силвия Плат, затова просто ми стана любопитно, това е всичко — и веднага друг въпрос, за да отклони разговора от необичайното, за да не бъде то последното, което ще помнят от разговора. — А що се отнася до онази кампания на Дейзи — настояването на бащите да поемат отговорност за децата си, за първи път ли коментираше въпроса толкова публично?

Триш и Джон се спогледаха, като че ли в търсене на отговор. Джон поклати тава.

— Беше го споменавала пред мен, мимоходом. Но никога преди не беше го огласявала така публично. Обикновено говореше на теми от местен характер. Но от партията настояваха тя да обмисли кандидатурата си за парламента и тя искаше да покаже, че може да се справи и с по-голяма сцена.

— Но Дейзи ми каза, че шумът, който тя предизвика, им харесал. Харесало им това, че може да привлича вниманието към определени въпроси — допълни Триш. — Беше на път да направи кариера. Тежко е да се помисли. Особено като се има предвид, че става дума за такава трагична злополука.

Джон се поизправи на стола си.

— Както каза Триш, трябва да е било някаква странна злополука. Дейзи никога не би се самоубила. А ако някой е искал да я убие, щеше да го направи явно, нали? Иначе не би имало смисъл.