Дар за бурята

2

От двайсет минути Амая седеше в колата си и наблюдаваше къщата. При загасен мотор, парата по стъклата и проливният дъжд навън размиваха очертанията на фасадата с тъмни капаци.

Пред вратата спря малък автомобил и от него слезе млад мъж, който отвори чадър, като същевременно се навеждаше към арматурното табло, откъдето взе някаква тетрадка, хвърли един поглед в нея и я запрати обратно. Тръгна към багажника на колата, отвори го, извади от там плосък пакет и се отправи към къщата.

Амая го настигна точно когато натискаше звънеца.

— Извинете, кой сте вие?

— „Социални грижи“, всеки ден му носим обяд и вечеря — отвърна младежът и посочи с глава увития в найлон поднос в ръката си. — Не може да излиза и няма кой да го обслужва — обясни. — Да не сте му роднина? — попита той с надежда.

— Не съм — отговори Амая. — Окръжна полиция.

— А — каза той, загубил всякакъв интерес.

Младежът отново натисна звънеца и приближавайки се към прага, извика:

— Господин Янес, аз съм Микел, от „Социални грижи“, спомняте ли си? Нося ви храната.

Вратата се отвори, преди да е изрекъл последните думи. Пред тях се показа изпитото пепеляво лице на Янес.

— Спомням си, разбира се, не съм изкуфял… И защо, по дяволите, викаш толкова? Не съм и глух — отговори намръщено той.

— Не сте, разбира се, господин Янес — усмихна се момчето, бутна вратата и мина покрай стареца.

Амая бръкна за значката си, за да му я покаже.

— Няма нужда — измърмори Янес, като я позна, и ѝ направи път да влезе.

Беше облечен с кадифен панталон и дебел пуловер, а отгоре бе навлякъл плюшен халат, чийто цвят Амая не успя да определи на оскъдната светлина, която се промъкваше през полуоткрехнатите капаци и беше единственото осветление в къщата. Тя го последва по коридора към кухнята, където флуоресцентната лампа премига два пъти, преди окончателно да светне.

— Ама, господин Янес! — викна пак младежът. — Снощи не сте вечеряли! — Застанал пред отворения хладилник, той вадеше и слагаше пакети с храна, увити в прозрачно фолио. — Ще трябва да го отбележа в доклада си, нали знаете? Ако после лекарят ви се скара, да не ми се сърдите.

Говореше така, сякаш пред него стоеше малко дете.

— Отбележи го където щеш — тросна се Янес.

— Не ви ли хареса мерлузата със сос? — Без да дочака отговора, момчето продължи: — За днес ви оставям нахут с месо и кисело мляко, а за вечеря — омлет и супа; за десерт — паста. — Той се обърна и сложи върху същия поднос съдинките с недокосната храна, наведе се под мивката, завърза малката торба с боклук, в която, изглежда, имаше само опаковки, и тръгна към вратата. На входа спря до стареца и отново му заговори прекалено силно: — Е, господин Янес, това е за днес, да ви е сладко и до утре.

Кимна с глава на Амая и излезе. Янес изчака да чуе хлопването на вратата и едва тогава заговори.

— Как ви се стори? Като днес много се задържа, обикновено стои не повече от двайсет секунди, иска му се да излезе още преди да е влязъл — каза той, загаси лампата, оставяйки Амая на тъмно, и се запъти към дневната. — От тази къща косата му настръхва и не го коря, все едно влизаш в гробище.

Тапицираният с кафяв плюш диван беше полузакрит от чаршаф, две дебели одеяла и възглавница. Амая предположи, че Янес спи там и на практика голяма част от ежедневието му протича на този диван. Забеляза трохи по одеялата, както и засъхнало жълтеникаво петно, най-вероятно от яйце. Старецът седна, облегна се на възглавницата и Амая го огледа внимателно. Беше изтекъл цял месец от последната им среща в управлението, защото поради възрастта му го бяха оставили под домашен арест в очакване на делото. Изглеждаше отслабнал, а упоритото и недоверчиво изражение на лицето му беше още по-отчетливо и му придаваше вид на обезумял аскет. Косата му пак беше късо подстригана и беше обръснат, но под халата и пуловера се подаваше горнището на пижамата. Амая се запита откога ли не я е събличал. В къщата беше много студено и тя позна усещането за неотоплявано с дни място. Срещу дивана имаше угаснала камина и доста нов телевизор с изключен звук, който по размери съперничеше и печелеше състезанието с камината, а леденото му синкаво сияние осветяваше цялата стая.

— Може ли да отворя капаците? — запита Амая и тръгна към прозореца.

— Правете каквото искате, но преди да си идете, ги оставете както бяха.

Тя кимна, разтвори дървените крила и бутна капаците навън, за да даде възможност на оскъдната бастанска светлина да нахлуе в помещението. После се обърна към него и видя, че е съсредоточил цялото си внимание върху телевизора.

— Господин Янес.

Старецът гледаше втренчено в екрана, сякаш не беше там.

