Дар за бурята

9

Оскъдната светлина и черното облачно небе над Памплона, дало повод на местните жители да прекръстят града Мордор[8], в Бастан бяха заменени от друг, по-ясен и по-размит небосвод, забулен от лека, сияйна омара, която дразнеше очите и разхубавяваше пейзажа с някакво особено сияние, но пък пречеше да се вижда в далечина. Полицейското управление в Елисондо беше необичайно притихнало в сравнение с предния ден, а като слезе от колата, Амая забеляза, че тишината е обгърнала като плащ цялата долина, поради което дори тук, на високото, до ушите ѝ достигаше ромонът на реката в язовир „Чокото“, въпреки че почти не го виждаше, полускрит зад вековните каменни къщи на Елисондо. Тя обърна глава към кабинета: половин дузина снимки на люлката, на мечето, на трупа в раницата, в която Валентин Еспарса се готвеше да го отнесе, и на празния ковчег, от който бе откраднал тялото на дъщеря си, както и отворения върху бюрото ѝ доклад на съдебния лекар. Сан Мартин потвърждаваше, че момиченцето е починало от задушаване. Формата и размерите на мечешкото носле идеално съвпадаха с червения отпечатък върху челцето на малката, белите влакна, открити в ъгълчето на устничките, също бяха от мечето. Следите от слюнка по личицето на бебето и по козината на играчката бяха от самото дете и от Валентин Еспарса, а острата и противна миризма на играчката се дължеше на третата следа, чийто произход все още не беше установен.

— Това не е окончателно — поясни Монтес. — Бащата винаги може да заяви, че е целунал малката на сбогуване, преди да я остави в дома на тъщата.

— Когато Сан Мартин ми каза за слюнката, попитах бабата къпала ли е бебето, преди да го сложи да спи, и тя ми отговори, че го е къпала. Значи, ако е имало остатъци от слюнката на родителите, къпането е щяло да ги заличи — обясни Амая.

— Един адвокат би могъл да заяви, че в даден момент Еспарса е целунал мечето, с което е била задушена малката, и от там слюнката се е пренесла върху кожата на детето — обади се Ириарте.

Сабалса изви учудено вежда.

— Какво? Не е толкова странно — оправда се Ириарте, търсейки подкрепата на Амая. — Когато бяха малки, моите деца ме караха да целувам всичките им играчки.

— Това бебе е било на четири месеца, не вярвам да е поискало от баща си да целуне мечето, а Еспарса не отговаря на типа хора, които правят подобни неща. Бабата заяви, че рядко се качвал на горния етаж, че онази вечер останал в кухнята да пие бира, докато те с дъщеря ѝ подготвяли малката за сън — каза Амая и взе една от снимките, за да я разгледа по-внимателно.

— Аз попаднах на нещо — обади се Сабалса. — Със записа от килиите не постигнах нищо: колкото и да усилвах звука, нищо не се чуваше, затова пък образът беше доста ясен и ми хрумна, че може би някой ще успее да прочете думите по устните, и пратих записа на един приятел, който работи в ОНСЕ[9]. Той без никакво колебание заяви, че Еспарса е произнесъл следното: „Поднесох я на Ингума, като толкова други“. Потърсих „Ингума“ в системата, но човек с такова име или прякор няма.

— Ингума? Сигурен ли си? — попита, изненадана, Амая.

— Каза, няма никакво съмнение, Ингума.

— Странно. Прабабата на момиченцето ми обясни, че Ингума е нощен демон, същество, което се промъква в спалните, сяда върху гърдите на спящите, изсмуква дъха им и така ги задушава — каза тя, обръщайки се главно към Ечайде. — И тя твърдеше, че Ингума е убил малката.

