Да разбиеш мълчанието

43.

Урсула Форман се взираше обезсърчено в колата си. Една спукана гума беше нещо достатъчно неприятно. Но по всичко личеше, че са я рязали с нож. Почти беше успяла да развие пренебрежително отношение към безкрайния поток от злословия, който се лееше към нея по интернет, присмиваше се публично, а в себе си презираше авторите му. Но ако в случая ставаше дума за това, за което си мислеше, това би означавало обезпокоителна ескалация. Не беше кой знае какво да сипеш оскърбления по нечий адрес в мрежата. Докато рязането на гумите на колата ѝ беше агресия от по-различно естество. Тя се озърна, почти като че ли очакваше извършителят да се крие в сенките на паркинга на хранителната банка.

Но тук нямаше място, където някой би могъл да се скрие, а и не се виждаше никой. Бяха паркирани няколко коли, предимно на доброволци; повечето им клиенти не можеха да си позволят да идват тук с коли. Който и да бе направил това, беше изчезнал отдавна. Тя не можеше дори да бъде сигурна, че атаката е насочена конкретно към нея. Наоколо живееха някакви откачени противници на хранителните банки, които твърдяха, че те привличат хора, които в техните очи бяха просто паразити: имигранти, бедняци, хора с психически проблеми, чието лечение не налагаше изолация.

Урсула измърмори нещо под нос и отключи колата си. Най-малко от всичко ѝ се искаше да сменя гума. Искаше вече да се е прибрала у дома и да яде вкусната вечеря, която Бил сигурно беше приготвил. Утре сутринта щеше да отиде за два дни до Лондон, а в такива случаи винаги държеше да сготви нещо специално в навечерието на заминаването си. Като че ли искаше с ароматите, които щяха да останат след него в кухнята и хладилника, да ѝ напомня за себе си.

Докато тя отваряше багажника, някаква друга кола навлезе в паркинга и спря до нея. Урсула погледна към нея и разпозна новия доброволец, с когото беше разговаряла миналата седмица. Как ли му беше името? Майк? Мат? Мартин? Тя избута настрана купчината екологични пазарски торби и вдигна капака на резервната гума. Мат, да, така беше.

Преди тя да разбере какво става, той вече стоеше между двете коли. На лицето му бе изписана загриженост.

— Нещо не е наред, така ли, Урсула?

— Някой е срязал една от гумите ми — каза тя, привеждайки се напред, за да освободи скобата, която придържаше резервната гума.

— Шегуваш се. Това е ужасно.

Тя помълча, после въздъхна.

— Доста обезпокоително е, Мат. Свикнала съм да оспорват онова, което пиша, но никога не се е стигало до директни атаки като тази.

Той пристъпи напред.

— Позволи ми да ти помогна. Доста съм сръчен — и той се усмихна, с открито, обезоръжаващо изражение.

Тя се поколеба, но само за миг. Като съвестна феминистка съзнаваше, че трябва сама да поеме отговорност за себе си. Но имаше и по-лоши неща от това да приемеш нечия помощ, дори ако този, който ти я предлага, е мъж. В края на краищата, не можеше да се каже, че тя разиграва ролята на безпомощна малка женичка. Беше напълно способна да смени гумата сама, но честно казано, не би възразила да се отърве от тежката работа и свързаната с нея мръсотия.

— Благодаря. Много съм ти задължена — тя отстъпи, за да му даде достъп до резервната гума и инструментите.

— Ще се справя за нула време — каза той. — Обичам да си цапам ръцете. А напоследък рядко ми се удава такава възможност.

По време на предишния им разговор ѝ беше обяснил, че е системен анализатор и че работи със средни и малки фирми, които го наемат да рационализира дейностите им. Затова пътувал из цялата страна и програмата му била непредсказуема. Тя предполагаше, че е добър в работата си. В хранителната банка работеше прецизно и организирано. Иначе беше доста безличен с кестенявата си коса, подстригана спретнато, но не в някакъв изразен стил, с правилните си черти и средния си ръст. Нямаше нищо драматично или заплашително у него, нищо, което би мото да притесни жените, които идваха при тях, или да накара мъжете да почувстват някакво предизвикателство.

Такъв беше и сега. Без суетене извади резервната гума и крика, скрит под шасито.

— Права си, някой я е рязал с нож — каза той, като приклекна, за да огледа другата гума. — Създава усещане за много лично отношение.

