Ловецът на глави

16.

Този път Пендъргаст настоя да вземат Проктър с ролса, а Д’Агоста беше твърде уморен, за да откаже. Беше 22 декември, до Коледа оставаха само три дни, а през последната седмица едва беше успявал да намери време за няколко часа сън, а още по-малко да помисли какъв подарък ще купи на жена си Лора.

Проктър ги откара до Източен Хамптън в една сива и много студена сутрин. Лейтенантът си помисли, че е благодарен за допълнителното място, което предлагаше задната част на голямата кола, да не говорим за сгъваемата маса от стилно полирано дърво, която му позволи да навакса с канцеларската работа. Когато автомобилът намали, влизайки във „Фърдър Лейн“, се показа имението, около което кипеше работа. Пътя препречваха полицейски бариери, жълти ленти се люлееха от студения декемврийски вятър, а на банкета бяха паркирали множество коли на криминалистите и патолозите. Групи униформени се разхождаха наоколо. Някои носеха клипбордове с листа за писане и гледаха да не измръзнат до смърт.

— Божичко – възкликна Д’Агоста, – има прекалено много хора на местопрестъплението.

Когато спряха на импровизирания паркинг, очертан върху парче трева с полицейски ленти и надписи, видя как всички започнаха да се обръщат и да зяпат ролс-ройса на Пендъргаст.

Той слезе от едната страна, а агентът от другата. След като придърпа здраво около тялото си палтото за защита от смразяващия вятър, идващ от Атлантика, Д’Агоста се упъти към командния и контролен център в един бус, а Пендъргаст го последва.

В малкото пространство откриха полицейския началник на Източен Хамптън. Д’Агоста беше говорил с него по-рано по телефона и остана доволен от професионалното му отношение, а сега изпита още по-голямо задоволство да го види на живо: солиден по-възрастен мъж с посивели коса и мустаци и добродушно отношение.

— Вие трябва да сте началникът на отряда детективи лейтенант Д’Агоста – каза той, стана и здраво стисна ръката му. – Аз съм началник Ал Дентън.

Мнозина от полицейските началници в малките градове не можеха да понасят да работят с Нюйоркското полицейско управление може би с основание, но този път Д’Агоста усети, че ще получи цялото нужно сътрудничество. Обърна се да освободи място за Пендъргаст да влезе и се представи, но с учудване видя, че той беше изчезнал.

— Искате ли да ви разведа наоколо? – предложи Дентън.

— О, да, разбира се. – Точно е стила на Пендъргаст.

Дентън си облече палтото и лейтенантът го последва отново навън в бурното утро. Пресякоха „Фърдър Лейн“ и се озоваха пред главната двукрила порта, водеща в имението: огромна, отчасти позлатена, направена от тонове ковано желязо. Тя беше отворена, но охранявана от двама полицаи. Единият държеше клипборд и закачалка с лекарски гащеризони за еднократна употреба, маски, ръкавици и калцуни, обаче началникът махна с ръка.

— Екипът криминалисти свърши с къщата – обясни той – и по- голямата част от парцела.

— Много бързо.

— Тук навън и в това зимно време трябва да действаме бързо или доказателствата ще станат неизползваеми. Затова повикахме криминалисти от целия Ийст Енд. А къде е агентът от ФБР, който щял да дойде с вас?

— Някъде наоколо.

Началникът се смръщи, а Д’Агоста не можеше да му се сърди: смяташе се за грубиянство да не установиш връзка с местните ченгета. Минаха през портите, после през сборния пункт, разгърнат под една тента, и закрачиха надолу по чакълестата автомобилна алея, която водеше към голямата къща – огромна бетонна грозотия, която приличаше на купчина бетонни плочи, струпани една връз друга и свързани със стъкло. Топли и уютни колкото Кремъл.

— И така, как се казва този руснак?

— Богачев.

— Богачев. Колко дълго е живял в Източен Хамптън?

— Преди няколко години купи земята. Отне му няколко години да построи къщата и се премести тук преди шест месеца.

— Създавал ли ви е някакви проблеми?

Дентън поклати глава.

— Нищо освен проблеми. Още от самото начало. Когато купи парцела, продавачът се оплака, че е измамен, и заведе дело. Случаят е още в съда. Един ден посред нощ Богачев събори историческа постройка с покрив от дървени керемиди. Заяви, че не знаел, че е обявена за забележителност. Беше заведено дело и за това. После построи това грозилище, което нарушава цял куп градски наредби. Всичко без нужните разрешителни. Последваха още дела. След това изпързаля строителните предприемачи, измами работниците и дори хората, които му косят моравата. Дела до гушата. Той е от онези глупаци, които правят само онова, което поискат. Няма да преувелича, ако кажа, че е най-мразеният човек в града. По-скоро беше.

