Дар за бурята

32

Тръгна пеш към полицейското управление, за което веднага съжали, защото въпреки бързия ход, вече се бе вледенила от студ. Пухеното яке, с което бе отишла в планината, още не беше изсъхнало, а палтото, което бе избрала, се оказа прекалено тънко за последните пристъпи на зимата тази сутрин и побелялото небе, вещаещо сняг. На вратата се сблъска с инспектор Ириарте. Той изпращаше Бенигно Беруета, който се спря, като я видя.

— Госпожо инспектор…

Тя предпазливо се приближи: реакцията на близките беше непредвидима. Мъката и отчаянието много често ги караха да търсят изкупителни жертви за собственото чувство за вина и полицаите нерядко ставаха обект на гнева им. Беше го изпитвала на свой гръб хиляди пъти и още толкова пъти го бе наблюдавала. Но като видя протегнатите ръце на мъжа и очите му, които търсеха нейните, се отпусна.

— Благодаря — каза собственикът на мините, — благодаря ви за това, което се опитахте да направите. Знам какво се е случило и съм убеден, че ако ви бяха оставили да си свършите работата, нямаше да се случи. Днес сутринта, преди да дойда, ходих при нея, при дъщеря ми, и тя ми разказа, че след експлозията е надникнала в гроба и ги е видяла… Ръцете ѝ представлявали кървава маса, едното ѝ око висяло навън, но въпреки това намерила сили да насочи фенера надолу към гробницата и да потърси децата си. Знам, че ще ме помислите за луд, но ви казвам, че се радвам на случилото се. Много е страшно, но явно не е имало друг начин. Дъщеря ми го е осъзнала и затова е направила това, което направи, защото понякога се налага човек да направи каквото трябва да направи. Сега за пръв път от години тая надеждата, че ще се възстанови. Днес започна да плаче за децата си и това може да е начало към оздравяването ѝ.

Амая погледна Ириарте, който стоеше до тях, кимна и подаде ръка на бащата; той я пое и плъзна в шепата ѝ своя визитка…

— Благодаря — повтори.

На горния етаж в управлението беше тихо; в събота повечето полицаи отиваха да контролират движението, а екипът на Криминална полиция нямаше много работа там тази сутрин. Още преди да седне зад бюрото, Амая провери електронната си поща, слушайки Ириарте.

— Май ще успеят да спасят окото ѝ, но нараняванията са тежки и ще оставят последици завинаги. Животът ѝ е вън от опасност, но казват, че се възстановявала учудващо бързо. Както отбеляза баща ѝ, случилото се като че ли най-сетне е отприщило процеса на траур. Да приемеш смъртта, е най-трудната част, оттук нататък ще върви напред.

Амая помълча няколко секунди, замислена над думите му.

— Съдия Маркина ме увери, че колежката му Дьо Гувенен не смята да подава оплакване.

Ириарте въздъхна облекчено.

— Добра новина, каквито напоследък са рядкост. Мисля да се прибера вкъщи и да го отпразнувам със семеен обяд…

— Ечайде не е ли идвал?

— Днес е събота… — отговори Ириарте вместо обяснение.

— Да — каза тя, докато вадеше джиесема си и отново проверяваше съобщенията, — но нали ви казах, разбрахме се да ми изпрати вчерашните снимки от гробището в Еноа и се учудвам.

Ириарте вдигна рамене и тръгна към вратата. Тя го последва, набирайки номера на Йонан; сигналът прозвуча четири пъти, преди да се включи гласовата поща.

— Йонан, обади ми се — каза след сигнала.

Усети как студът свирепо захапва лицето ѝ още щом пристъпи прага и прие предложението на Ириарте да я закара до дома на леля ѝ. Като минаваха покрай Хуанитаенеа, инспекторът отбеляза:

— Ремонтът на къщата ви като че ли не напредва.

— Да — отвърна уклончиво тя и кой знае защо, много се натъжи. „Не всяка къща е дом“, прозвучаха в главата ѝ думите на стария господин Янес.