— Така е — отвърна Урсула, неспособна да възпре тръпката, която премина по тялото ѝ. — Но може колата да е избрана произволно. Може да е някой, който е против хранителната банка.

Той поклати глава.

— Не мисля така. Ако е някой, който се дразни толкова много от хранителната банка, би счупил с тухла някой прозорец или щеше да хвърли кучешки лайна в пощенската кутия.

— Това наистина ме плаши. Получавам много хейтърски имейли — не знам дали споменах пред теб, че работя в едно онлайн списание? Някои хора — честно казано, някои мъже — не харесват онова, което пиша в него. Но за първи път се сблъсквам с такава директна, лична атака.

Той изпухтя, докато се опитваше да развинти гайките, придържащи скобата на колелото.

— Човек не мисли за тези неща, когато прави полемично изказване. За хората, които ще се възмутят дотолкова, че може да те нападнат директно.

— Колко си прав — въздъхна Урсула. — Но не бих направила нищо по-различно. Човек трябва да защитава убежденията си. Какъв би бил иначе смисълът да ги има?

Последната гайка поддаде пред силата му и той изтръгна гумата от гнездото ѝ.

— Съгласен съм. Проблемите започват, когато се наложи да се справиш с факта, че другите имат различни убеждения, понякога несъвместими с твоите. И те биха изтъкнали също толкова аргументи в тяхна защита, колкото и ти, когото защитаваш своите.

— Много правилно становище. Но не е ли най-разумното в такъв случай да разговаряме? Да приемем факта, че мислим различно? Вместо да пълним входящата поща на хората е оскърбления и да им режем гумите?

Той повъртя резервното колело в опит да изравни отворите на джантата с болтовете.

— Някои хора не са в състояние да водят разумен спор. Те не биха помръднали от позициите си дори ако им представиш убедителни доказателства, че грешат — гумата застана с изтракване на мястото си. — Уф, почти приключих. Никаква специална уговорка ли имаш?

— Не, прибирам се у дома. Мъжът ми заминава утре за Лондон по работа и тази вечер е приготвил специална вечеря.

— Само за семейството?

— Само за нас двамата. Нямаме деца.

— Жалко — той започна да затяга на ръка гайките.

— Не, не съжаляваме за това. Решихме, че на земята ѝ без това има достатъчно много деца, а и двамата обичаме работата си и държим на кариерите си, а щеше да е трудно да ги градим, ако имаме деца. Никой от нас не се е почувствал особено потиснат от това — тя сви рамене. — Това ни устройва. А ти?

Той се приведе над колелото.

— Не съм срещнал подходящата жена.

Урсула, която след четиринайсет години, преживени заедно, все още считаше срещата си с Бил за благословия, изпита мигновено съжаление към него.

— Не е прекалено късно — каза тя. — Много кора намират любовта на по-късен етап от живота си.

Той се позасмя сухо.

— А много така и не я срещат. Струва ми се, че изискванията ми са прекалено високи — той затегна с ключа докрай гайките. — И като стана дума за високи изисквания, бих те помолил за съвет.

— Разбира се — отвърна Урсула, без да е сигурна какъв точно ангажимент поема, но съзнавайки, че е редно да му върне услугата.

— Занимавам се с моята работа от доста време, и бих казал, че съм развил индивидуален подход в преценяването на онова, което фирмите могат да предприемат, за да работят по-ефективно. Мислех, че е възможно да се направят пари с някакъв наръчник, който би могъл да служи на шефовете сами да разработват стратегии за ефективност.

— Вероятно си прав. В края на краищата, няма как да бъдеш навсякъде.

— Именно. Може ли да се отбия у вас някой път, за да поговорим какво точно трябва да направя? От практическа гледна точка? Мислех си, че тъй като работиш в Telllt!, може да ми дадеш някои полезни съвети.

Урсула си каза, че това не би ѝ струвало кой знае какво усилие. Един час край кухненската маса щеше да е достатъчен, за да се отплати за любезността му.

— Да, разбира се — отвърна тя. — Ще ми бъде удобно да наминеш сутрин, когато и да било сутрин през тази седмица. Ще работя у дома. Винаги се радвам на някоя възможност да прекъсна работа и да изпия едно кафе.

Той се усмихна.

— Нямаш представа колко ме зарадва. Ще очаквам с нетърпение срещата ни.