— Гледай ти! Това е едно от най-древните и най-мрачни създания в традиционната митология, зъл дух, който влиза нощем по къщите, когато обитателите им спят, стиска ги за гърлото, с което затруднява дишането им и ги хвърля в страшна тревога; смята се за причинител на ужасяващи кошмари, нощно задавяне и за това, което днес е познато като сънна апнея, отрязък от време, през който спящият престава да диша без видима причина; в някои случаи отново си поема дъх след секунди, но в други периодът продължава, докато се задуши напълно. Най-често се наблюдава при пушачи и прекалено пълни хора. Любопитно е поверието, че е изключително опасно да се спи на отворен прозорец, защото тогава Ингума можел да влезе съвсем безпрепятствено; затова хората с респираторни проблеми залоствали врати и прозорци, за да му препречат пътя, запушвали дори най-малките отвори, тъй като според мълвата демонът бил в състояние да се промъква и през най-тясната пролука; смятали го, естествено, за причинител на внезапната смърт на кърмачетата, докато спят. Обикновено преди сън се изричало магическо заклинание, което предпазвало от злия дух, казвало се нещо от рода на: „Не ме е страх от теб, Ингума“. Много важно било да се започне точно с тези думи, също като при вещиците, когато задължително трябва да заявиш предварително, че дори да вярваш в тях, не те е страх от тях. И продължава така:

Чудесна формула за подчинение, чрез която демонът бивал заставян да извършва ритуал, чието изпълнение изисквало цяла вечност, твърде сходен с егускилоре[10], сухото бодливо цвете, чиито трънчета вещиците трябвало да преброят, преди да влязат в къщата, та междувременно да дойде зората и да ги накара да хукнат да се скрият. Този демон е един от най-малко проучените нощни зли духове и се среща със съвсем същите характеристики и в други култури, затова привлече вниманието ми.

— Ще ми се да видя как обяснява пред съдията, че дъщеря му е била удушена от демон — каза Монтес.

— Той не признава, че я е удушил, но не го и отрича, по-скоро уточнява, че я е поднесъл — обясни Ириарте.

— „Като толкова други“— добави Сабалса. — Какво намеква с това? Че вече го е правил и преди ли?

— Е, в момента ще му е трудно да прехвърли своето престъпление върху някакъв си демон. Тази сутрин минах покрай тях и за късмет, попаднах на съседка, която гледала телевизия до късно и „най-случайно“ надникнала през прозореца, когато чула семейството да се връща от вечеря през нощта. Двайсет минути по-късно отново чула колата и това ѝ направило впечатление. Помислила си, както обясни, че детето може би се е разболяло, наострила уши и след двайсет и пет минути чула отново колата да се връща. Погледнала през шпионката, „не с намерението да шпионирам“, само за да разбере дали детето е добре, и видяла, че съпругът се прибира сам.

Ириарте сви рамене.

— Значи, сме го заковали.

Амая кимна в знак на съгласие.

— Всичко сочи, че го е извършил сам, но има три неща, които остават неясни: противната миризма по мечето, фикс идеята тялото да не бъде кремирано и фразата „като толкова други“. Впрочем — каза тя и им показа снимката, която държеше — в ковчега има ли нещо, или това е ефект от самото снимане?

— Да — обясни Ириарте. — Покрай първоначалната патардия не си дадохме сметка, но директорът на погребалното бюро ни обърна внимание. Еспарса, изглежда, е сложил в ковчега три пакета захар, а отгоре им метнал бяла хавлия, която на пръв поглед можеш да вземеш за тапицираното дъно на ковчега. Сигурно не е искал никой да усети разликата в тежестта, когато го вдигнат.

— Добре — каза Амая и остави снимката при другите. — Ще внимаваме дали анализът на третата следа няма да ни прати в друга посока. Може да е качил някого по пътя? Добра работа — добави тя, с което сложи край на заседанието.

Йонан остави другите да излязат и запита.

— Всичко наред ли е, шефке?

Тя го погледна, мъчейки се да изглежда спокойна, каквато не беше. Кого мислеше да излъже? Йонан я познаваше почти толкова добре, колкото и тя самата, но от друга страна, ѝ беше ясно, че невинаги може да се споделя всичко. Подхвърли му примамка, заредена с откровеност, за да избегне темата, в която не ѝ се щеше да се впуска.

