Ловецът на глави

19.

След голямата шумотевица в Мапълуд – със задоволство Д’Агоста забеляза, че всички съседи на Пейн са се лепнали за прозорците – го бяха завели на „Полис Плаза“ №1. Там, настанен на сигурно място в малка съвещателна зала, Пейн се превърна в най-услужливия и дружелюбен свидетел. Официалната обстановка сякаш развърза езика му и той се впусна в големи технически подробности за системата на Кантучи. Сега бяха минали на самата фирма „Шарпс & Гънд“.

— Аз бях главен техник при монтажа на охранителната система на Кантучи – точно казваше Пейн. – Много от хората, за които работя, са трудни, но Кантучи беше направо непоносим. Много неща не му харесваха. Главно от естетическа гледна точка: например разположението на камерите или цветът на мониторите за видеонаблюдението. Направо щеше да ни умори с дребнавостта си. Беше от хората, които не искат да се обременяват да си имат работа с хора на ниско равнище като мен. За всяка дреболия се оплакваше лично на господин Ингмар. Влудяваше го, че Кантучи иска да говори само с него, обажда му се по всяко време на денонощието и се отнася с него като с прислужник. Ингмар взе наистина да го мрази и започна дори да говори да го зарежем като клиент. Обаче Кантучи ни дължеше доста пари. Веднъж си крещяха по телефона.

— За какво? – попита лейтенантът.

— Пари. Кантучи не плащаше сметките. Каза, че няма да плати и стотинка, докато монтажът не бъде завършен както той иска.

— Накрая плати ли?

— Не изцяло. Измами Ингмар в общата сума, откривайки грешки във всякакви дреболии и вадейки ги от сметката. Мисля, че за един вложен долар получихме осемдесет цента. Сигурен съм, че Ингмар понесе загуба от тази поръчка.

— Каква беше общата сума?

Пейн се замисли за миг.

— Около двеста хиляди, мисля. Плюс месечна такса в размер на два бона.

Д’Агоста се размърда на стола си и погледна бележките си.

— Ингмар би ли бил способен – лично той има ли познанията – да заобиколи охранителната система така, както е направил убиецът?

— Да. Напълно.

— Кой още в „Шарпс & Гънд“ има достатъчно умения да надхитри системата, както е направил убиецът?

— Моят колега в инсталирането – Лашер. Може би мъжът, който оглавява Ай Ти отдела, може би началникът на програмирането и дизайна. Не мисля обаче, че някой от тях е знаел как е изградена системата на Канучи или е имал достъп до сейфа. – Пейн спря, за да помисли. – Да, наистина Ингмар и Лашер са единствените двама. Разбира се, освен мен.

Много добре, помисли си Д’Агоста. Наистина много добре.

— Вие с Лашер сте техниците, които са отговорили на повикването да поправите повредата, очевидно инсценирана от убиеца?

— Аз бях. По това време Лашер беше уволнен, затова отидох с друг техник.

— Кой?

— Холи Лайър. Още работи при нас.

— Госпожа Лайър има ли достатъчно познания да излъже системата?

— Не. Няма начин. Тя е твърде ниско във фирмата, защото е при нас само от няколко месеца.

— Разкажете ни за вашия бивш партньор Лашер – подкани го Д’Агоста.

— Човекът, който ви е помогнал в първоначалната инсталация. Какъв човек е той?

— Странен тип. Човече, тръпки ме побиваха от него. Разбира се, не от първия ден. Стана някак си постепенно. В началото беше мълчалив, не продумваше, но тъй като доста работехме заедно, един вид свали гарда.

О, ясно ми беше защо Ингмар го е наел – разбираше си от работата, в това няма съмнение – но говореше странни глупости.

— Например?

— Че кацането на „Аполо“ на луната е изфабрикувано, че инверсионните следи на самолетите всъщност са химикали, с които правителството пръска хората, за да им промива мозъците, че глобалното затопляне е китайска измислица. Невероятни глупости.

Пендъргаст, който досега пазеше мълчание, се намеси:

— Как тип с подобни възгледи е минал през системата за проучване на „Шарпс & Гънд“ уж на равнището на ЦРУ?

Пейн се засмя.

