Дар за бурята

43

Мъглата, слязла от планините, се бе настанила на улиците като законен властелин на долината, предизвиквайки невярното усещане за по-ранен час точно преди разсъмване, когато денят би спрял, ако слънцето не успееше да си проправи път сред облаците. Амая караше внимателно по тесните улици на „Чокото“, за да излезе на шосето за Франция, когато видя Енграси, загърната в сивото си палто. Вървеше долепена до древните къщи в най-стария квартал на Елисондо, близо моста. Когато се изравни с нея, спря колата и спусна прозореца.

— Лельо, къде отиваш толкова рано?

— Миличка! — усмихна се Енграси. — Каква изненада! Мислех, че си в Памплона.

— Точно натам отивах. А ти?

— Тръгнала съм към пекарната, Амая. Безпокоя се за сестрите ти. И двете не се отказват от безумната идея за делба, всеки ден се карат и реших, че е добре да намина, тъй като снощи Флора се обади на Рос и ѝ съобщи, че днес сутринта щяла да заведе одитор и оценител в работилницата.

Амая отвори вратата на пътника.

— Качвай се, лельо, идвам с теб.

Пред входа на пекарната бяха паркирани няколко непознати коли, освен мерцедеса на Флора. Управителят ги поздрави с много сериозно изражение, по същия начин ги погледнаха и останалите сладкари, които работеха край стоманените плотове. Съсредоточена и мълчалива, Рос седеше зад бюрото в кабинета и изглеждаше твърдо решена да не напуска това място, сякаш ставаше дума за укрепление или отбранителна кула, или може би само за символ на власт над предприятието, откъдето наблюдаваше шетнята на двама мъже в костюми. Единият мереше помещението и снимаше машините и пещите; вторият седеше до Флора и счетоводителя, който от години водеше сметките на „Пекарници Саласар“, на едно от високите столчета около барплота, където очевидно се чувстваха доста неудобно. Като ги видя, Флора се усмихна, но Амая долови, че е нервна, колкото и да се опитваше да го прикрие под обичайната си глазура на деспотично самодоволство, сякаш тя беше господарката, червената кралица, която с уверените си маниери и глас, малко по-висок от необходимото, постоянно даваше да се разбере кой командва. Само че Амая я познаваше и схвана, че това е само поза, предназначена за нейната публика, и не отговаряше на беглите ѝ погледи към Росаура, която наблюдаваше безучастно тази демонстрация на сила, подобно на търпелив зрител, очакващ края на пиесата, за да реши дали му харесва, или не. А това плашеше Флора. Тя беше свикнала да постига желания ефект с действията си, да кара света да се върти според прищевките ѝ и реакцията, по-точно липсата на реакция от страна на Рос, я изваждаше от кожата — Амая го долавяше в начина, по който сестра ѝ бавно и дълбоко си поемаше въздух всеки път когато я погледнеше. Но пасивността на Рос тревожеше не само Флора. Лелята и Амая бяха единодушни, че това, което за Флора представляваше, чисто и просто, предизвикателство, пореден случай да покаже силата и надмощието си, щеше да съсипе Рос, за която работилницата се бе превърнала в център на съществуването през последната година, в място, свързано с мечти за нови проекти и може би първия ѝ голям успех в живота.

— Аз ѝ предложих помощта си — бе признала лелята. — Знам, че не бива да вземам страна, но според мен за Рос това е нещо много по-важно и по-дълбоко, отколкото за Флора.

— Джеймс също ѝ е предложил, но Рос отказала с довода, че трябвало да се справи сама.

— Същото каза и на мен — отвърна натъжено Енграси. — Понякога не знам дали е хубаво да си толкова независим. Не знам кой ви е втълпил, че трябва да се справяте сами с всичко.

Успокоена от привидното спокойствие, Амая остави леля си там и след няколко минути пое отново към Памплона.