— Е, приятно пътуване — каза Ириарте, когато спря пред тях. — Кога тръгвате?

— Утре по обед — отговори Амая, докато слизаше. — Утре.

Следобед вече напълно побелялото небе предвещаваше неминуем снеговалеж. Някъде към пет джиесемът ѝ иззвъня и на екрана, за нейна изненада, се изписа: „Йонан дом“. Дори не помнеше, че Йонан има стационарен телефон, винаги се обаждаше от мобилния. Отсреща се чу женски глас.

— Инспектор Саласар? Аз съм майката на младши инспектор Ечайде.

Ето го обяснението: спомни си, че Йонан ѝ бе дал номера веднъж, когато се бе пренесъл при родителите си за няколко дни, докато боядисваше апартамента си.

— Добър ден, госпожо, как сте?

— Добре, но… — Беше видимо разтревожена. — Извинявайте, че ви безпокоя, но не мога да открия Йонан и… Не бих искала да ви притеснявам, може би работите.

— Не, днес не сме на работа… Потърсихте ли го на мобилния? — отговори Амая и веднага се почувства глупава; разбира се, че го е търсила, нали му е майка.

— Да — отвърна жената. — Реших, че е на работа, бяхме се разбрали да дойде вкъщи на обяд към един и… Дано не ме сметнете за луда, но той винаги се обажда, ако ще закъснее, а сега не вдига телефона си.

— Може да е заспал — каза Амая, без сама да си вярва. — Последните дни бяха изтощителни, работихме дори в ранни зори, може да не е чул телефона.

Сбогува се с жената и тутакси набра номера на Йонан, но отново се включи гласовата поща.

— Йонан, обади ми се веднага щом чуеш това съобщение.

Набра Монтес.

— Фермин, в Памплона ли си?

— Не, в Елисондо, какво ви трябва?

— Нищо, остави…

— Шефке, какво има?

— Нищо… Ечайде днес не е идвал в управлението. Бяхме се разбрали да ми донесе едни увеличени снимки, но дори не ми ги е пратил. Не вдига телефона си, а преди малко ми се обади майка му. Притеснена е, казва, че се били уговорили да обядва с тях, но не се е появил, нито ѝ се е обадил, беше истински разтревожена. За пръв път от две години ми се обажда.

След като изложи всичко, се почувства още по-неспокойна.

— Ясно — отговори Монтес. — Ще се обадя на Сабалса, той живее близо до Ечайде. Ще му отнеме само няколко минути да иде до тях и да провери дали всичко е наред, сигурно спи и е изключил звука на телефона.

— Сигурно — каза тя. — Нека иде.

Джеймс седеше пред отворените върху леглото куфари и отмяташе точките в списъка, който си беше направил, за да не забрави нещо важно. Амая внимателно сгъваше нещата, за да заемат възможно най-малко място. Нямаше да ѝ трябват много дрехи, освен за първата седмица, тъй като по време на курсовете във ФБР се носеше служебното облекло на академията, което щяха да ѝ връчат при пристигането ѝ — пуловер, къси панталони и маратонки, четири тениски, униформа за работа на терен, бронежилетка, колани, ботуши, чорапи и бадж на участник в курсовете, който трябваше винаги да носи на видно място. Химикалки, тефтер и папка с листове, както и шапка с надпис „ФБР“, единственото нещо, което участниците можеха да отнесат после вкъщи.

— Какво ти е? — попита Джеймс, който я беше наблюдавал.

— Защо питаш? — попита разтревожено тя.

— Сгъна три пъти една и съща фланелка.

Амая погледна дрехата в ръцете си като нещо непознато, което за пръв път виждаше.

— Да… — призна тя и я хвърли в куфара. — Главата ми е другаде.

Осъзна, че и преди е изпитвала това чувство, и отлично знаеше какво ще последва.

— Трябва да изляза, Джеймс — отсече.

— Къде отиваш?

— Къде отивам ли? — повтори Амая, събличайки домашната жилетка и вземайки палтото от закачалката зад вратата. — Още не знам — отвърна замислено, загледана в него.