— Господин Янес…

Той я погледна разсеяно и малко недоволно.

— Бих искала… — продължи тя, сочейки към коридора, — бих искала да огледам.

— Вървете, вървете — махна с ръка той. — Гледайте каквото щете, само не разхвърляйте; полицаите оставиха всичко с краката нагоре, когато си отидоха, много труд ми коства да сложа всичко на мястото му.

— Разбирам…

— Дано и вие сте така внимателна, както полицая, който идва вчера.

— Вчера е идвал полицай? — изненада се Амая.

— Да, много любезно момче, дори ми направи кафе с мляко, преди да си тръгне.

Къщата беше само на един етаж и освен кухнята и дневната имаше още три спални и доста просторна баня. Амая отвори шкафчетата и прегледа рафтовете, върху които бяха подредени пособия за бръснене, рула тоалетна хартия и няколко лекарства. В първата стая централно място заемаше съпружеската спалня, в която явно от доста време никой не беше спал, покрита с кувертюра на цветя в тон със завесите, леко избелели там, където слънцето ги бе гряло с години. Плетените покривчици върху тоалетката и нощните шкафчета засилваха впечатлението за пътуване назад във времето. Стая, обзаведена красиво през седемдесетте години, вероятно от съпругата на Янес, и която старецът бе запазил непокътната. Вазите с изкуствени цветя в невероятни цветове извикаха у Амая усещането за нереалност в студените и неуютни като гробници стаи на етнографските музеи.

Втората стая беше празна, като се изключеха старата шевна машина под прозореца и плетеният кош до нея. Помнеше го отлично от рапорта за обиска. Въпреки това го отхлупи, за да види парчетата плат, сред които разпозна по-ярката и лъскава версия на завесите от спалнята. Третата стая беше детската, както я бяха нарекли при обиска, защото тя беше точно това: стая на десет-дванайсетгодишно момче. Единично легло, покрито с чиста, бяла кувертюра. По рафтовете — няколко книги от детска поредица, които помнеше, че е чела, играчки — почти всичките конструктори, кораби, самолети, както и дълга редица от метални колички, без нито една прашинка по тях. Зад вратата — постер на класически модел ферари, а върху бюрото — стари учебници и тесте картички с футболисти, закрепени с ластик. Взе ги и забеляза, че ластикът е изсъхнал и напукан и че се е отпечатал завинаги върху избелелия картон. Върна ги на мястото им, докато мислено сравняваше спомена от апартамента на Берасатеги в Памплона с тази леденостудена стая. Къщата разполагаше с още две стаи: тясно мокро помещение и килер, пълен с дърва за огрев, където Янес бе отделил място за градинарските си инструменти и за два дървени сандъка без капаци, в които се виждаха картофи и лук. В единия ъгъл, до външната врата, имаше газово котле, което си стоеше незапалено.

Амая взе един стол от масата в трапезарията и го постави до екрана пред стареца.

— Искам да ви задам няколко въпроса.

Старецът посегна към дистанционното, което лежеше до него, и изключи телевизора. Погледна я мълчаливо с онова негово изражение на гняв и горчивина едновременно, което бе накарало Амая да го определи като непредсказуем човек още първия път, когато го видя.

— Разкажете ми за сина си.

Старецът сви рамене.

— Какви бяха отношенията ви?

— Той е добър син — отвърна Янес прекалено бързо. — Правеше всичко, което може да се очаква от един добър син.

— Като например?

Този път му се наложи да помисли.

— Ами даваше ми пари, понякога пазаруваше, носеше храна, ей такива неща…

— Аз имам други сведения. В селото се говори, че след смъртта на жена ви сте го пратили да учи в чужбина и че не е стъпвал тук с години.

— Той учеше, учеше усилено, завърши две специалности и магистратура, сега е един от най-изтъкнатите психиатри в неговата клиника…

— Кога започна по-редовно да ви посещава?

— Не знам, може би преди година.

— Някой път донасял ли е нещо друго освен храна, нещо, което да скрие тук или да ви помоли да скриете другаде?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Разгледах къщата — каза тя и се огледа. — Много е чисто.

— Трябва да я поддържам така.

— Разбирам, поддържате я така заради сина ви.

— Не, поддържам я така заради жена ми. Всичко е така, както беше, когато тя ни напусна… — Лицето му се сгърчи в гримаса, изразяваща едновременно болка и погнуса, и той постоя така няколко секунди, без да издава никакъв звук. Амая осъзна, че плаче, когато видя търкалящите се по бузите му сълзи. — Само с това се справих, във всичко останало се провалих.