Мъглата я съпътстваше неотстъпно до тунела при Алмандос, принуждавайки я да намалява скоростта и да се вглежда внимателно в това шосе, което всяка година вземаше своя кръвен данък сред камионджиите, пътуващи от Памплона до Ирун, както и сред местните жители, които с примирение приемаха тази жестока дан, както се примиряваха с дъжда, мъглата или периодите на затворен тунел, когато трябваше да обикалят по още по-опасния стар път.

Амая не спираше да мисли за доктор Такченко, за случилото се и за инстинкта ѝ да изпрати мострата по куриер. Мъжът ѝ беше прав, докторката беше не само корава, но и много находчива жена. За времето, откакто се познаваха, тя неведнъж ѝ бе показала, че притежава блестящ ум и вродено чувство за самосъхранение, което я бе опазило още в родината ѝ, но от друга страна, по причини, които не споделяше, бе породило у нея силна алергия към полицейските участъци. В случая бе предусетила важността и заплахата, криещи се в дадената ѝ мостра, нещо, което самата Амая не бе доловила. Беше подценила стойността на находката си и бе изложила доктор Такченко на опасност. Но ако миниатюрното парченце плат се окажеше улика, улика, пропусната от експертите, и след като никой не я бе видял да го взема, значи, само убиецът знаеше къде се намира то и че е толкова съществено, че да го издаде или поне да насочи подозренията към него. В главата ѝ прозвучаха думите на Сарасола: „Може би несъзнателно сте се доближили прекалено много до нещо наистина опасно“.

Беше му се обадила, преди да излезе от управлението, и може би предложението на Ириарте да го попита не беше толкова налудничаво. Преди това трябваше да свърши нещо. Спря в един магазин за компютри на входа на Памплона и купи няколко флашки; после отиде в къщата на „Меркадерес“ и отново прегледа прикачените файлове на Йонан, отнасящи се за акушерката Идалго. Освен заповедта за обиск и личните ѝ данни, тук беше и професионалната ѝ биография. Запита се защо Йонан е обърнал внимание на това. Акушерката сама им бе разказала, че след смъртта на брат си най-сетне е имала възможността да работи и в други болници. Амая прегледа отново документа, въпреки че сведенията ѝ бяха познати. На прага на пенсионирането си Фина Идалго бе работила в Окръжната болница в Ирун, а преди това — в две частни клиники, едната в Ондарибия, „Вирхен де ла Мансана“, а другата също в Ирун, клиника „Рио Бидасоа“[29], и на двете места като акушерка. Препрочете имената на болниците и изведнъж ѝ просветна какво е направило впечатление на Йонан: река Бидасоа. Същата река се наричаше Бастан само до Оронос-Мугайре, а от Донестебе надолу ѝ казваха Бидасоа — друга провинция, друго име, но на една и съща река. Изненадана и въодушевена от откритието, Амая взе телефона и набра Монтес.

— Госпожо инспектор?

— Мисля, че погрешно ограничаваме търсенето до река Бастан, защото тя продължава, напуска Навара, влиза в Гипускоа и се влива в океана при Бискайския залив, но там я наричат Бидасоа. Ако акушерката Идалго е била свързана с практиките и се е занимала с прихващането на родители, не е изключено да е развивала дейността си и по месторабота. Кажете на Сабалса, че трябва да разширите търсенето и да обхванете не само момиченцата, починали от внезапна детска смърт в Навара, а и тези в Гипускоа, като обърнете особено внимание на родените в селищата по поречието на Бидасоа.

Затвори телефона и пъхна флашката в компютърния порт; записа изпратените от Йонан файлове и придружаващото ги писмо и за миг се поколеба, докато препрочиташе думите, генерирани от автоматичното съобщение, които всъщност бяха последната воля на нейния приятел. Изтри го с чувството, че прекъсва една почти духовна връзка, която някой бе сметнал за толкова важна, че Йонан бе умрял заради нея, толкова опасна и непреодолима, че насмалко да погуби и доктор Такченко. Преди да тръгне, прибра флашката в чантата си, където нещо я накара да пъхне и книгата на Дюпри. Излезе от къщи и подкара към паркинга на един търговски център, където слезе от колата си, поздрави шофьора на Сарасола и се качи на автомобила, в който я чакаше отецът.