— Амая, плашиш ме, какво става?

— Не знам — отвърна тя със съзнанието, че лъже.

„Знаеш и още как“, проехтя в главата ѝ собственият ѝ глас и забърза надолу по стълбите. Джеймс тръгна след нея, разтревожен.

Енграси, която седеше до Ибай и неговата градинка с играчки, се изправи, като я видя.

— Какво става, Амая?

Звънът на телефона прекъсна отговора. Беше Фермин Монтес.

— Шефке, бил си е вкъщи. Сабалса отишъл, видял вратата открехната… Мамка му, Амая! Застреляли са го.

Всичко около нея рухна, пръсна се на милион парчета, които полетяха към ледената пустота на света. От часове предчувстваше, че нещо не е наред, беше усетила тежестта в тила като един от нежеланите странници от арабските проклятия, които те яхват и трябва да ги носиш цяла вечност. Тогава се запита кога точно бе започнала да усеща противното присъствие. После щеше да помисли, обеща си сама, сега нямаше време. Зададе въпросите, с отговорите позвъни на Ириарте, обади се в полицейското управление в Памплона, седна в колата, извади от жабката подвижната сирена и почти я хвърли върху покрива на автомобила. Докато закопчаваше колана, инспектор Монтес скочи на съседната предна седалка, почти останал без дъх.

— Казах ви да ме изчакате.

Вместо отговор тя натисна рязко педала на газта.

— Няма ли да чакаме Ириарте?

— Той пътува с неговата кола — кимна тя към огледалото за обратно виждане, където вече се виждаше автомобилът на инспектора, който тъкмо ги настигаше.

— Какво точно ти каза Сабалса?

— Че позвънил, но никой не му отворил. Тогава заблъскал по вратата и тя се оказала открехната, макар че на пръв поглед не си личало, и отстъпила пред ударите. Още с влизането си го видял проснат на пода, прострелян.

— Къде?

— В гърдите.

— А жив ли е?

— Не знаеше; каза, че имало много кръв, повикал линейка и ми се обадил.

— Как така не знае? Та нали е полицай, за бога!

— При кръвозагуба пулсът много отслабва — обясни Монтес.

Амая изсумтя.

— Колко са изстрелите?

— Какво?

— Колко са изстрелите? — изкрещя тя, за да надвика сирената.

— …Два, доколкото е забелязал.

— Доколкото е забелязал… — повтори Амая и ускори още повече по правата отсечка, проклинайки всеки километър, отделящ Елисондо от Памплона. — Звънни му пак — заповяда.

Монтес мълчаливо се подчини, но след секунда затвори телефона.

— Не отговаря!

— Настоявай! — кресна Амая. — По дяволите! Настоявай!

Монтес кимна и отново набра.

Бяха стигнали до първите постройки на предградията, когато заваля сняг. Едрите парцали падаха върху колата толкова бавно, че ѝ изглеждаха нереални, както щеше да си спомни по-късно. Всичко, случило се след обаждането на Монтес, щеше да ѝ изглежда такова, но снежните парцали, които се сипеха бавно над Памплона като листенца от повехнали рози, щяха да останат запечатани в съзнанието ѝ до края на живота ѝ.

Небето пропадаше. Небето се пропукваше от болка и затискаше града, а на нея ѝ беше все едно.

— В коя болница? — попита.

На Монтес му трябваха две секунди, за да отговори.

— Вкъщи си е.

Амая го погледна учудено, отделяйки очи може би прекалено дълго от пътя, който ставаше все по-опасен.

— Защо? — попита отчаяно, като момиченце, което настоява за отговор на мига.

— Не знам — отговори Монтес. — Не знам… Може би го стабилизират.

