Да разбиеш мълчанието

45.

Карол изчака останалите да си тръгнат и повика обратно Тони, тъкмо когато той отиваше към вратата.

— Какво е искреното ти мнение? — попита тя, облягайки се на масата, а умореният ѝ поглед издаваше колко неистинска е била увереността, която бе проявила по време на брифинга.

— Мисля, че се справяш добре, като се вземат предвид всички обстоятелства.

Тя поклати глава с уморена усмивка.

— Нямах предвид себе си, а случая — ако такъв съществува. Ако не сме се впуснали да преследваме сенки, защото имаме нужда да вършим нещо, за да не се побъркаме.

— Каквато и да е стойността на мнението ми, аз мисля, че случай съществува. Но мисля също така, че трябва да действаме бързо, защото всеки момент някое от регионалните звена, които обслужваме, може да ни поднесе повод за официално разследване. И тогава ще ни припари под краката. Трябва да решим този случай и за да покажем, че разполагаме с необходимите умения да забелязваме онова, което се случва под носа ни. Но и за да си припомним колко ни бива.

Карол прокара ръка по косата си.

— Прав си — тя затвори очи за миг, присвивайки клепачи. — Господи, колко добре би ми се отразило едно питие! Все ми се налага да се хвана здраво за нещо, за да не личи, че ръцете ми треперят — погледна го право в очите. — Нямах представа, наистина нямах представа колко тежко е положението с моето пиене. Искрено вярвах, че го държа под контрол.

Той постави ръка над лакътя и.

— Никога не е лесно да бъдем обективни, когато става дума за нас самите. Затова аз имам нужда от консултанта си. Джейкъб невинаги е прав, както и аз не съм винаги прав. Но той винаги ми помага да видя нещата в различен ракурс. Ти имаше нужда само от това, Карол. Справяш се много добре. Можеш да ми вярваш за това.

Вратата зад тях се отвори и двамата се обърнаха, заставайки лице в лице с висок, кокалест млад мъж с големи кафяви очи, фино очертани вежди и смешно дълги мигли. Той беше облечен в тъмносин костюм, който може би щеше да изпълни някой ден, ако се хранеше редовно в полицейския стол. Усмихна се неуверено.

— Главен инспектор Джордан? Аз съм детектив Хусаин. Казаха ми, че ме местят във вашия отдел.

Карол го огледа от горе до долу.

— Нали знаете какво представляваме?

Той кимна, но изражението му си остана неуверено.

— Отдел за борба с особено тежки престъпления. Като летящия отряд на Лондонската полиция, само че не се занимавате с въоръжени грабежи, а с убийства.

— И сме неподкупни за разлика от тях — каза Тони. — Не забравяй неподкупността.

Хусаин явно не беше наясно дали това е шега или не. Той като че ли се засегна.

— Да, сър.

— Не съм „сър“. Дори не съм ченге. Аз съм Тони Хил. Доктор Тони Хил, клиничен психолог.

— Не питай какво търси той тук — каза Карол. — Трудно е за обяснение, преди да го видиш на практика. Радвам се, че се присъединяваш към нас. Сержант Макинтайър говори много възторжено за теб.

— Благодаря, мадам — облекчението му, че вече е стъпил на здрава почва, се изпари, когато забеляза смръщването ѝ.

— Не ме наричай мадам. Шефе, бос, дори главен инспектор Джордан, но не и мадам. Такова обръщение ме кара да се чувствам на сто и четири години.

— Да, ма… шефе — той почти се усмихна.

— А какво е малкото ти име? Ние тук не държим на формалностите.

— Карим, шефе.

— Добре, Карим. В този екип ще носиш значителна отговорност. Ще трябва да се учиш бързо и добре. Намираме се на такъв етап, че трябва или да плуваме, или да потънем.

— Няма проблем, шефе. Аз съм добър плувец — той се усмихна, самоуверено, но не нагло.

— Е, тогава ще те накараме да скочиш в дълбокото. Тръгваш с мен. Може да шофираш. Отиваме в Рочдейл.

— Ще обикаляме основните забележителности, така ли, шефе?

Карол погледна измъчено Тони.

— Бог да ми е на помощ, още един, който се има за шегобиец. Хайде, Карим. Ще ти обясня по пътя за какво става дума.

Според сведенията на Стейси Стив Фишър работеше за една застрахователна компания. Беше един от хората, които звънят по вратите на нищо неподозиращи хора, готвещи се да вечерят, за да им отправят страховити предупреждения колко много ще се повишат вноските им, ако не видят къде е правият път и не започнат незабавно да се застраховат в компанията, представлявана от посетителя. Представата, че човек може да се издържа с такава работа, подейства ужасно потискащо на Карол. Лесно беше да се отнесеш с пренебрежение към такива амбулантни застрахователи, но тя предполагаше, че повечето от тях са почтени млади хора, опитващи се отчаяно да се издържат със законно придобити средства, приемайки подобни жалки назначения, тъй като не са могли да намерят нищо друго. Сред тях сигурно имаше и боклуци като Стив Фишър, но такива като него имаше навсякъде. Дори в полицията.