— Сестра ми Флора е в Елисондо и си е наумила да организира погребална служба за нашата майка; самата мисъл за това ме изважда от релси, а за капак, другите ми близки като че ли я подкрепят, включително Джеймс. Всичките ми опити да им обясня защо продължавам да я смятам за жива не дадоха резултат; спечелих си само упрека, че им преча да затворят тази страница от живота си.

— Ако това ще ви помогне с нещо, аз също не вярвам, че е паднала в реката.

Амая го погледна и въздъхна.

— Ще ми помогне, разбира се, Йонан, ще ми помогне, и то много… Ти си добър полицай, вярвам в инстинкта ти и за мен е голяма подкрепа да знам, че мнението ти съвпада с моето, за разлика от толкова други.

Йонан закима бавно, макар и не особено убедено, докато обикаляше масата, групирайки снимките.

— Шефке, искате ли да дойда с вас?

— Прибирам се вкъщи, Йонан — отвърна тя.

Усмивката му, преди да излезе от кабинета, остави у нея познатото усещане, че не е успяла да излъже човека, който я познаваше толкова добре.

Слезе с колата към „Чокото“, мина покрай Хуанитаенеа и видя натрупаните пред вратата на къщата палета със строителни материали, макар да не се забелязваше и следа от някаква дейност. Докато пресичаше квартала, се замисли дали да не се отбие в пекарната, но се отказа; прекалено много неща се въртяха в главата ѝ и не ѝ се искаше да заговори отново с Рос по въпроса за погребението. Вместо това прекоси моста „Гилцаурди“ и се отправи към стария пазар, където паркира. Върна се пеш назад, като спираше нерешително пред вратите на фасадата — всичките ѝ изглеждаха съвсем еднакви. Накрая избра една и се усмихна с облекчение, когато пред нея се изправи Елена Очоа.

— Може ли да поговорим? — попита.

Вместо да отговори, жената я хвана за ръката и я дръпна силно навътре; после подаде глава навън и се огледа на двете страни на улицата. И този път я заведе в кухнята и без да продума, се зае с кафето, извади две чаши и ги постави върху пластмасова табла, покрита с кухненска хартия вместо с покривчица. Амая беше благодарна за мълчанието и използва всяка минута от еднообразния ритуал по приготвянето на кафето, за да подреди поривите, защото трудно можеше да ги нарече мисли или хрумвания, които я бяха довели тук. Те се блъскаха в главата ѝ като ответно ехо, а ритмично повтарящите се образи се смесваха с други, останали запечатани в паметта ѝ. Бе дошла да търси отговори, но не беше сигурна, че знае какво да попита. „Ще получиш всички отговори, ако съумееш да зададеш всички въпроси“, чуваше тя гласа на леля Енграси, обаче разполагаше само с малък празен бял ковчег, в който някой бе заменил тялото с три пакета захар, и една дума: „жертвоприношение“, а двете неща, смесени в едно, представляваха противно съчетание.

Амая забеляза, че домакинята полага усилия, за да овладее треперенето на ръцете си, докато сипваше захарта в чашата. Започна да разбърква кафявата течност, но звънтенето на лъжичката по порцелана, изглежда, я изнерви докрай, защото внезапно спря и хвърли лъжичката върху подноса.

— Извинете ме, много съм напрегната. Казвайте какво искате, че да приключваме най-сетне.

Бастанската любезност. Тази жена не желаеше да говори с нея, не я искаше в дома си и щеше да въздъхне облекчено, когато я видеше да си излиза, но считаше за свой свещен дълг да я почерпи с кафе или нещо за хапване и щеше да го изпълни. Тя беше от жените, които правят онова, което е редно да направят. Поощрена от тази увереност, Амая взе с две ръце кафето, което така и нямаше да вкуси, и заговори.

— При предишното ми посещение ви попитах дали смятате, че групата е успяла да извърши човешко жертвоприношение…

Жената видимо се разтрепери.