Улицата беше отцепена. Няколко патрулни автомобила я бяха препречили от двете страни. Показаха значките си, минаха покрай загражденията и качиха колата на тротоара, без да дочакат оттеглянето на патрулките. Пред жилищния блок имаше две линейки и десетки униформени полицаи, които задържаха съседите и зяпачите. Амая излезе от колата и затича към входа, заслепявана от снега, който продължаваше да се сипе неумолимо и се трупаше върху всички повърхности; това обаче не ѝ попречи да разпознае колата на доктор Сан Мартин, паркирана във втора редица пред сградата, един бегъл поглед на влизане бе достатъчен, за да породи в съзнанието ѝ катастрофален въпрос.

— Той защо е тук? — обърна се тя към Монтес, който тичаше по петите ѝ към вратата, която един полицай в униформа държеше отворена. Подминаха заетия асансьор, без да спират, и хукнаха нагоре по стълбите. Тя отново попита: — Той защо е тук?

Монтес не отговори и Амая му благодари мислено за това. Въпросът не беше отправен към него, а към целия проклет свят; не се нуждаше от отговор, но не можеше да не попита. Стигна до междинната площадка и продължи нагоре… На кой етаж беше, на четвъртия или на петия? Не беше сигурна, тичаше, а в гърдите ѝ се надигаше огненото кълбо, което бе успяла да удържа по пътя към дома на Йонан. Беше го потискала с всичката си ярост, съсредоточавайки се върху километрите, които отлитаха под колелата на автомобила. Но щом зърна колата на Сан Мартин, този зародиш от ужас, болка и страх започна да напира, запъпли нагоре по гърдите ѝ като урод, който искаше да излезе през устата ѝ. Без да спира, пое дълбоко въздух, задъха се и преглътна слюнката, за да спре неминуемото раждане на изчадието, което излизаше от утробата ѝ. Пожела да го убие, да го удави, да му попречи да диша, да не му позволява да се пръкне. Вече стигаше апартамента. Зърна пребледнелия Сабалса, облегнат с изкривено лице между входната врата и асансьора: беше се свлякъл на земята и сега седеше там унило. Щом я видя, се изправи с невероятна за състоянието му бързина и тръгна към нея.

В гърдите на Амая ехтеше въпросът: той защо е тук?

Сабалса ѝ препречи пътя.

— Не влизайте — прошепна.

Това беше молба.

— Дръпни се!

Но той не се дръпна.

— Не влизайте — повтори и я хвана здраво за ръцете.

— Пусни ме — изтръгна се тя от прегръдката му.

Но Сабалса се оказа непреклонен. Покрусеният му вид, изкривеното лице и гласът му, почти шепот, не съответстваха на твърдата решимост, с която застана отново пред нея и я притисна към гърдите си.

— Не влизайте, моля ви, не влизайте — настояваше той, търсейки с очи подкрепа от Монтес, който бе стигнал до четвъртия етаж и клатеше невярващо глава.

Амая усещаше лицето на Сабалса залепено за нейното, подушваше омекотителя, с който бе пран пуловерът му, и по-острата миризма на потната му кожа. Спря да се бори и след няколко секунди почувства как той отпуска хватката; тогава измъкна пистолета си от кръста и го опря в хълбока на Сабалса. Той отстъпи пред допира на желязното дуло, вдигна ръце от двете страни на главата и я погледна с безкрайна печал. Амая влетя в апартамента, видя Сан Мартин коленичил на пода до Йонан, и получи отговора, който не искаше да чува. Йонан Ечайде, Йонан, нейният най-добър другар, вероятно най-добрият човек, когото бе познавала през живота си, лежеше по гръб на пода сред голяма локва кръв. Беше прострелян два пъти. Единият, както бе казал Монтес, в гърдите, до самото окончание на шията. Дупката изглеждаше черна, макар че кръв почти нямаше, тъй като по-големият поток се бе излял от изходното отвърстие на гърба. Другият — в челото, едва бе успял да опише кръг, който в горната част на главата бе отметнал кестенявата коса, превръщайки я в кървава маса. Тя пристъпи напред, все още с пистолета в ръка, без да си дава сметка за уплахата на полицаите в стаята, които я гледаха изумено. В същия момент, след като толкова грижливо бе възпирала дишането си, усети, че не издържа повече. Пое си дълбоко въздух и това бе достатъчно, за да вдъхне живот на онова изчадие, което се изкачи по хранопровода и гърлото ѝ, задави я и тя примирено отвори уста, за да пусне ужаса да излезе от утробата ѝ. Почувства как се задушава, как дъхът ѝ спира. Болката беше толкова голяма, че подпали очите ѝ, изпразни дробовете ѝ от последния въздух и премаза гърлото ѝ, при което ѝ се зави свят и тя падна на колене пред безжизненото тяло на Йонан Ечайде.