Тя изрази това свое мнение пред Карим, докато пътуваха по магистралата към Рочдейл.

— Нали знаете колко тежка е работата на униформените полицаи през уикенда? Безпросветното напиване, побоищата, изпотрошените хора в спешно отделение? — каза той.

— Каква е връзката? — попита Карол, питайки се как от амбулантни застрахователи са стигнали до безпросветно напиване.

— Струва ми се, че това до голяма степен се дължи и на факта, че повечето млади хора на моите години са принудени да приемат подобни жалки назначения. Всеки ден едно и също, шефовете те мразят и не им пука, че ти го знаеш, самата ти работа те кара да се чувстваш като кучешко лайно, залепнало за нечия подметка. Така че, когато дойде уикендът, не искаш нищо друго, освен да се отрежеш тотално и да забравиш колко отвратителен живот водиш.

— Значи това е начинът, по който ти би решил проблема? Като осигуриш на хората стойностна работа?

— Да, така мисля.

— Но навремето, когато аз бях млада, пак имаше много непрестижни работни места. Да работиш в мина или във фабрика — това не е ли също толкова лошо?

Карим навлезе в отклонението, което щеше да ги отведе в индустриалната зона, където работеше Стив.

— Работата е била тежка, да. И е била опасна. Но хората са били заедно, били са приятели, били са готови да си помагат. А и са имали сигурност — такива работни места са били доживотни, стига да ги искаш. Първата работа на баща ми, след като пристигнал тук, била в една фабрика в Блакбърн, и той ми е разказвал, че е имал съвсем ясното чувство, че може да се издигне и да постигне нещо за себе си. А хората от моето поколение не се чувстват така. Повечето момчета, които познавам, не изпитват никакъв оптимизъм. Аз съм кажи-речи единственият, който мисли, че има шансове за добро бъдеще. Ако работех в кол-център, вероятно при всяка възможност щях да отивам да се натряскам някъде.

Казаното от него звучеше смислено. Карол се усмихна с лека ирония. Щеше да се впише добре сред устатите, своеволни представители на екипа, който сега щеше да се превърне в негов втори дом.

— Склонна съм да се съглася.

Завиха по широка улица, оградена от двете страни с безлични блокове с тухлени фасади и тесни прозорци. Мястото, накъдето се бяха насочили, беше окичено за тяхно удобство с табели, на които бяха изписани името на компанията и предлаганите от нея услуги. Карим спря пред едно място на паркинга, запазено за финансовия директор и погледна въпросително Карол.

— О, да — каза тя. — Не бих се отказала да ги настъпим по мазолите.

Влязоха в толкова миниатюрна приемна, че само тяхната поява беше достатъчна тя да изглежда претъпкана. Карол извади картата си.

— Тук съм, за да разговарям с един от вашите служители, Стив Фишър.

Рецепционистката, двайсет и няколко годишна пълна жена с идеално фризирана коса, безукорен грим и маникюр, почти не им обърна внимание.

— Имате ли уговорена среща? — това дори не звучеше като въпрос.

Карол ѝ отправи най-опасната си усмивка и заговори тихо. Съчетанието беше плашещо.

— Аз нямам нужда от предварителна уговорка. Ръководя регионалния отдел за борба с особено тежки престъпления и съм дошла, за да говоря със Став Филтър. А сега, ако вие не сте в състояние да ми осигурите тази среща, ви предлагам да се свържете с някой, който ще го направи.

Рецепционистката успя да подбели очи като последна проява на предизвикателство. Но вдигна телефонната слушалка и натисна едно копче.

— Тук едно ченге иска да разговаря с някой си Став Фишър… Не, не каза… Добре — и тя остави слушалката със замах. — Господин Ласкаровиц ще дойде след минута.

— А той е… — обади се Карим.

— Отговаря за тези неща.

Още докато тя говореше, една врата зад нея се отвори и някакъв набит мъж с бръсната глава и петна от пот под мишниците връхлетя в приемната.

— От полицията ли сте? — попита той недоверчиво. — Какво търсите тук?

„Хайде пак.“ Карол представи себе си и Карим и обясни причината за идването им.

— За какво искате да разговаряте със Став?

Карол хвърли поглед към рецепционистката.

— Може ли да говорим на не толкова публично място?