— Моля ви… Вървете си, не мога да ви кажа нищо.

— Елена, трябва да ми помогнете. Майка ми кръжи някъде наоколо, трябва да открия тази къща, знам, че там ще получа отговори.

— Не мога да ви кажа, ще ме убият.

— Кои?

Жената поклати отрицателно глава, стиснала устни.

— Ще ви осигуря защита — продължи Амая, поглеждайки крадешком към дребната статуетка на Богородица, пред която гореше малка свещ; до нея стояха две щампи с лика на Христос и стара броеница, увита около основата на свещта.

— Не можете да ме защитите от това.

— Мислите ли, че е имало жертвоприношение?

Елена се изправи, изля кафето в мивката и се зае да мие чашата с гръб към Амая.

— Не, не ми се вярва. Доказателството е, че вие сте тук, а тогава единствената бременна жена в групата беше Росарио. Хиляди пъти съм отправяла благодарности, че не направиха нищо, може да са били само празни приказки, за да ни впечатлят, може да са искали да ни държат в страх или да изглеждат по-опасни или по-могъщи…

Амая се огледа, къщата беше пълна с предмети, осигуряващи закрила; клетата жена теоретизираше с надеждата, че нещата са такива, каквито ѝ се искаше да бъдат, но отчаянието в поведението ѝ издаваше, че дълбоко в себе си не вярва на думите си.

— Елена, погледнете ме — настоя Амая.

Жената затвори крана, остави гъбата и се обърна към нея.

— Родила съм се заедно с още едно момиченце, сестра близначка, която официално е починала от внезапна детска смърт в люлката си.

Елена вдигна зачервените си от студената вода ръце към сгърченото си лице, по което потекоха сълзи, и попита ужасено:

— Къде е погребана? Къде е погребана?

Амая завъртя глава, за да покаже, че няма представа, и видя как жената се смалява, докато слушаше обясненията ѝ.

— Не знаем, открих гроба, но ковчегът беше празен.

От утробата на дребната женица се изтръгна мъчителен стон и тя се завтече Амая, която уплашено скочи на крака.

— Напуснете къщата ми! Напуснете къщата ми и никога повече не стъпвайте тук! — извика Елена, избутвайки я към коридора. — Вън! Махайте се!

— Какво получаваха срещу жертвоприношението? Какво правеха с телата? — не спираше да пита Амая, а жената я блъскаше, за да върви по-бързо.

Амая отвори вратата и се обърна към нея с молба.

— Само ми кажете къде е къщата.

Вратата се хлопна пред носа ѝ, но отвътре продължаваше да чува приглушените ридания на жената.

Почти инстинктивно извади джиесема от джоба си и набра номера на агент Дюпри. Тръгна към колата, залепила ухо до апарата, мъчейки се да долови и най-малкия знак за активност в другия край на линията. Тъкмо смяташе да се откаже, когато някакво пращене издаде присъствието на Дюпри. Знаеше, че е той, старият и скъп приятел, заел такова важно място в живота ѝ, независимо от разстоянието, но от това, което чу в слушалката, всички косми на тила ѝ настръхнаха и тя се задъха от страх: далечен фон от тихи и повтарящи се погребални песнопения; ехото говореше за обширно пространство, където гласовете придобиваха присъщата за катедрала звучност. Имаше нещо мрачно и зловещо в безкрайното повторение на три, лишени от определен тон, заплашителни думи, вещаещи смърт. Но това, което я стресна най-силно, бе ясният, мъчителен предсмъртен писък на дете. Агонията на непознатото същество продължи няколко секунди, през които жалният му гласец постепенно затихваше, може би защото Дюпри се отдалечаваше от него, каза си тя.

Когато той най-сетне заговори, в гласа му се долавяше същата тревога, която изпитваше и тя.

— Не ми се обаждайте повече, не ми се обаждайте, аз ще ви потърся.