Тогава от отворената ѝ уста се пръкна уродът, пораснал вътре в нея, но докато от очите ѝ бликваха сълзи, докато гърдите ѝ се раздираха от мъка, тя го обикна като всеки плод на утробата, прегърна го и се сля с болката, напълно убедена, че уродливото създание ще се превърне в най-важното нещо в живота ѝ, колкото и да предпочиташе да е умряла, за да не го почувства. Наведе се, отвори очи и през сълзи видя белите ръце, паднали в тъмночервената локва, красивото лице, белязано вече от печата на смъртта, полуотворената уста и побелелите устни, по които вече нямаше и помен от цвят. Усети в гърдите си толкова остро пробождане, че трябваше да ги притисне с ръце, за да го уталожи; едва тогава осъзна, че все още стиска пистолета, и го погледна изумено, питайки се какво да прави с него. Монтес коленичи до нея, внимателно изтегли оръжието от ръцете ѝ и погледна Сан Мартин. А той, роденият учител, човекът, който обожаваше да говори за работата си, стоеше безмълвен; посивялото му лице бе надянало безизразната маска на отчаянието и само в погледа му проблясваше нещо подобно на реакция, реакцията на човек, който не вярва на очите си. Беше сложил ръкавиците и оглеждаше безкрайно внимателно и подробно раните, като прекарваше нежно пръсти през сплъстените от кръвта коси с леко и непознато движение, което пораждаше у наблюдателя чувството, че иска да заличи с пръсти раните, да върне обратно в черепа дребните костици, сивата и лепкава материя, както и кръвта, обагрила всичко наоколо. Церемониал, който Монтес сметна за нов и който Сан Мартин прекъсна, за да погледне Амая; а тя, вече освободена от оръжието си, бе кръстосала ръце върху гърдите си в някакъв патетичен опит да си вдъхне сама утеха, който докторът изтълкува като върховно усилие да сдържи желанието си да докосне тялото, за да не замърси местопрестъплението. Сан Мартин срещна очите ѝ и се втренчи в тях покрусен, с изкривено лице и стиснати устни. Не каза нищо — не можеше. Фермин Монтес и доктор Сан Мартин никога не се бяха разбирали особено, на Монтес му се завиваше свят от клиничната терминология на патолога, а пък патологът смяташе, че полицаи като Монтес принадлежат към други времена и формирования. Но в този момент, докато гледаше облечените в ръкавици ръце на съдебния лекар, положени върху главата на Йонан, Монтес разбра, че Сан Мартин няма да може да направи тази аутопсия — докторът гледаше Амая и несъзнателно галеше Йонан, прекарвайки пръсти през косата му.

Не е нужно да си го преживявал преди, за да го разпознаеш, не ти трябва. Един миг, един факт, един жест, едно телефонно обаждане, една дума може да промени всичко. А когато това се случи, когато те връхлети, когато думата бъде произнесена, кормилото, с което си смятал, че направляваш живота си, се пропуква, помита наивните ти планове за утрешния ден и пред теб лъсва действителността: че онова, което на пръв поглед ти е изглеждало устойчиво, не е било такова, че всички житейски тревоги са безсмислени, защото единственото абсолютно и непоклатимо нещо е хаосът, който те принуждава да сведеш покорно и унизено глава пред могъществото на смъртта. Не можеше да откъсне очи от трупа, при всеки опит мозъкът ѝ тутакси отказваше и започваше да крещи почти осезаемо: „Не, не, не“. Затова продължи да се взира в него, изтезавайки се с гледката на мъртвото тяло, угасналите очи, бледата кожа и изсъхналите вече устни и най-вече на черните бездни, през които бе проникнала смъртта, скъпата кръв, съсирена в тъмна и все още лъскава локва. Стоеше неподвижна до него, втренчена в мъртвото лице на своя най-добър другар, усещайки как болката неумолимо я обсебва, докато осъзнаваше, че никога няма да превъзмогне тази смърт, че болката от загубата на Йонан ще остане забодена в душата ѝ до последния ѝ ден. Убедеността я затисна като каменна плоча, но тя прие товара с благодарност, че е била удостоена с честта да го познава за кратко време и да го оплаква цял живот.