Погледът на Янес скачаше разсеяно от предмет на предмет, сякаш търсеше някакъв отговор, скрит между избелелите украшения по рафтовете и масичките, докато накрая спря върху очите на Амая. Той хвана края на одеялото, дръпна го и закри лицето си; задържа го така две секунди, а после ядно го свали, като че ли се наказваше, че си е позволил слабостта да заплаче пред нея. Амая беше почти сигурна, че разговорът им ще приключи тук, но мъжът вдигна възглавницата, на която се облягаше, измъкна отдолу една снимка в рамка и преди да ѝ я подаде, я погледна с умиление. Жестът му я върна година назад, в друга дневна, където един съсипан баща ѝ бе подал снимката на убитата си дъщеря, която бе скрил под подобна възглавница. Оттогава не беше виждала бащата на Ан Арбису, но споменът за неговата болка, събуден сега от мъжа пред нея, я разтърси, докато си мислеше как мъката е в състояние да направи сходни маниерите на двама толкова различни мъже.

От портрета ѝ се усмихна жена на не повече от двайсет и пет години. Амая я погледа няколко секунди, преди да я върне на стареца.

— Аз си мислех, че щастието ни е осигурено, знаете ли? Млада, хубава, добра жена… Но когато малкият се роди, тя започна да се държи странно, непрекъснато беше тъжна, престана да се усмихва, отказваше да вдига детето на ръце, все повтаряше, че не била готова да го обича, усещала, че то не я иска, и аз не успях да ѝ помогна. Казвах ѝ: „Това са глупости, как няма да те обича“, а тя още повече се натъжаваше. Непрекъснато беше тъжна. Но въпреки това поддържаше къщата в идеален ред и всеки ден готвеше. Обаче не се усмихваше, не шиеше, в свободното си време само спеше, затваряше капаците, както аз правя сега, и спеше… Помня колко се гордеехме, когато купихме тази къща, тя я подреди толкова хубаво: боядисахме я, сложихме саксии с цветя… Добре ни беше, мислех, че нищо няма да се промени. Но не всяка къща е дом, а тази се превърна в неин гроб… Сега е мой ред, викат му домашен арест. Адвокатът твърди, че като мине делото, ще ме оставят да излежавам присъдата си тук, така че тази къща ще стане и моят гроб. Всяка нощ лежа тук, не успявам да заспя и усещам кръвта на жена ми под главата си.

Амая погледна внимателно дивана. На вид се различаваше от останалата мебелировка.

— Същият е, дадох го на тапицера, понеже беше целият в кръв; той сложи тази дамаска, понеже вече не произвеждали предишната, това е единствената промяна. Но щом легна тук, подушвам кръвта, останала под тапицерията.

— Студено е — каза Амая, прикривайки тръпката, преминала през гърба ѝ.

Той сви рамене.

— Защо не запалите котлето?

— Не работи от нощта, когато токът спря.

— Оттогава мина повече от месец. През цялото това време ли сте стояли без отопление?

Той не отговори.

— Ами хората от „Социални грижи“?

— Пускам само този с подноса, още първия ден им казах, че ако дойдат, ще ги посрещна с брадвата.

— Имате и камина. Защо не я запалите? Защо студувате?

— Не заслужавам повече.

Тя стана, отиде до килера с дърва и се върна с кошница, пълна с цепеници и стари вестници; коленичи пред камината, разрови старата пепел и нареди дървата. Взе кибрита от полицата и запали огъня. После отново седна. Старецът гледаше втренчено пламъците.

— Стаята на сина ви също е отлично запазена. Трудно ми е да повярвам, че човек като него ще спи там.

— Не спеше, понякога идваше на обяд, друг път оставаше на вечеря, но никога не преспиваше тук. Отиваше си и се връщаше рано сутрин, каза ми, че предпочитал да е на хотел.

Амая не го вярваше, вече бяха проверили, нямаше сведения да е отсядал в който и да е хотел, хостел или къща за гости в долината.

— Сигурен ли сте?

— Почти, вече го казах на полицаите, не съм сто процента сигурен, паметта ми не е толкова добра, колкото се опитвам да покажа пред социалните, от време на време забравям някои неща.

Амая извади джиесема си, който преди това бе усетила да вибрира в джоба ѝ, и видя, че има няколко пропуснати обаждания. Потърси една снимка, докосна екрана, за да я увеличи, и избягвайки да я поглежда, я показа на стареца.

— Идвал ли е с тази жена?

— Вашата майка.

— Познавате ли я? Видяхте ли я през онази нощ?

— Не съм я виждал през онази нощ, но открай време познавам майка ви; тя е малко по-голяма от мен, но не се е променила чак толкова.

— Помислете добре. Казахте, че паметта ви изневерява.

— Понякога забравям да вечерям, друг път вечерям по два пъти, понеже не помня дали съм вечерял, но не забравям кой идва в къщата ми. Майка ви никога не е стъпвала тук.

Амая загаси екрана и плъзна телефона в джоба на палтото си. Върна стола на мястото му и преди да излезе, отново притвори капаците. Когато седна в колата, набра един номер на телефона си, който продължаваше настоятелно да вибрира. Отсреща отговори мъжки глас, който изрецитира името на фирмата.

— Обаждам се с молба да изпратите някого да пусне едно котле; спряло е при последната голяма буря.

После даде адреса на Янес.