Ласкаровиц измърмори под нос „О, да му се не види“ и ги поведе по един мрачен коридор. Първата врата, до която стигнаха, беше на кабинета му. Стаята беше малка, но спретната, стените покрити със снимки, на всяка от които се виждаше той — или как се ръкува с други също толкова непривлекателни мъже, или позиращ с още няколко души във футболни екипи. Вътре миришеше на пържен лук, мокетът беше същинска мозайка от кафяви петна. Нямаше къде да седнат, затова Карим се облегна на една стена, а Карол приседна на единия ъгъл на бюрото, развеселена от притеснението, изписано по лицето на Ласкаровиц.

— Моментът е много неподходящ. Сега е средата на неговата смяна. Защо не се обадихте предварително, за да се уговорите да се видите с него през свободното му време, а не през това, за което му плащам?

— Трябва да разговарям със Стив Фишър във връзка с поредица заплашителни и оскърбителни постинги в Туитър, които са пуснати от неговия акаунт.

Мениджърът беше искрено стъписан.

— Стив? Та той и на мравката прави път. Не би заплашвал никого.

— Ако това е така, аз съм убедена, че той ще успее да ни разясни случая. Бихте ли ми казали дали е с нормално работно време или е винаги на смени?

— Защо ви е да знаете? — Карол чакаше търпеливо, без да откъсва настоятелния си поглед от него. Той въздъхна театрално. — Той е координатор на дневните смени, затова работи от шест сутринта до два следобед, от неделя до четвъртък. Защо?

— В такъв случай изглежда, че е пращал някои от оскърбленията в Туитър, докато е бил на работа.

— Не мога да повярвам. Сигурно става дума за шега, а някой, лишен от чувство за хумор, е решил да прави скандали?

Карол кимна на Карим, който извади един лист от джоба си.

— „Искам да те видя как гориш, кучко.“ Това е една от шегите. „Време е някой да те изнасили, за да ти вкара ума в главата“. Това е друг пример.

Ласкаровиц беше пребледнял. По горната му устна беше избила пот.

— И той е изпращал тези заплахи оттук?

— Това е едно от нещата, които се надяваме да узнаем от господин Фишър. Бихме ли могли да използваме за тази цел вашия офис, стига да ни намерите два стола?

Той избърса горната си устна и посегна към телефона.

— Имаме конферентна зала. Там е по-просторно — плъзна пръст по един лист, залепен за плота на бюрото му, после започна да натиска ожесточено копчетата на телефона. — Стив, Рей е на телефона. Трябва да говоря с теб незабавно, в конферентната зала. Какаото и да правиш, остави го и слез веднага — той трясна телефонната слушалка и издиша шумно през нос. — Господи, само това ми трябваше.

Последваха го по коридора до едно малко по-голямо помещение, обзаведено с маса и половин дузина пластмасови столове. Цялата мебелировка изглеждаше като извадена от контейнер за отпадъци.

Ласкаровиц загриза кожичката на един от ноктите си, полюлявайки се на пети. Изминаха няколко минути, преди вратата да се отвори и на прага да застане млад мъж, зле подстриган и с пъпчиво лице.

— Викаш сте ме?

Гласът му звучеше така, сякаш беше видял как адът се разтваря пред него. Когато пристъпи навътре в стаята, Карим се измести незабележимо така, че да препречва пътя му към вратата.

— Не аз — каза мрачно Ласкаровиц. — Хората са от полицията. Ще трябва да дадеш някои обяснения, Стив.

Очите на Фишър се разшириха, той хвърли поглед зад гърба си. Изражението му разкри всичко; мимолетната мисъл за бягство, осъзнаването, че пътят му е преграден, ужасът пред онова, което го очакваше.

— Никога не съм правил нищо лошо.

Карол фокусира вниманието си върху него, сякаш насочваше лъча на прожектор.

— Ела тук и седни, Стив. Трябва да поговорим. Благодаря ви, господин Ласкаровиц, ще разговаряме с вас, преди да си тръгнем.

Тя почака мениджърът да напусне с нежелание стаята, без да откъсва очи от уплашения млад мъж, чиято адамова ябълка подскачаше нагоре-надолу, докато той преглъщаше трескаво. После каза:

— Стив Фишър, трябва да ви разпитам във връзка с изпращането на заплашителни и оскърбителни съобщения. Не сте длъжен да отговаряте, но ви предупреждавам, че ако не споменете нещо, на което после искате да разчитате пред съда, това може да се отрази на защитата ви. Всичко, което кажете, може да бъде ползвано като доказателство. Разбирате ли ме?

— Какво? Арестувате ли ме? Трябва ли ми адвокат? — гласът му се извиси до писък.

— На този етап просто се опитвам да установя фактите. Ако държите да присъства адвокат, това, разбира се, е ваше право. Ще ви отведем в полицейския участък и ще изчакаме с вас, докато се намери служебен адвокат; който да се заеме с вашия случай. Макар че не съм сигурна, че ще имате право на служебна защита…

— Иначе може да си поговорим спокойно и приятелски тук — намеси се Карим, приближи се и издърпа един стол.