Усети нечия ръка върху рамото си и като се обърна, видя Ириарте, който я подканваше да го последва. Тогава си даде сметка за гъстите и горещи сълзи, стичащи се по лицето ѝ; избърса ги с опакото на дланта си и заедно с Монтес тръгна след инспектора към коридора между дневната и кухнята, където чакаше Сабалса. Ириарте изглеждаше като болен, около очите му имаше тъмни кръгове, каквито сутринта не бе забелязала, а когато заговори, долната му устна леко потрепваше, както и гласът му. Той сложи ръката си върху рамото на Амая и каза:

— Госпожо инспектор, мисля, че ще е най-добре да оставите всичко на нас и някой да ви изпрати до къщи.

— Моля? — попита тя изумено и избута ръката му от рамото си.

Ириарте погледна към колегите си за подкрепа, преди да продължи.

— Очевидно сте много разстроена…

— Както и вие — отвърна Амая и ги изгледа един по един. — Щеше да е чудовищно, ако не бяхте, но никой няма да се прибира вкъщи. Поне от петнайсет минути съм в този апартамент, а още чакам някой да ме информира какво се е случило тук — отсече тя. — Йонан Ечайде е най-добрият полицай, с когото съм имала щастието да работя. През годините на съвместна работа той проявяваше неподражаем професионализъм, здрав разум и лоялност. Смъртта му е катастрофа, но ако ви е хрумнало дори за миг, че ще се прибера вкъщи да роня сълзи, не ме познавате. Неслучайно съм началник на „Убийства“, така че да се залавяме за работа. Ще пипнем мръсника, който го е извършил. Сабалса.

— Когато дойдох, вратата изглеждаше затворена, плътно долепена, като че ли някой не я беше дръпнал достатъчно силно на излизане. Но като почуках, тя се открехна. Още от входа го видях.

Сабалса ѝ показа ъгъла, от който откъм вратата се виждаше цялата дневна.

— Огледа ли апартамента?

— Да, нямаше никого, макар че очевидно е претърсван: липсват някои електронни уреди.

— Телевизорът е тук — обади се Монтес и посочи плоския екран върху камината.

— Предполагам, че са взели само преносими неща.

Амая отрече с глава.

— Това не е кражба, господа. Ами телефонът му?

— И него го няма.

— Аз му звънях десетина пъти, но всеки път се включваше гласовата поща. Ако е още включен, ще го открием — каза тя и извади джиесема си, за да избере за пореден път номера. Този път обаче не се чу сигнал: изключен или извън обхват. Тя затвори телефона си и го изключи. На влизане в апартамента бе забелязала инспектор Клемос от Екип две на отдел „Убийства“ в Памплона. Ако не грешеше, бяха на път да ги отстранят от случая и това не я учуди: и тя щеше да постъпи така. — Някой разговарял ли е със съседите? Трябва да са чули изстрелите.

— Не са, никой не е чул нищо, поне живеещите на етажа. В момента разпитват останалите.

Амая се обърна да погледне към вратата, където следите от черен прах показваха откъде са минали криминолозите, които, изглежда, бяха приключили огледа.

— Открили ли са отпечатъци?

— Много, почти всичките негови, и повечето неизползваеми. Вратата не е била разбивана, по всичко личи, че е отворил на някого и го е пуснал да влезе вътре.

