Дар за бурята

4

Топлината в управлението още не бе успяла да върне цвета по лицето на инспектор Ириарте, но поне бе имал време да се преоблече.

— Какво каза? Защо е искал да я отнесе?

— Не каза нищо, седна на пода в най-далечния ъгъл на килията, сви се на кълбо и нито мърда, нито говори.

Амая стана и тръгна към вратата, но преди да излезе, се обърна.

— А според вас защо се държи така? Дали от мъка, или защото има нещо общо със смъртта на момиченцето?

Ириарте се замисли много сериозно.

— Наистина не знам. Възможно е, както казвате, да е реакция на мъката или да се опитва да избегне нова аутопсия, понеже вече си е дал сметка, че тъща му го подозира. — Той помълча няколко секунди, загледан напрегнато в нея. — Не мога да си представя нищо по-чудовищно от това, да посегнеш на собственото си дете.

В съзнанието на Амая като извикан със заклинание изплува ясно образът на майка ѝ. Тя веднага го пропъди, но на негово място се настани този на възрастната акушерка Фина Идалго, късаща новопоникналите кълнове с мръсния си позеленял нокът: „Имате ли представа какво означава за едно семейство да поеме грижата за още едно дете?“.

— Детето нормално ли е било, инспекторе? Имам предвид дали не е било с мозъчни увреждания, или някакъв вид изостаналост?

— Не, само е било недоносено заради преждевременното раждане, нищо повече. Педиатърът ми каза, че е било здраво и нормално момиченце.

Килиите в новото полицейско управление в Елисондо бяха без решетки. Вместо тях дебело блиндирано стъкло ги отделяше от помещението за снемане на самоличност на задържаните и даваше възможност да бъдат осветявани от прожектор и да се записва с камера ставащото вътре във всеки момент. Амая мина по коридора пред килиите. Всичките бяха отворени, с изключение на една. Тя се приближи към стъклото и видя в ъгъла мъж, седнал на пода между мивката и тоалетната чиния. Свитите колене и скръстените върху тях ръце скриваха лицето. Ириарте включи интерфона за връзка с килията.

— Валентин Еспарса — викна той.

Мъжът вдигна глава.

— Инспектор Саласар иска да ти зададе няколко въпроса.

Мъжът отново скри лицето си в шепи.

— Валентин — призова го отново, но по-твърдо Ириарте. — Ще влезем, а ти ще стоиш мирен, нали?

Амая се наведе към Ириарте.

— Ще вляза сама, няма да е толкова враждебно, не съм с униформа, жена съм…

Ириарте се съгласи и мина в съседната стая, откъдето се виждаше и чуваше какво става в килиите. Амая влезе вътре и се изправи мълчаливо пред мъжа; едва след няколко секунди попита:

— Може ли да седна?

Еспарса вдигна лице, изненадан от въпроса.

— Моля?

— Питам имате ли нещо против да седна — отвърна тя, сочейки пейката до стената, която понякога служеше и за нар.

Искането на разрешение показваше уважение, тоест тя не го третираше като задържан, нито като заподозрян.

Той кимна утвърдително.

— Благодаря — каза Амая и седна. — По това време на деня вече съм доста уморена. И аз имам бебе, момченце на пет месеца. Знам, че вчера сте загубили дъщеря си. — Мъжът вдигна лице, за да я погледне. — На колко беше?

— На четири месеца — прошепна дрезгаво той.

— Моите съболезнования.

Мъжът поклати глава и преглътна слюнката си.

— Знаете ли, днес беше свободният ми ден. А като дойдох, заварих цялата тази лудница. Защо не ми разкажете какво се случи?

Той вдигна още малко лице, насочвайки брадичка към камерата зад стъклото и прожектора, осветяващ килията. Изражението му беше сериозно и измъчено, но не издаваше недоверие.

— Вашите колеги не ви ли разказаха?

— Предпочитам да чуя вашата версия, тя ме интересува.

Последва продължително мълчание. Един по-неопитен следовател би решил, че задържаният няма да проговори, но Амая стоеше и чакаше.

— Отнасях тялото на дъщеря ми.

Бе казал „тялото“, признаваше, че е отнасял труп, не дете.

— Къде?

— Къде ли? — отвърна той объркано. — Никъде, аз просто… Просто исках да я подържа още малко.

— Казахте, че сте я отнасяли, отнасяли сте тялото ѝ, но са ви задържали до колата ви. Къде отивахте?

Той не отговори.

Опита по друг начин.

— Невероятно е колко много се променя животът с едно бебе вкъщи, изникват толкова много неща, толкова изисквания. Синът ми страда от колики всяка нощ, след последното хранене плаче по два-три часа и няма друг начин да го успокоя, освен да го разхождам на ръце из цялата къща. Понякога си мисля, че никак не е чудно, че някои хора се побъркват от това.

Той кимна утвърдително.

— Това ли се случи?

— Кое?

— Вашата тъща казва, че сте влезли в дома ѝ през нощта.

Мъжът отрече с глава.

— Тя е видяла колата ви, когато сте се отдалечавали…

— Тъща ми греши. — Споменавайки майката на жена си, враждебността му видимо си пролича. — Тя не различава марките на колите. Сигурно някоя двойка влюбени е свърнала по отклонението, търсейки по-закътано местенце… Сещате се, нали?

— Сещам се, но кучетата не са залаяли, значи, е бил познат човек. Освен това тъща ви — каза го уж шеговито — споменала пред моя колега, че върху челото на малката имало червено петно, което не било там, когато я приспивала, че със сигурност е чула шум, а когато надникнала, видяла вашата кола да се отдалечава.

