Дар за бурята

26

Краткият отдих, даден от дъжда през последните часове, бе приключил. Междувременно облачното небе, действайки като предпазен плащ, бе успяло да покачи леко температурата и да спре вятъра, който не беше особено силен, но затова пък леденостуден. Началникът на жандармерията и двама патрулни полицаи вървяха неотстъпно по петите им, за да следят за стриктното изпълнение на заповедта, която съдия Лорен дьо Гувенен бе свела до отместване на покривната плоча, слизане в гробницата и отваряне само на детските ковчези, с цел да се установи дали труповете на децата са вътре, но без да ги вадят на повърхността, нито да докосват телата по какъвто и да е начин. Заповедта се отнасяше и за Йоланда Беруета, на която се даваше правото да надникне отгоре, за да се увери, че телата на синовете ѝ наистина са там, където трябваше да бъдат.

Застанаха да чакат до полицаите и служителите от кметството, които се криеха от дъжда под тесния портик пред входа на храма. Свещеникът подкрепяше Йоланда и шепнеше утешителни думи в ухото ѝ, а тя се бе облегнала на рамото му разстроена, но спокойна.

Дъждът от последните часове бе наквасил шуплестите надгробни плочи и по-тъмният цвят на камъка издаваше неговата порьозност, но в замяна на това по-ясно изпъкваха лъскавият мъх и плъзналите по гробниците лишеи, които Амая не бе забелязала при предишното си посещение. За щастие, валежът бе прогонил евентуалните любопитни зяпачи по домовете им и групичката пред църквата, в която само френските полицаи бяха с униформи, не биеше много на очи. Тъмносиня, очевидно служебна кола, спря на паркинга пред входа на гробищния парк и в същия миг телефонът на жандармерийския началник зазвъня.

— Последвайте ме, съдийката дойде.

Амая вдигна качулката на якето си и тръгна след полицейския шеф под дъжда.

Задното стъкло на колата се спусна със съскане и съдия Дьо Гувенен погледна с неприязън към влагата навън. Амая си я беше представяла по-другояче, може би заради обяснението на Ириарте, че била „корава“ жена, свикнала да се занимава със зловещи неща. Лорен дьо Гувенен бе събрала косата си на кок като балерина, носеше кораловочервена пролетна рокля и леко палто, истинско предизвикателство пред последните пристъпи на зимата. Началникът на жандармерията се наведе, за да говори с нея, и Амая последва примера му. От колата се разнесе силна миризма на билки и мента, идваща от тубичката с дражета, която съдийката държеше в ръка и явно много обичаше.

Дьо Гувенен леко им кимна за поздрав.

— Началник, госпожо инспектор… Предполагам, че вдигането на плочата ще отнеме доста време. Съдебният секретар ще присъства на процедурата. Повикайте ме, когато сте готови, нямам намерение да съсипвам обувките си, чакайки под дъжда.

Докато се връщаха при останалите, Амая каза:

— Голяма работа е тази ваша съдийка, колко ли ще страда, ако се наложи да слезе вътре в гробницата.

— Ако се наложи, ще слезе: мрази дъжда, но е една от най-добрите, които познавам, любознателна и остроумна. Баща ѝ оглавяваше Парижкото управление по сигурността и да ви кажа право, си личи, тя е сред съдиите, които улесняват работата ни.

Лорен дьо Гувенен се оказа права, работата по отместване на плочата отне повече от час. Работниците започнаха с разчистването на огромното количество цветя отгоре, после заобиколиха гроба, споглеждайки се загрижено.

— Какво има? — попита Амая.

— Плочата видимо е в много лошо състояние и се боят да не се счупи при преместването. Решиха да докарат малък хидравличен кран, да подпъхнат отдолу каишите и да я повдигнат, вместо да я плъзгат на една страна, както възнамеряваха.

— Много ли ще се забавят?

— Не, кранът е в общинския склад, който е съвсем наблизо, но им трябва друго превозно средство, за да го докарат до тук.

— Колко време ще им отнеме?

— Казват, че около половин час…

Началникът на жандармерията отиде до колата на съдийката, за да я уведоми за забавянето. Свещеникът им предложи да чакат вътре в храма, но всички отклониха поканата.