Пристъпи направо към въпроса.

— Казахте, че има свидетел.

— Да, един разкаял се участник.

— Трябва да говоря с него.

— Не е възможно — възрази свещеникът.

— За мен може би да, но не и за вас — отвърна Амая.

— Полицията го смята за защитен свидетел.

— Полицията и Църквата, както споменахте — припомни му тя.

Отец Сарасола замълча. Мислеше. След няколко секунди се наведе напред и даде някакви указания на шофьора, който запали мотора на колата.

— Сега ли?

— Защо, не ви ли е удобно? — отвърна саркастично той.

Амая проговори едва когато лимузината спря на ъгъла на една централна улица.

— Нима е тук, в Памплона?

— Сещате ли се за по-подходящо място? Слезте от колата и се повъртете наоколо четвърт час. После идете на номер двайсет и седем на успоредната улица и позвънете на апартамент номер едно.

— Обезопасен ли е?

— Цялото каре принадлежи на „Опус Деи“ и в тази сграда, повярвайте ми, по-лесно би влязла камила в иглено ухо, отколкото чужд човек.

Въведоха я във впечатляващ апартамент с касетирани, дърворезбовани тавани, обточени от край до край с гипсови орнаменти високо горе, докъдето достигаха крилата на прозорците, през които, като през дълги, тесни процепи на фасадата, навлизаше оскъдната светлина на памплонската зима, приглушена още повече от ефирните бели завеси, придаващи мъртвешки нюанс на вътрешното осветление. В стаята беше топло, но бледата жълтеникава крушка, потънала сред архитектурните орнаменти на три метра височина над главите им беше толкова слаба, че прибавена към малобройните и строги мебели, подсилваше впечатлението за студенина и липса на уют. Мъжът пред нея беше облечен в прекалено голям за него сив костюм и недотам чиста бяла риза. Амая забеляза, че въпреки официалното облекло е по домашни пантофи. С подстриганата си с машинка коса и обръснатата надве-натри прошарена брада той изглеждаше по-възрастен от петдесет и петте години, които Сарасола бе обявил.

Мъжът я погледна с недоверие, изслуша с престорено уважение свещеника, но покорно изпълни молбата му.

Беше много слаб и въртеше нервно хлабавата халка на пръста си.

— Разкажете ми за престоя си в Лесака.

— Бях на двайсет и пет години и тъкмо завършвах университета. През онова лято отидох с приятели на тържествата за Сан Фермин[30]. Там се запознах с едно момиче, което ни покани в къщата, където живееше заедно с неколцина свои приятели. Отначало всичко ни се стори много забавно, беше нещо като комуна, изследваща корените на традицията, човека и природните сили. Имаха малка градина с марихуана и пушехме, докато ни се завъртеше главата, за да чуем вятъра и майката земя, за да танцуваме около огъня. Групата организираше беседи, на които понякога канеше нови кандидати за присъединяване, хора от селото или туристи като мен, отишли там, привлечени от духовното, от вещерството в Бастан, от магията и спиритизма. Често говореха за някой си Табесе, за това, какво им разказвал и колко много знаел, но тогава не го видях нито веднъж. В края на лятото повечето участници се разотидоха, но аз получих покана да остана в къщата. Тогава започна да си проличава истинската същност на сектата. През септември се запознах с него. Плени ме от пръв поглед. Караше хубава кола, обличаше се чудесно и без да парадира, имаше излъчването, присъщо за богатите хора, които винаги са разполагали с много пари, не знам дали разбирате какво имам предвид. В тена му, в прическата и маниерите му имаше нещо наистина съблазнително, беше много специален човек. Мисля, че всички бяхме влюбени в него, включително и аз — призна свидетелят и Амая забеляза, че говори с усмивка, захласнат по спомена за онзи мъж. — Всички го обичахме и бяхме готови да направим каквото поискаше… И всъщност го направихме. Той беше изключително привлекателен и сластен, сексуално неустоим. След това никога не съм изпитвал подобно влечение към друг мъж, нито към жена — прошепна той със съжаление.