Филтър изду тънките си устни, докато обмисляше.

— Добре, съгласен съм да говоря с вас.

Карол взе листовете, които държеше Карим, и започна да ги прелиства, докато откри онзи, който ѝ трябваше. Постави го пред Филтър.

— Това ли са вашите онлайн профили? В Туитър, Инстаграм и останалите?

Той преглътна с усилие.

— Как сте получили тази информация? Това са лични данни.

— Лични, докато не нарушиш закона — каза сурово Карим. — Твоите ли са?

Филтър кимна.

— Да — и отпусна рамене. Знаеше какво следва.

— Изпращал ли си тези съобщения на Дейзи Мортън? — Карол постави два листа пред него. — „Ще гориш, кучко. Прекали с презрението си към мъжете. Ще те побъркаме.“ Ами това? „Надявам се децата ти да измрат бавно от рак, за да си получиш заслуженото.“ Това твое дело ли е?

Фишър гледаше отчаяно ту към единия, ту към другия.

— Изобщо не се опитвай да ни пробутваш някакви жалки оправдания от рода на това, че някой приятел е свил телефона ти — изръмжа Карим. Всеки път, когато отвореше уста, той ставаше все по-симпатичен на Карол.

Фишър се покашля и пъхна ръцете си под бедрата.

— Да. Аз ги писах.

— Как се почувства, когато Дейзи Мортън наистина изгоря? Когато къщата ѝ се взриви, тя загина, а семейството ѝ загуби дома си? Зарадва ли се?

Той поклати глава, гледайки я умолително.

— Не съм го мислил наистина, аз просто… ами не знам, говорех на едро.

— Правил си се на голям мъжага — каза с присмех Карим. — И къде беше, когато загина Дейзи Мортън?

Фишър буквално подскочи на мястото си.

— Какво?!

— Чу какво казах.

— Какво общо има това с мен? Тя се е самоубила. Нямам абсолютно нищо общо с това.

— Мислиш, че това, че си я заливал с такава помия, няма отношение към решението, което е взела?

Фишър избута стола си назад от масата, сякаш физическото разстояние между него и думите му можеше да прекъсне връзката му с тях.

— Дума дупка не прави, човече. Просто думи, това е всичко, просто думи.

Карол се приведе напред.

— Къде беше през онзи ден, Стив? Може би си отишъл в дома на Дейзи, за да ѝ кажеш в лицето какво мислиш за нея?

— Не! — изскимтя той. — Не съм припарвал до нея. Вижте, аз не съм единственият, който е изпращал такива съобщения. Много бяха. Аз просто започнах да правя това, което правеха всички останали.

— Но тя не е била единствената, към която си отправял подобни заплахи — Карол постави на масата разпечатки на други съобщения. — Кейт Ролинс. „Трябва да те изнасилят, за да ти влезе умът в главата.“ „Прекалено си грозна, за да те изпукаме. За разлика от готината си дъщеря. Ще накараме нея да плати за мръсната ти уста.“ Кейт също се е самоубила. Къде си бил в деня на смъртта ѝ? Може би в Лондон, убеждавайки я да се отрови с изгорелите газове в гаража си? Ами Джазмин Бъртън? — още листове се трупаха на масата. — Какво ще кажеш за това? „Някой да те намушка с нож и да те изчука в дупката.“ Какво си представяше, като пишеше това, Стив? Къде си бил през нощта, когато Джазмин е влязла в Екс и се е удавила?

Сега вече той трепереше с цялото си тяло, зъбите му тракаха като в пристъп на треска.

— Никога. Никога не съм припарвал до тях. Никога.

— Изпращал си им тези оскърбителни съобщения, а сега те са мъртви. Връзката е пряка, Стив — Карол побутна листата към него и се облегна назад със скръстени ръце и непроницаемо изражение.

Филтър се разплака, едри сълзи се зарониха по бузите му.

— Никога — изхлипа той.

Карол бързо се спогледа с Карим. И двамата бяха наясно, че нямат пред себе си убиец. Но инстинктивното убеждение не можеше да послужи като доказателство. За да вдигнат подозренията от Филтър, им трябваха доказателства.

— Успокой се, Стив — каза Карол. — Необходимо е да ни докажеш, че нямаш нищо общо с тези смъртни случаи. Трябва ни работният ти график. Трябва да ни представиш алиби за датите, на които са умрели тези жени. И тогава, може би, всичко това ще остане в миналото.

Той преглътна, пое си дъх с усилие и я погледна жалостиво.

— Нали няма да ме изпратите в затвора?

— Аз не вземам тези решения. Но имай предвид едно, Стив. Ако ме излъжеш и за най-незначителната подробност, си вътре. А когато излезеш, ще можеш да се броиш за късметлия, ако се уредиш за чистач на тоалетни. Сега да започваме, става ли?