Дар за бурята

28

Нито чувам, нито виждам нещо — призна си тя, вперила поглед в екрана на телевизора — съзнанието ѝ непрекъснато се връщаше към събитията от деня, към разговорите, към сведенията… Мисли, които бе съумяла да държи настрана през целия ден с твърдото намерение да се посвети на семейството си. Но сега, полегнала срещу мъжа си на дивана, преструвайки се, че гледа филма, за който той бе настоял, механизмът сам се задействаше. Ангренажните колела се въртяха лудешки, смесвайки данни и факти в жестоко изтезание от неразбираеми думи, които започваха да ѝ докарват главоболие. Помисли, че трябва да стане и да вземе един аспирин, но не ѝ се щеше да се отказва от приятното усещане да седи до Джеймс по този хармоничен и безгрижен начин, запазен за хората, които наистина си имат доверие, и който през последните дни ѝ се струваше толкова далечен.

Телефонът зазвъня пронизително в джоба на обемистата вълнена жилетка, с която ходеше вкъщи. Погледна часовника и с неохота се измъкна от прегръдката на Джеймс. Беше почти един часът след полунощ. Обаждаше се Ириарте.

— Госпожо инспектор, току-що ми се обадиха от Еноа. Йоланда Беруета е тежко ранена. Очевидно се е опитала да отвори гроба на синовете си с някакъв вид експлозив. Загубила е няколко пръста на ръката си и едното око. Закарали са я в болницата в много тежко състояние. В момента там са специалистите по обезвреждане на експлозиви от жандармерията.

— Обадете се на младши инспектор Ечайде и минете да ме вземете от нас след четиресет минути.

Ириарте въздъхна.

— Госпожо инспектор, шефът на жандармерията ми се обади да ме информира от любезност, но се боя, че едва ли ще ви посрещнат особено добре след случилото се сутринта.

— Имам го предвид — отговори рязко Амая. — Знаете ли в коя болница са закарали Йоланда?

— В „Сент Колет“— отговори той недоволно, преди да затвори.

Амая позвъни, представи се и поиска сведения. Пациентката била в тежко състояние и в операционната, още не можело да се каже нищо. Наведе се да погледне през прозореца и видя, че дъждът е спрял.

Минаваше два и половина, когато пристигнаха. Ечайде трябваше да дойде от Памплона и тя бе предпочела да го изчакат. Знаеха, че експлозията е станала малко след полунощ, следователно експертите бяха имали достатъчно време за оглед на района, а съседите трябваше вече да са се прибрали по домовете си. Вероятно щяха само да оградят района с полицейска лента и да оставят една патрулна кола за охрана.

За сапьорите се оказа права, но криминолозите още работеха. Отидоха при началника на жандармерията и той ги поздрави, смесвайки любезност и загриженост.

— Добър вечер. Знаете, че съдия Дьо Гувенен много ще се ядоса, ако разбере, че сте тук.

— Хайде, началник, кой ще ѝ каже, вие ли? Ние сме европейски граждани, минавали сме оттук случайно, видели сме тълпата и сме се приближили да попитаме какво се е случило.

Той я погледа мълчаливо няколко секунди и накрая отстъпи.

— Промъкнала се е в гробището към полунощ. Тук по това време и през седмицата не можеш да срещнеш жива душа по улицата. Паркирала ей там, долу — продължи той, сочейки един скъп джип — и поставила двеста грама експлозив. Още нямаме потвърждение, но по всичко изглежда, че става дума за „Гома-2“. Предполагаме, че го е взела от запасите, използвани за взривяванията в мините, тъй като семейството ѝ, както стана ясно, е собственик на рудниците в Алмандос, Навара.

Амая кимна утвърдително.

— Така е, но ми се вижда малко трудно да го е откраднала от там. След атентатите в Мадрид от 11 март[21] в погребите на мините не се държат на склад експлозиви. Материалът, нужен за всяко взривяване, се докарва специално за целта под конвоя на полицаи от Гражданската армия и охранителите на експлозиви, каквито всяко предприятие е задължено да наема, а останалият материал задължително се описва и унищожава на място.