— Къде живееше?

— Не знам, никога не знаехме кога ще дойде. Появяваше се внезапно и тогава настъпваше празник. После, като си отидеше, живеехме единствено в очакване на новата му поява.

— Спомняте ли си цялото му име?

— Никога няма да го забравя, казваше се Шабиер Табесе и според мен беше около четиресет и пет годишен. Не знам нищо повече, тогава не ни беше нужно да знаем повече. Освен това, че го обичахме и че той ни даваше власт. Табесе ни казваше какво да правим и как точно да го правим, показваше ни древни магии, защитаваше връщането към традицията, зачитането на корените, на първичните сили и на начина за връзка с тях, който се изразяваше в поднасянето на дарове. Той ни разкри забравената религия, вълшебното присъствие на невероятните създания, обитаващи, откакто свят светува, тия места. Обясни ни как първите заселници на Бастан поставили знаци под формата на мегалитни паметници и енергийни канали по цялата територия. Линиите на Уоткинс ги отнасяха към неолита и разкриваха присъствието на природните сили още тогава; ние само трябваше да ги събудим и да им поднесем дарове, а за отплата щяхме да получим каквото си пожелаехме. Обясняваше ни как в продължение на хилядолетия човекът е съжителствал с тези сили в ползотворен и твърде удовлетворителен и за двете страни съюз, като в замяна трябвало само да им принася в жертва дребни животни, и то по определен начин. — Свидетелят прекара решително ръка през лицето си, сякаш искаше да заличи чертите си. — Скоро се проявиха първите благодеяния, първите признаци на власт и ние се почувствахме окрилени и всемогъщи като средновековни магьосници… Дори не можете да си представите какво е усещането да знаеш, че си предизвикал някакъв ефект, независимо какъв. Толкова е величаво, че се чувстваш като бог. Но колкото повече получавахме, толкова повече се изискваше от нас. Аз живях в тази общност почти година и се сдобих с невероятни познания, умения и опит… — Човекът спря и остана загледан безмълвно в пода толкова дълго, че Амая започна да губи търпение. Но ето че той вдигна лице и продължи. — Няма да разказвам за „жертвоприношението“, не мога. Важното е, че го направихме, и макар че всички участвахме, всъщност го извършиха самите родители, те убиха дъщеря си, такова беше условието. Когато всичко свърши, тялото беше отнесено и след няколко дни групата почна да се разпада. За по-малко от месец всички се пръснаха, а Табесе повече не се появи. Аз бях сред последните, които си тръгнаха. Остана само двойката, поднесла скъпия дар. Дълги години не видях нито един от присъстващите, но знам, че са живели добре, поне колкото мен. Аз започнах работа, завъртях търговия и много скоро забогатях. Ожених се — продължи той, докосвайки халката си, — роди ми се дете, син. На осем години се разболя от рак и при едно от посещенията в болницата разпознах сред лекарите един от членовете на групата. Той дойде при мен и след като се осведоми за състоянието на сина ми, каза, че можел да помогне, само трябвало да поднеса нещо в дар. Болката и отчаянието да гледам сина си толкова сериозно болен, ме накараха да се замисля. За добро или за лошо, човек си задава много въпроси, когато вижда, че детето му умира, но най-вече се пита защо това се случва точно на него, какво е направил, та да го заслужи, а в моя случай отговорът беше ясен като Божия глас, който ехтеше в главата ми. След няколко месеца синът ми почина. На следващата седмица отидох в най-близкото полицейско управление и ето ме днес тук. Направихме каквото се искаше от нас и получихме съответната отплата, това е факт, като този, че сега стоя пред вас. От мига, в който подадох жалбата и си признах, всичко около мен рухна. Загубих работата и парите си, загубих жена си и дома си, загубих приятелите си. Нямам къде да отида, нито към кого да се обърна.