— На ЦРУ равнище? Това ли ви каза Ингмар? – Той поклати глава. – Ингмар наема евтини работници, няма социални придобивки, работните часове са много, не се плаща извънреден труд, трябва много да се пътува. Единствената проверка, която прави, е да се увери, че нямате криминално досие, а дори и тогава ще ви наеме, защото в такъв случай може да мине по-евтино. В началото Лашер изглеждаше нормален, но с времето ставаше все по-странен.

— Нещо конкретно? – попита Д’Агоста.

— Повече свързано с жените. Пълен идиот. Никакви социални умения, канеше ги на среща пред целия офис. През цялото време гневен, подхвърля пренебрежителни забележки, пуска тъпи шеги, фука се. И много приказки за големи цици. Знаете тези типове.

Д’Агоста кимна. Да, познаваше този вид.

— Трябваше да бъде уволнен още първия път, когато се случи. Ингмар се опита да не обръща внимание, но накрая трябваше да направи нещо. Иначе щеше да изгуби някои от ценните си служители жени. Вероятно обаче причината да изхвърли Лашер бяха постоянните оплаквания на Кантучи.

Този Лашер започваше да изглежда все по-подходящ и по-подходящ. А те все още разполагаха с достатъчно време, преди да изтече трийсет и шест часовият срок на Сингълтън.

— Знаете ли къде живее Лашер? – попита лейтенантът.

— Да. Западна четиринайсета улица. Поне живееше там, когато го уволниха.

Време беше да приключват с този разговор.

— Агент Пендъргаст, имате ли въпроси?

— Не, благодаря, лейтенант.

Д’Агоста стана.

— Благодаря ви, господин Пейн. Една патрулка ще ви закара у дома. – Той излезе от помещението заедно с Пендъргаст. Щом затвориха вратата зад тях, го попита:

— И така, какво мислиш? Според мен имаме двама заподозрени:

Ингмар и Лашер.

Пендъргаст не отговори, а той не можеше да прочете нещо по лицето му.

— Искам да кажа, че този тип Ингмар разполага със средствата, има мотив и съответните умения.

— О, Ингмар никога не е бил заподозрян.

— Какво имаш предвид? Нарече го в очите „лице, от което полицията се интересува“?

— Само за да го сплаша. Той не е замесен в убийството.

— Как може да си сигурен?

— Първо, не е имало нужда да влиза с взлом в буса, за да смени платката на мобилния телефон. Можел е да го направи в офиса. Влизането с взлом в бус, паркиран на улицата, е рисковано занимание, защото е нямало гаранция, че двамата мъже са го оставили без надзор.

— Лашер също е могъл да го направи в офиса.

— Не. Бил е уволнен преди обаждането за ремонта.

— Да, да, точно така. Въпреки това още мисля, че Ингмар е заподозрян.

— Драги Винсънт, ако Ингмар е искал да убие Кантучи, защо ще го прави по начин, който би навредил на собствената му фирма? Ако Ингмар е искал Кантучи да умре, щял е да го направи извън неговия дом.

Д’Агоста изръмжа. Трябваше да признае, че в това има логика.

— Значи Лашер е нашият единствен заподозрян? Така ли мислиш?

— Нещо не мисля. И бих посъветвал и теб нищо да не мислиш… поне докато не съберем повече доказателства.

Д’Агоста не беше съгласен, но със сигурност нямаше да спори с Пендъргаст. В настъпилата тишина Къри вдигна очи от телефона си и каза:

— Лашер все още живее на Западна четиринайсета улица.

— Добре, да пратим веднага екип за доброволен предварителен разговор. Да не задълбават, а да проверят дали е вероятен заподозрян, ако няма алиби. – Той се обърна към Пендъргаст. – Искаш ли да отидеш? Аз не мога, защото имам маса канцеларска работа.

— Аз за съжаление също не мога, защото имам уговорка от по-рано.

Д’Агоста гледаше как облечената в черно фигура излиза от офиса.

Надяваше се хората му да се върнат с достатъчно информация, за да ги оставят медиите на мира – нещо, което Сингълтън и кметът отчаяно искаха до края на деня. Иначе никога нямаше да научи финала на историята.