— Откъде идват парите му?

— Той е от онези руски олигарси. Международен търговец на оръжия или нещо също толкова неприятно. Къщата, парцелът – всичко е собственост на куха фирма или поне така пише в данъчния регистър.

— Значи има много хора, които биха искали да го видят мъртъв.

— Да, разбира се. Половината град. И това е без да броим хората, които е прецакал или убил в бизнеса си.

Когато стигнаха при къщата, Д’Агоста забеляза Пендъргаст да завива с бързи крачки зад далечния ъгъл.

Дентън също го видя.

— Това не е ли мъжът, който трябваше да бъде тук с нас?

— Той е.

— Ей, ти! – извика Дентън и се затича. Лейтенантът го последва. Пендъргаст спря и се обърна. С дългото си черно палто и мършавото, бяло като слонова кост лице изглеждаше като онази с косата.

— Господин…

— А, началник Дентън – каза Пендъргаст и тръгна към тях, като същевременно свали черната кожена ръкавица от бледата си ръка и сграбчи дланта на началника с кратък поклон. – Специален агент Пендъргаст. – След това се завъртя обратно и закрачи бързо през моравата към високия жив плет в гледащата към океана част от имота.

— Хм, имате ли нужда от нещо? – подвикна началникът към неговия отдалечаващ се гръб.

Пендъргаст махна с ръка над главата си.

— Имам нужда от Винсънт. Идваш ли?

Д’Агоста тръгна след него, полагайки усилия да не изостава, а началникът го следваше по петите.

— Не искаш ли да огледаш къщата? – успя да попита лейтенантът.

— Не. – Пендъргаст ускори още крачка, толкова, че палтото започна да се развява подире му, и се поприведе, за да устои на суровия вятър.

— Къде отиваш? – попита Д’Агоста, но не получи отговор.

Най-накрая стигнаха до живия плет, който скриваше, както видя

Д’Агоста, висока каменна стена. Тук Пендъргаст се завъртя към тях.

— Началник Дентън, екипът криминалисти мина ли вече оттук?

— Още не. Има да се покрие доста пространство, а и мястото е доста далеч от местопрестъплението… – Но преди да успее да завърши изречението си, Пендъргаст вече се беше обърнал и крачеше покрай живия плет, оглеждайки се внимателно, подобно на котка. Внезапно спря и застана на колене.

— Кръв – обяви той.

— Чудесно – каза Дентън. – Добро попадение. А сега да се връщаме обратно и да изпратим екипа криминалисти, преди да сме повредили нещо…

Обаче Пендъргаст се изправи и закрачи отново с наведена глава, следвайки петната, които го заведоха до живия плет. Тогава Д’Агоста видя нещо бяло сред зелената плетеница. Надникнаха навътре в плета, където лейтенантът успя да различи ужасяваща гледка.

— Два трупа и мъртво куче – каза Пендъргаст, обръщайки се към Дентън и бавно започна да отстъпва назад. – Да, моля, повикайте вашия екип криминалисти да дойде, а аз пред това време ще прескоча стената.

— Но…

— Ще отида малко по-натам, за да не повредя нещо в този район. Винсънт, моля те, ела с мен. Ще имам нужда от помощта ти.

Началник Дентън остана близо до сцената на клането и повика екипа криминалисти по своята радиостанция, докато Д’Агоста следваше Пендъргаст надолу покрай живия плет в продължение на трийсетина метра.

— Мястото изглежда подходящо. – Пендъргаст навлезе в живия плет и лейтенантът го последва. Излязоха в празното пространство между него и стената.

Пендъргаст натисна стената, все едно искаше да провери нейната здравина.

— В това неудобно палто ще имам нужда от помощ да се покатеря.

Д’Агоста не си направи труда да спори и се зае да му помага.

Агентът се изкатери като паяк до горе, плъзна се над късите железни шипове, после се изправи и започна да оглежда наоколо с бинокъл. Накрая се обърна към Д’Агоста.

— Върви да кажеш на Проктър да заобиколи и поеме към брега. Там ще се срещнем.

— Добре.

Пендъргаст изчезна от другата страна на стената, а Д’Агоста се обърна. Когато излезе от живия плет, видя екип от криминалисти да бърза по моравата. Всички бяха в лекарски костюми за еднократна употреба, с маски и калцуни, а Дентън им сочеше района, където бяха намерили труповете. Той се присъедини към него, докато се връщаха обратно по моравата.