— Доколкото ми е известно, в съседни селища е имало и други групи.

Мъжът потвърди с глава.

— Знаете ли дали още някоя от тях е стигнала до жертвоприношението?

— Знам, че в Бастан се готвеха скоро да последват примера ни, така се говореше. Помня, че при едно от посещенията в къщата видях, че едно от семействата има момиченце…Изглежда, то беше предопределено…

— Какво искате да кажете?

— Бях наблюдавал същото преди това в моята група. Момиченцето живееше сред нас, родителите му го хранеха и се ограничаваха почти само с това, а всички останали избягваха нормалното общуване с детето. То беше предназначено за жертва и друг вид контакт щеше да усложни нещата. Отнасяхме се към него като към останалите животинки, определени за принасяне в дар, без име, без самоличност, без друг вид връзка.

Амая потърси в джиесема си снимка на майка си на младини и я показа на мъжа.

— Да — отговори той тъжно. — Тя беше от бастанската група. Не знам дали го е направила, но помня, че беше бременна, когато се запознахме.

— Какво трябваше да се направи? По какъв начин се постигаше очакваният резултат?

Свидетелят закри лицето си с две ръце и зашепна през тях:

— Моля ви, моля ви.

— Братко — смъмри го твърдо Сарасола.

Мъжът свали шепи от лицето си и го погледна, изненадан от острия му тон.

— Трябваше да пожертва новороденото момиченце в името на Злото, на Ингума, и да го направи като Ингума: да лиши малката от въздух, а после да поднесе като дар и телцето ѝ.

Демон върху теб, отекна в главата на Амая.

— С каква цел?

— Не знам.

— Това ли стана с тялото на момиченцето от Лесака?

— Нямам представа, това също беше задължение на родителите, част от ритуала, от условията, които следваше да изпълнят. Детето трябваше непременно да е момиче, да не е навършило две години и да не е кръстено.

— Да не е кръстено — повтори тя и си го записа. — Защо?

— Защото кръщението е също вид дар, вид посвещение и обвързване с друг господ. Не биваше да са кръстени.

Амая неволно си спомни за сина си, оставен на пода на пещерата, благославяйки чудодейния начин, по който се бяха подредили планетите, за да осуетят смъртта му, далеч преди да се роди.

— А възрастта?

— От раждането до навършването на две години душата все още блуждае. Тогава децата са най-подходящи за жертвоприношение, така е през цялото детство до момента, когато започват да съзряват. Тогава настъпва друг вид промяна, която ги прави желани за същите цели, но е по-лесно да оправдаеш смъртта на бебе, ненавършило две години, отколкото на девойка.

— Защо момичета, а не момчета?

— Жертвоприношенията трябва да се извършват по групи според пола, нямам представа по каква причина, но Табесе ни обясняваше, че така било открай време. Когато Ингума се събуди, отнася определен брой жертви, но винаги от един и същи пол, от една и съща възрастова група и при идентични обстоятелства, до изпълване на цикъла. Описваше ни как се прави, какво е значението и ползата от ритуала… По правило по-самоотвержени бяха мъжете. На някои жени това им костваше повече, дори да го бяха решили вече, а след като го направеха, изпадаха в депресия и призивът беше отново да родят, и то веднага. Чувах, че не всички го понасяли добре. Имаше и такива, които, чисто и просто, не знаеха какво ще извършат съпрузите им. По онова време не можех да го проумея, но сега, след като знам какво е да загубиш детето си, си давам сметка, че не бих могъл да обичам роденото след него… Ако ме насилят за това, може дори да го намразя.