— Как се разпознава адвокат на гробище? — попита Йонан. — Това е единственият ходещ труп — кимна той към групичката, която забързано крачеше към тях под два чадъра.

Амая позна Марсел Тремон, а този до него несъмнено беше адвокатът му; Тремон водеше под ръка и млада жена в червена рокля, която не успяваше да прикрие напредналата ѝ бременност. Чу зад гърба си как Йоланда Беруета простена като ранено животно и се обърна към нея, докато полицаят се сражаваше с адвоката.

— Йоланда, добре ли сте?

Жената се наведе към нея и ѝ прошепна нещо на ухото. Амая се върна при полицая и прекъсна възраженията на защитника.

— Йоланда Беруета твърди, че има заповед за недоближаване, според която вашият клиент няма право да се приближава на по-малко от двеста метра от нея, така ли е?

Началникът на жандармерията доби още по-решително изражение и се втренчи изпитателно в адвоката.

— А мога ли да знам вие коя сте? — отвърна предпазливо защитникът.

— Инспектор Саласар, началник-отдел „Убийства“ в Окръжната полиция.

Мъжът я погледна с удвоен интерес.

— Значи, вие сте Саласар? Тук сте извън вашата юрисдикция.

— Отново грешите — намеси се саркастично началникът на жандармерията. — Прочетете заповедта. Ако не умеете да четете, аз ще ви я прочета.

Адвокатът го изпепели с отровен поглед, преди да се съсредоточи върху документа. После се обърна към мъжа и жената, чакащи под чадъра, и им прошепна нещо, което предизвика гневните им възражения.

— Имат двайсет секунди, за да напуснат гробището — обърна се полицейският шеф към униформените полицаи, — ако откажат, ги арестувайте и ги закарайте в управлението.

Адвокатът придружи клиентите си до изхода на гробището, но от високото Амая ги видя да застават по-надолу на улицата, спазвайки стриктно дистанцията от двеста метра.

Дъждът се усилваше и образуваше дълбоки локви между гробовете. След като се върнаха с крана, на работниците им трябваше още четвърт час, за да го закрепят върху неравния терен. С нещо като водач за кабели плъзнаха каишите под плочата и бавно започнаха да я повдигат.

— Спрете! — извика началникът на жандармерията, тичайки към тях със залепен за ухото телефон.

— Какво става? — попита разтревожено Амая.

— Върнете я на мястото ѝ, съдийката отмени заповедта.

Амая зяпна, не вярвайки на ушите си.

— Елате с мен — обърна се към нея началникът. — Тя иска да говори с вас.

Отново съскането на прозореца, с който нейна чест се изолираше от света.

— Инспектор Саласар, обяснете ми защо току-що ми се обади един испански колега, който ме уведоми, че той води случая и че изрично е отказал да издаде разрешение за отваряне на детски гробове. За каква се мислите? Направихте ме за смях пред колегата, на когото трябваше да се извиня, защото вие не знаете докъде се простират правомощията ви.

Водата се стичаше от двете страни по шапката на Амая и както се беше навела, няколко едри капки паднаха от краищата ѝ вътре в колата и намокриха тапицерията, докато съдийката я гледаше с видимо възмущение.

— Да, ваша чест, въпросният съдия отказа заповедта, но за друг случай, който по принцип няма нищо общо с този. Вече ви обясних.

Съдийката я прекъсна:

— Той друго ми каза. Прескочили сте го и ме поставяте в много трудно положение. Много съм ядосана, инспекторе. Да знаете, че ще уведомя за това вашите началници и дано никога не ви се налага да опирате отново до моята помощ, защото отсега ви казвам, че няма да я получите — отсече тя и натисна бутона; стъклото се вдигна и Лорен дьо Гувенен потъна в ментовата атмосфера, докато колата потегляше.

Амая усещаше погледите на полицаите, забодени в гърба ѝ, и лицето ѝ пламтеше от унижение и гняв. Стисна устни, извади телефона, който веднага се покри с дъждовни капки, и набра номера на Маркина. Сигналът прозвуча веднъж, втори, трети път, преди връзката да прекъсне. Маркина ѝ беше затворил, беше я отхвърлил не само за случая.