Дар за бурята

7

Доктор Берасатеги бе запазил присъщите за известен психиатър апломб и самочувствие, а видът му бе все така безупречен и грижливо поддържан; когато сплете пръсти върху масата, Амая забеляза, че и маникюрът му е в отлично състояние. Той не се усмихна, каза вежливо „добър ден“ и замълча в очакване тя да заговори.

— Доктор Берасатеги, да си призная, доста се изненадах, като се съгласихте да ме видите. Предполагам, че еднообразното затворническо ежедневие е наистина мъчително за човек като вас.

— Не знам за какво говорите.

Отговорът му прозвуча искрено.

— Докторе, пред мен не е нужно да се преструвате. През последния месец четях пощата ви, посещавах няколко пъти дома ви и както вече знаете, имах възможността да се запозная с кулинарните ви вкусове… — Той леко се подсмихна на последните думи. — Само по тази причина животът ви тук вече със сигурност ви изглежда непоносим, посредствен и отегчителен, но това не е нищо в сравнение с невъзможността да се отдавате на любимото си занимание, предполагам.

— Не ме подценявайте, госпожо инспектор, едно от многобройните ми умения е способността да се приспособявам. Този затвор, повярвайте ми, не се различава особено от швейцарските интернати за непокорни деца. Когато човек е живял в подобно заведение, е подготвен за всичко.

Амая го погледа безмълвно няколко секунди, преди отново да заговори.

— Известно ми е, че притежавате големи умения, умения, самоувереност и талант. Трябва да сте такъв, за да успеете да накарате всички онези нещастници да извършат престъпления от ваше име.

Той се усмихна открито за първи път.

— Грешите, госпожо инспектор, никога не съм ги принуждавал да подписват деянията ми, а само да ги представят. Аз съм нещо като режисьор постановчик — поясни.

— Да, и егото ви е голямо, колкото Памплона… Затова има нещо, което не ми се връзва, нещо, което искам да ми обясните: защо блестящ и могъщ ум като вашия в крайна сметка се подчини на заповедите на една склерозирала старица.

— Не беше така.

— Нима? Гледах записа от камерите в клиниката, вие изглеждахте доста покорен.

Нарочно използва думата „покорен“, знаейки, че ще му прозвучи като най-жестока обида. Берасатеги прекара леко пръсти по стиснатите си устни, недвусмислен жест, че се въздържа от отговор.

— Значи, някаква нещастна болна жена подготвя бягството си от престижна клиника и убеждава знаменит психиатър и как го казахте, блестящ режисьор постановчик да участва в нескопосан план за бягство, при който в крайна сметка тя бива повлечена от реката, а вие се озовавате зад решетките. Позволете ми да ви кажа, че този път не сте били на висота.

— Напълно грешите — самодоволно отвърна той, — всичко мина според очакванията ми.

— Всичко?

— С изключение на изненадата с малкия, но това не беше моя грижа. Ако аз трябваше да свърша работата, щях да знам.

Берасатеги като че ли бе възвърнал обичайното си самообладание. Амая се усмихна.

— Вчера посетих баща ви.

Докторът пое дълбоко въздух, докато напълни дробовете си, след което бавно го изпусна. Темата не му беше приятна.

— Няма ли да ме попитате как е? Не ви ли интересува? Не, разбира се. Той е просто един старец, когото сте използвали, докато откриете гробовете на майру[7] от моето семейство.

Берасатеги стоеше безучастно.

— Сред костите, подхвърлени в църквата, имаше няколко по-различни, които онзи дивак Гаридо не е имало как да знае къде да намери. Това е било известно само на човек, разговарял с Росарио, защото никой друг освен нея не е разполагал с тази информация. Къде е това тяло, доктор Берасатеги? Къде е погребано?

Той наклони глава на една страна и устните му се разтегнаха леко в самодоволна усмивка, която показваше колко много се забавлява.

Следващото изречение на Амая изтри усмивката му.

— Баща ви се оказа доста по-словоохотлив от вас, разказа ми, че никога не сте оставали да нощувате при него, отивали сте в хотел, само че ние проверихме и знаем, че това не е вярно. Ще ви кажа какво мисля. Мисля, че имате друг дом в Бастан, тайна квартира, безопасно скривалище за нещата, които никой не бива да вижда, от които не можете да се отървете. Там сте завели майка ми през онази нощ, там тя се е преоблякла и по всяка вероятност се е върнала, след като ви заряза в пещерата.

— Не знам какво имате предвид.

— Имам предвид това, че Росарио не се е преоблякла в къщата на баща ви, нито в колата ви и че между излизането ви от болницата и нахлуването в дома на леля ми, има отрязък от мъртво време, време, през което вие хубаво ни забаламосахте със „сувенирите“ от вашия апартамент, време, през което е трябвало да отидете някъде. И то не в дома на баща ви. Докторе, наистина ли се опитвате да ме убедите, че човек като вас не е предвидил тази вероятност? Не ме обиждайте, достатъчно интелигентна съм, за да не ви повярвам, че сте действали така глупашки, без предварително начертан план…

Този път му се наложи да затисне устата си с две ръце, за да възпре желанието да заговори.

— Къде е тази къща? Къде я заведохте? Жива е, нали?

— Вие как мислите? — изненадващо попита Берасатеги.

— Мисля, че вие сте изработили плана за бягство, който тя е последвала.

— Харесвате ми, госпожо инспектор. Вие сте умна жена, само умен човек може да оцени интелигентността. Права сте, тук ми липсват някои неща, преди всичко интересен разговор с човек, чийто коефициент за интелигентност е по-висок от осемдесет и пет — каза, кимвайки навъсено към пазачите пред вратата. — И само заради това ще ви направя един подарък. — Той се наведе напред, за да прошепне нещо на ухото ѝ. Амая не се уплаши, макар че ѝ се стори странно, че надзирателите не вземат отношение. — Слушайте внимателно, госпожо инспектор, защото това е послание от вашата майка.

Тя се сепна от ужас, но вече беше късно. Докторът беше съвсем близо, усещаше лосиона му за бръснене. Той я хвана здраво за врата и Амая усети как устните му докосват ухото ѝ: „Спи с едното око отворено, малка мръснице, защото ама, рано или късно, ще те изяде“. Амая стисна китката му, за да го накара да я пусне, и бързо отскочи назад, събаряйки стола, на който седеше. Берасатеги се върна на мястото си, разтривайки китката си.

— Не убивайте вестоносеца, госпожо инспектор — ухили се той.

Амая продължи да отстъпва към вратата, гледайки с недоумение към надзирателите, които стояха безучастно.

— Отворете!

Мъжете не помръднаха, втренчени безмълвно в нея.

— Не ме ли чухте? Отворете вратата, затворникът ме нападна!

Обезумяла от страх, тя тръгна към най-близкия от тях, застана пред него и му заговори толкова отблизо, че капки от слюнката ѝ опръскаха лицето му.

— Отвори вратата, говедо такова, отвори вратата или се кълна в Господ, че…

Пазачът се направи, че не я чува, и обърна очи към Берасатеги, който му кимна равнодушно за разрешение. Надзирателите отвориха вратата с усмивка и пуснаха Амая да излезе.