— Какво се получаваше в замяна на подобен дар?

— Каквото пожелаеш, обаче в зависимост от естеството на поднесения дар: здраве, пари, богатство, отърваване от съперници, ощетяване на трети лица, отмъщение. В замяна на „жертвоприношението“ човек можеше да получи всичко.

— А защо после е трябвало тялото да бъде отнесено?

— Защото така се прави с даровете, те се поднасят, преотстъпват се. Отнасят се на мястото, където ще изпълнят своето предназначение.

— От какъв вид е това място?

— Не знам — отвърна мъжът уморено. — Вече ви казах.

— Напрегнете се, помислете още малко, за какви места най-често ви говореше той?

— За магически места, места, съхранили далеч по-древни от християнството способности, където мъжете и жените ходели по традиция да оставят даровете си, за да измолят богата реколта или да призоват стихиите. Способностите може да се използват както за добро, така и за лошо. Тези места по думите му били като огромни лупи на Вселената, концентриращи забравени от съвременния човек енергии и сили.

Амая си спомни как самата тя го бе направила, спомни си за каменната маса и за пещерата на Мари, за нейното осезаемо присъствие там при последното ѝ посещение.

— Ами в гората? — попита.

Мъжът стреснато я погледна.

— Имате предвид пазителя на равновесието? Не всички енергии са с еднакъв знак, а тази по-конкретно беше вражески настроена към нас. Трябва да разберете, че всичко работи като в една теория на струните, която управлява всички светове, съдържащи се в този: когато насила се предизвика действие, което не е било предвидено да се случи, следва да се даде нещо в замяна, някакъв дар или жертва, но да си въобразяваш, че едно действие ще остане без последствия, е направо смешно. Вселената трябва отново да се настрои, а предизвиканите от дадено действие вълни могат да отзвучават много дълго. Нашите действия бяха събудили Ингума, но и други, противни нему сили. — Мъжът замълча и се усмихна с горчивина. — Не мислете, че синът ми е умрял без причина. Не ви ли се струва, че положението, в което се намирам, е пряка последица от случилото се в онази къща преди повече от трийсет години? Аз поне така мисля. Убеден съм.

— А какво ставаше с членовете, които решаваха да напуснат групата?

— Вие нищо не разбирате — отговори той с горчива усмивка. — Никой не може да напуска групата и никой не се освобождава от задължението да поднесе своя дар. Колкото и време да мине, рано или късно, Ингума си взема своето. Ние се разпръснахме, защото това бе част от уговорката, но останахме завинаги част от групата.

— Познавам човек, който е напуснал — каза Амая с мисъл за Елена Очоа, — изглежда, че и вие сте успели.

— …Но си платих за това и ще продължавам да плащам. Ще постъпя както е редно, но те ще ме унищожат.

— Тук изглеждате на сигурно място — каза тя, поглеждайки към Сарасола.

— Вие не разбирате, това е само временно. Не мога да остана тук вечно, нали? Ще изчакат колкото е нужно, но когато дойдат за мен, никой няма да успее да ме опази.

Амая си помисли тъжно за Елена, просната в онази локва от кръв и орехови черупки.

— Познавах човек, който ми каза почти същото.

Тя протегна ръка на мъжа, но той я погледна уплашено и скръсти ръце пред гърдите си.

— Благодаря за съдействието — каза тогава Амая. Вместо отговор той само уморено кимна. — Един последен въпрос. Орехите означават ли нещо за вас?

Мъжът замръзна и видимо затрепери, лицето му се сгърчи и той избухна в сълзи.

— Оставяха ги пред къщата ми, намирах ги в колата ми, в спортния ми сак, в пощенската кутия — простена.

— Но какво означават?

— Те символизират силата. Орехът носи проклятието на вещицата или вещера в малкия си мозък, той означава, че ти си целта, че идват за теб.