— Някой познат… — добави Ириарте.

— Достатъчно познат, та да му позволи да влезе и да стигне до средата на хола, някой, който на пръв поглед не му се е видял подозрителен, иначе би извадил оръжието си. Намерихме и една гилза…

— Дайте да я видя — обърна се Амая към един от криминолозите, който ѝ показа златистата капсула в едно пликче.

— Муниция за деветмилиметрово оръжие. Израелско производство, което обяснява защо съседите не са чули нищо, субсоничен куршум, изстрелян със заглушител. Знаете ли какво означава това?

— Че убиецът е дошъл специално, за да го убие — отговори Монтес.

— Между другото, къде е оръжието на младши инспектор Ечайде?

— Още не сме го открили — каза Сабалса.

Амая пристъпи крачка напред, приближи се още малко до тях и понижи глас.

— Чуйте ме. Искам да заснемете всичко, макар и с мобилен телефон, няма значение. Клемос и неговият екип ненапразно са тук, сигурно скоро ще ни отстранят от случая, а вие, предполагам, сте съгласни, че не можем да оставим нещата така.

Видя ги как кимат тежко, докато минаваше покрай тях на път за двете стаи в дъното, съставляващи малкия апартамент, и същевременно установяваше, че — както бе споменал Ириарте — някой бе претърсил къщата обстойно и бе имал достатъчно време, за да огледа всичко внимателно. Почти долавяше чуждата енергия на търсача, преровил живота на Йонан с настървение, присъщо за ловец. Беше виждала много обрани домове, където ровенето за по-ценни предмети оставяше ужасен безпорядък след себе си. Тук натрапникът не беше строшил, нито разбъркал каквото и да било; просто бе отнесъл лаптопите, камерите, външните харддискове и колекцията от USB флашки, където Йонан благоразумно съхраняваше всички снимки и сведения за разследваните случаи. Но Амая знаеше, че той е бил тук, може би е стоял на същото място, където стоеше тя сега, зареждайки се с присъствието на човека, когото току-що бе затрил. Очите ѝ спряха върху една снимка — тя и Йонан в парадни униформи в Деня на полицията, сложена до две други на етажерката. На първата Йонан позираше усмихнат до родителите си, а на втората — до непознат мъж на палубата на някакъв кораб. Тогава осъзна, че макар да бяха близки приятели, тя не знаеше почти нищо за личния му живот. Кой ли беше този младеж? Изглеждаха щастливи на снимката, а тя дори не знаеше дали Йонан има гадже. Върна се в дневната и видя, че са покрили тялото със сребристо станиолено одеяло. Неуместните отблясъци, които светлината изтръгваше от покривалото, приковаха погледа ѝ за секунди, докато шумът зад гърба ѝ не я извади от вглъбението. Беше пристигнал дежурният съдия, който заедно със съдебния секретар оглеждаше внимателно всичко. Докато си разменяха кратки поздрави, Ириарте се приближи към нея и ѝ подаде телефона.

— Комисарят, шефке. Казва, че джиесемът ви бил изключен.

Ето го обаждането. Малко по-късно, отколкото бе предполагала, но вече бе разменила няколко неудобни погледа с Клемос, който бе застанал до съдията още с влизането му.

— Да, нямам батерия — излъга.

Чу как комисарят ѝ обяснява, че целият ѝ екип е отстранен от разследването. Щял да го поеме Екип две от „Убийства“ в Памплона.

— Господин комисар, аз съм началник на отдел „Убийства“— възрази тя.

— Съжалявам, Саласар, няма да ви позволя да водите този случай. Не е редно, както сама знаете. На мое място и вие щяхте да вземете същото решение.

— Добре, но като началник на „Убийства“ очаквам да ме държите в течение.

— Това се подразбира от само себе си, аз пък очаквам да съдействате на Екип две във всяко отношение, с нужната информация и помощ за решаването на случая. — Преди да затвори, комисарят добави: — Инспектор Саласар… съжалявам за вашата загуба.

Тя благодари шепнешком и върна телефона на Ириарте.