— Тая гаднярка би казала всичко, за да ме прецака, никога не ме е понасяла. Питайте жена ми, излязохме да вечеряме и се прибрахме вкъщи.

— Да, колегите ми са говорили с нея, но не ни помогна много. Не опровергава думите ви, просто не си спомня.

— Да, тя пийна малко повечко, а покрай бременността беше отвикнала…

— Сигурно е било трудно. — Той я погледна с недоумение. — Имам предвид последната година, рискова бременност, покой, никакъв секс, после детето идва преждевременно, два месеца в болницата, никакъв секс, накрая се връщат вкъщи и следват само грижи и тревоги, пак никакъв секс…

Той изкриви лице в нещо като усмивка.

— Знам го от опит… — продължи Амая. — И на годишнината си оставяте детето при тъщата, отивате на вечеря в скъп ресторант, но още на третата чаша жена ви връзва кънките, закарвате я вкъщи, слагате я да си легне и… Никакъв секс. Още е рано. Качвате се на колата, подкарвате към дома на майка ѝ, за да проверите дали всичко е наред. Влизате в стаята на малката и осъзнавате, че тя всъщност е товар, който направо съсипва живота ви, и че без нея всичко е било далеч по-хубаво… И тогава го решавате.

Той стоеше неподвижно и слушаше, без да пропуска нито дума.

— Правите каквото трябва да направите и се прибирате вкъщи, само че тъща ви се събужда и вижда отдалечаващата се кола.

— Тъща ми е гаднярка, вече ви казах.

— Да, знам за какво говорите, свекърва ми е същата, но вашата тъща се оказва много наблюдателна гаднярка и е видяла петното върху челото на малката. Вчера беше почти незабележимо, но днес съдебният лекар няма никакви съмнения: такава следа остава единствено при силно притискане на някакъв предмет върху кожата. — Той въздъхна дълбоко. — И вие сте го видели, затова сте го замаскирали с грим, а за по-голяма сигурност сте наредили да затворят ковчега, само че гадната ви тъща не е мирясала. Затова сте решили да вземете тялото, та никой да не задава повече въпроси… Жена ви например. Видели са ви да се карате в Дома на покойника.

— Вие нищо не разбирате, взех тялото, защото тя искаше да го кремира.

— А вие бяхте против, така ли? Погребение ли предпочитате? Затова ли взехте бебето?

Тогава той като че ли се сети за нещо.

— Какво ще стане сега с трупчето?

Направи ѝ впечатление думата, която употреби, не че не беше правилна, но близките рядко наричаха любимо същество „тяло“ или „труп“, обикновено казваха „детето, бебето“ или… Изведнъж си даде сметка, че не знае името на момиченцето.

— Съдебният лекар ще направи аутопсия и после ще го върне на семейството.

— Не бива да я кремират.

— Е, това вече трябва сами да го решите.

— Не бива да я кремират, аз трябва да довърша.

Амая си спомни какво ѝ бе разказал Ириарте.

— Да довършите какво?

— Да довърша нещата, иначе всичко ще е било напразно.

Интересът на Амая мигом се изостри.

— А какво е трябвало да стане?

Той изведнъж млъкна, давайки си сметка къде се намира и какво е казал, и отново се сви на кълбо.

— Вие ли убихте дъщеря си?

— Не — отвърна.

— А кой тогава, знаете ли?

Мълчание.

— Може би жена ви…

Той се усмихна, отричайки с глава, сякаш дори самата мисъл му се струваше смешна.

— Не е тя.

— Тогава кой? Кого закарахте до дома на тъща си?

— Не съм карал никого.

— Не сте, и аз не го вярвам, защото сте били вие, вие сте убили дъщеря си.

— Не съм — извика неочаквано той… — Аз само я поднесох.

— Поднесли сте я? На кого? Защо?

Той я погледна дръзко и леко се усмихна.

— Поднесох я на… — Гласът му заглъхна, докато се превърна в неразбираем шепот: — Като толкова други…

И прошепна още нещо, преди отново да зарови лице в шепите си.

Амая постоя още малко в килията, макар да знаеше, че разпитът е приключил. Еспарса нямаше да каже нито дума повече. Натисна интерфона, за да ѝ отворят вратата, но когато излизаше, той отново заговори:

— Ще направите ли нещо за мен?

— Зависи.

— Кажете им да не я кремират.

Младши инспектори Ечайде и Сабалса и Ириарте я чакаха в съседната стая.

— Успяхте ли да разберете какво каза?

— Само, че я е поднесъл някому. Не чух името; от записа също не става ясно, вижда се само как мърда устни, но според мен всъщност не произнася нищо.

— Сабалса, помъчете се да направите нещо с образа и звука, може пък да успеете да го усилите максимално. Най-вероятно инспекторът е прав, че ни мотае, но за всеки случай. Йонан, вие с Монтес идвате с мен. Между другото, къде е Фермин?

— Току-що приключи с показанията на близките.

Амая отвори на бюрото куфарчето за работа на терен, за да провери дали вътре има всичко, от което се нуждаеше.

— Ще трябва да спрем да купим един дигитален калибратор. — Усмихна се, като забеляза изражението на Ириарте. — Какво има?

— Днес беше свободният ви ден…

— О, нали вече говорихме по въпроса?

Засмя се, взе куфарчето и тръгна след Йонан и Монтес, които вече чакаха в колата със запален двигател.