Връзката прекъсна и Амая се почувства толкова малка и толкова далеч от него, че ѝ се прииска да закрещи.

Телефонът звънна още преди да го е прибрала. Погледна екрана с нещо средно между надежда и паника. Позна кода на офисите на ФБР и топлият глас на агент Джонсън я поздрави от Вирджиния. Току-що били излезли поканите за участие в курсовете за взаимен обмен в Куонтико и от Отдела за изследване на престъпното поведение се надявали и тя да присъства. В момента вече изпращали молбата до нейното полицейско управление. Дотук — формален разговор, каквито и преди бе провеждала с хора от администрацията; фактът, че обаждането бе дошло само две минути след като бе разговаряла с Дюпри, не можеше да не ѝ направи впечатление, но въпросът, който агент Джонсън зададе веднага след това, потвърди съмненията ѝ, че разговорите му се подслушват.

— Госпожо инспектор, установявали ли сте някакъв вид контакт със специален агент Дюпри?

Амая прехапа долната си устна, за да не отговори, докато си припомняше разговора с агент Джонсън отпреди месец, когато той я бе предупредил за всичко, свързано с Дюпри, да избягва официалната линия и да се обажда на личния номер, който ѝ бе дал. Помисли си, че когато успееше да се свърже с Дюпри, гласът му звучеше някак отдалеч и със силно ехо, връзката прекъсваше и дори от екрана взе да изчезва информацията откъде идват обажданията, все едно никога не ги е имало. Към това трябваше да прибави и полученото от централния офис на ФБР предупреждение, когато Йонан бе проследил обажданията и бе установил, че тръгват от Батън Руж, Луизиана. Освен това Джонсън задаваше въпроса, сякаш бе забравил, че в същия разговор тя му бе казала, че Дюпри винаги отговаря на повикванията ѝ. Така или иначе, щом се бяха свързали с нея точно сега, значи, знаеха, че тя току-що е говорила с него, и изявлението, че се надяват и тя да участва в курса, беше само претекст.

— Не много често, от време на време му се обаждам за поздрав, както на вас — каза тя непринудено.

— Говорил ли ви е агент Дюпри за случая, по който работи?

Питанията му звучаха като извадени от въпросник на Отдела за вътрешни разследвания.

— Не, дори не знаех, че работи по нов случай.

— Ако агент Дюпри отново се свърже с вас, бихте ли ни съобщили?

— Започвате да ме тревожите, агент Джонсън, какво става?

— Нищо сериозно, през последните дни малко трудно се свързваме с агент Дюпри. Рутинно положение, вероятно нещата са се поусложнили и за по-голяма сигурност е предпочел да не отговаря, но вие не се тревожете, госпожо инспектор. Ще ви бъдем благодарни обаче, ако веднага ни съобщите, в случай че Дюпри ви се обади.

— Така и ще направя, агент Джонсън.

— Много ви благодаря, госпожо инспектор, очакваме да ви видим скоро тук.

Амая затвори и изчака още десет минути неподвижно в колата телефонът отново да звънне. Когато това се случи, видя изписан на екрана личния номер на Джонсън.

— Какво беше това?

— Вече ви казах, че Дюпри има свой метод на работа. От известно време не е докладвал, което не е изненадващо, както знаете. Когато човек работи под прикритие, понякога трудно намира сгоден момент за установяване на връзка, но изминалото време, наред с малко непочтителното поведение на агент Дюпри, буди съмнения в сигурността на неговата самоличност.

— Смятат, че може да е бил разкрит?

— Това е официалната версия, но подозират, че е бил заловен.

— А вие какво мислите? — попита тя, опипвайки терена, докато се питаше до каква степен може да вярва на Джонсън и можеше ли да е сигурна, че второто обаждане не се записва както първото.

— Според мен Дюпри си знае работата.

— И аз съм на това мнение — заяви тя с всичката увереност, на която беше способна, макар че в главата ѝ отново звънна ужасяващият писък, който бе чула, когато Дюпри вдигна телефона.