— Остатъците от опаковките показват, че става дума за стари и изтеглени от употреба взривни вещества, най-вероятно отпреди атентатите, което би могло да бъде обяснение. Въпреки това явно е знаела какво върши. Поставила е експлозива в една цепнатина на плочата, използвала фитил и доста стар ръчен детонатор, което също потвърждава теорията за излезли от употреба или забравени на някое място материали, до които тя е имала достъп. Един експерт би забелязал признаците за корозия, омекването на метала или наличие на „запотяване“, но тя не е обърнала внимание.

— Как се е наранила?

— Задействала детонатора и зачакала. Понеже не последвал взрив, загубила търпение. Земята беше много мокра и вероятно е помислила, че шнурът или експлозивите са се навлажнили и не действат. Приближила се точно в момента на взрива.

Амая сведе очи и изпусна целия въздух от дробовете си.

— Два от пръстите на ръката са буквално откъснати, други два бяха открити залепени на отсрещната гробница, освен това едва ли ще успеят да спасят едното ѝ око, да не говорим за изгарянията по кожата и спуканите тъпанчета. Но не беше загубила съзнание, представяте ли си? Не знам как е могла да издържи толкова… С всичките си рани се довлякла до ръба на гробницата, за да види дали децата ѝ са вътре.

— Е, вътре ли са били?

Шефът на жандармерията пак я погледна намръщено.

— Проверете сама, в края на краищата за това сте дошли, нали?

Пренебрегвайки упрека му, Амая преодоля загражденията, стигащи до входа на църквата, която светеше. Така мълчаливият сутринта свещеник сега изглеждаше в друго настроение.

— Е, доволна ли сте вече? — попита я той, докато тя се навеждаше да мине под полицейската лента.

Амая измина още няколко крачки, но изведнъж рязко спря и се върна назад, при което свещеникът отстъпи, уплашен от реакцията ѝ.

— Не, не съм доволна. Точно това се опитвах да избегна и ако всички вие, които твърдите, че толкова ви е грижа за нея, бяхте проявили поне малко човечност, отдавна щяхте да сте отворили гроба и да ѝ спестите много мъки.

Настигна Ириарте и Ечайде при гробницата. Основните щети бяха понесени от съседните гробове — рухнали разпятия и колони, разпилени сандъци за цветя и саксии. От пантеона на семейство Тремон най-повредена беше горната плоча, която, както бяха предположили гробарите, беше много крехка и сега бе разпиляна на парчета наоколо; най-големият къс нямаше и петдесет сантиметра от едната страна и лежеше в долния край на гроба до голяма локва кръв, която се бе смесила с дъждовната вода и бе потекла към цепнатините между гробовете.

Зейналата дупка беше покрита със син найлон, който Ириарте повдигна в единия край, за да осветят вътрешността с фенерите си. По двата големи, тъмни и доста стари ковчега на възрастни хора личаха следите от падналата върху тях част от плочата. Малък, метален и съвсем обикновен на вид съд, най-вероятно урна, се бе килнал на една страна полуотворен. Малко по-надясно се виждаха, силно повредени, двете малки бели ковчежета; огромна отломка, сигурно същата, която бе ударила първо големия ковчег, беше разбила странично едното и от дупката се подаваше това, което те разпознаха без никакво съмнение като бебешка ръчица. Второто ковчеже се бе преобърнало и съдържанието му се бе изсипало встрани. Бяха облекли детето в бяло за неговото погребение, при все че това едва си личеше под слоя мъх, покрил невръстното създание, чието лице бе напълно почерняло.

Младши инспектор Ечайде извади фотоапарата изпод връхната си дреха и поиска с поглед разрешение от Амая. Тя му кимна, опитвайки се да изключи звука на телефона, който звънна съвсем не навреме, подаде фенера на Ириарте, за да свети навътре в ямата, и погледна екрана. Беше Маркина.

— Господин съдия… — започна, — цял ден се опитвам…

— Утре сутрин точно в девет в кабинета ми — пресече той обясненията ѝ.

Трябваше да погледне дисплея, за да се увери, че е затворил.