— Как, по дяволите, успя да го направи толкова бързо? – попита началникът. – Искам да кажа, че и ние щяхме най-накрая да ги намерим, но той отиде право на мястото, сякаш е видял неонова реклама.

Д’Агоста поклати глава.

— Аз не питам и той не казва.

Седнал отново в задната част на ролса, Д’Агоста гледаше как Проктър го вкарва в обществен паркинг до брега на около осемстотин метра от къщата на жертвата. Мъжът слезе, изпусна точно определено количество въздух от гумите, качи се отново и даде газ по тесния път в пясъка, който осигуряваше достъп на колите до плажа. Скоро ролсът се носеше на север по протежение на плажа и бучащия Атлантик вдясно от тях и големите къщи на богатите вляво. След малко Д’Агоста видя слабата фигура на Пендъргаст застанала в края на скалистия вълнолом. Когато Проктър спря колата, той се обърна, върна се покрай вълнолома, прекоси плажната ивица и се намести на задната седалка.

— Дошъл е и си е тръгнал с малък плавателен съд, който е скрил до този вълнолом – обясни Пендъргаст и посочи с пръст. След това разгъна своята сгъваема маса, на която лежеше затворен тънък „Макбук“. Той го отвори и извади „Гугъл земя“. – Докато е напускал местопрестъплението, убиецът е бил много уязвим и изложен на показ във водата, въпреки че е било през нощта. При първа възможност трябва да се е освободил от лодката. Вероятно е било предварително планирано.

Той се вторачи в изображението от „Гугъл земя“ и започна да го движи около сегашното им местоположение.

— Виж, Винсънт, ето заливче на десетина километра оттук, водещо в езерото Сагапонък. В заливчето има блатиста местност, а до нея обществен паркинг. – Той се наклони към предната седалка. – Проктър, моля, карай натам колкото може по-бързо. Езерото Сагапонък. Остави пътя, давай по брега.

— Да, сър.

Д’Агоста се хвана за седалката, когато ролсът ускори, направи обратен завой с приплъзване, вдигайки облаци пясък, а след това с рев се понесе надолу по брега с висока скорост, като се придържаше към залятата с вода от прилива ивица, където пясъкът беше по-твърд. Докато набираха скорост, клатушкайки се насам–натам, колата беше брулена от вятъра и пръски морска вода и от време на време се врязваше в някоя отстъпваща вълна с пенеста грива, като вдигаше водни фонтани. Минаха край възрастна двойка, разхождаща се ръка за ръка, която се вторачи в тях с отворена уста, когато „Силвър Рейт“ от 1959 година избоботи край нея с близо сто километра в час.

След по-малко от десет минути стигнаха до заливчето, където брегът свършваше и друг вълнолом водеше навън в сивия и пенещ се Атлантически океан. Проктър спря колата толкова рязко, че тя поднесе, вдигайки още един пясъчен килватер. Преди още да беше спряла напълно, Пендъргаст изхвръкна през вратата и закрачи по брега, Д’Агоста отново трябваше да подтичва, за да не изостане. Беше удивен от енергията на Пендъргаст след предходните дни на апатия и очевидна леност. Изглежда, че поредицата убийства най-сетне го бяха запленили.

Прескочиха една плажна ограда, пресякоха района на обраслите с шубраци дюни и скоро пред тях се показа сива водна повърхност, заобиколена от широка блатиста местност. Пендъргаст се хвърли в блатната трева, а ръчно изработените му обувки „Джон Лоб“ потънаха в калната почва. Д’Агоста го последва без ентусиазъм, чувствайки как калта и ледената вода пълнят неговите обувки швейцарски модел. Пендъргаст остана на място няколко минути, за да се огледа, повдигнал нос във въздуха като копой, преди да продължи напред в друга посока по подгизнали и почти невидими животински пътеки.

Внезапно се озоваха на края на блатото и там, на не повече от шест метра от края, се виждаше носът на потънал скиф.

Пендъргаст хвърли поглед назад, а сребристите му очи проблясваха.

— А сега, драги Винсънт, мисля, че намерих първото истинско доказателство, оставено от убиеца.

Д’Агоста предпазливо напредна и погледна лодката.

— Вероятно.

— Да, Винсънт. – Пендъргаст сочеше нещо на земята. – Това е ясен отпечатък от крака му.

— А не лодката?

Пендъргаст махна нетърпеливо.

— Сигурен съм, че е открадната и грижливо избърсана за премахване на всички следи. – Той приклекна. – Обаче това! Струва ми се най-малко четиресет и шести номер.