Ловецът на глави

3.

Лейтенант Д’Агоста се спря за малко пред входната врата на замъка на „Ривърсайд Драйв“ № 891. За разлика от сградите, които го заобикаляха и бяха весело закичени с коледни лампички, Пендъргастовият замък, макар и в добро състояние, като се има пред вид неговата възраст, беше тъмен и сякаш изоставен. Слабото зимно слънце се мъчеше да пробие тънкия слой облаци, хвърляйки бледа утринна светлина върху река Хъдсън, която се виждаше отвъд паравана от дървета покрай магистралата „Уест Сайд“. Беше студен и потискащ зимен ден.

С дълбока въздишка мина под покрития вход за карети, изкачи се до входната врата и почука. Вратата беше отворена необичайно бързо от Проктър, тайнствения шофьор и главно момче за всичко на Пендъргаст. Д’Агоста се смая колко тънък беше станал Проктър в сравнение с последния път, когато го видя. Обикновено той имаше здраво, дори масивно телосложение. Лицето му обаче беше безизразно както винаги. Носеше риза „Лакост“ и черни спортни панталони – ежедневните дрехи на човек, за когото се предполага, че служи.

— Здравейте, ъъъ, господин Проктър. – Д’Агоста никога не беше сигурен как да се обръща към него. – Дойдох да се срещна с агент Пендъргаст?

— Той е в библиотеката. Моля, последвайте ме.

Обаче не беше в библиотеката. Агентът се появи внезапно в трапезарията, облечен както обикновено в безупречен черен костюм.

— Добре дошъл, Винсънт. – Той протегна ръка и се здрависаха. – Хвърли палтото си на онзи стол. – Макар Проктър да отваряше вратата, никога не предлагаше да вземе палтото на госта. Д’Агоста винаги имаше чувството, че е нещо повече от прислужник и шофьор. Но така и не бе успял да разбере какво точно прави и какви са отношенията му с Пендъргаст.

Винсънт свали палтото си и точно се готвеше да го прехвърли през ръката си, когато за негова изненада Проктър го грабна от него. Докато пресичаха трапезарията, за да влязат в балната зала, не можа да се удържи да не погледне празния мраморен пиедестал, където беше стояла онази ваза.

— Да, дължа ти обяснение – каза Пендъргаст, посочвайки с жест пиедестала. – Много съжалявам, че Констънс те удари с онази ваза от времето на династията Мин.

— Аз също – отговори Д’Агоста.

— Извини ме, че не ти съобщих причината по-рано. Направила го е, за да ти спаси живота.

— Ясно. Добре. – В казаното все още нямаше логика. Както в много неща, свързани с тази поредица налудничави събития. Д’Агоста се огледа. – А тя къде е?

Изражението на Пендъргаст стана сурово.

— Няма я. – Леденият му тон обезкуражи всякакви по-нататъшни въпроси.

Настъпи неловко мълчание, после Пендъргаст омекна и му махна с ръка.

— Ела в библиотеката да ми разкажеш какво си научил.

Д’Агоста го последва през балната зала в топлото и красиво обзаведено помещение. В камината гореше огън, стените бяха тъмнозелени, покрити наполовина с дъбова ламперия, а околовръст се простираха безкрайни лавици, пълни със стари книги. Пендъргаст му посочи кресло с висока облегалка от едната страна на камината и седна на срещуположното.

— Мога ли да ти предложа нещо за пиене? Аз съм на зелен чай.

— Ами едно кафе ще бъде чудесно, стига да имаш. Черно с две бучки захар.

Проктър, който досега се беше навъртал около вратата на библиотеката, изчезна. Пендъргаст се облегна удобно.

— Разбрах, че сте установили самоличността на трупа.

Д’Агоста се наежи.

— Да.

— И?

— За моя изненада имаше съвпадение на пръстов отпечатък. Изскочи почти веднага. Предполагам, защото е бил свален дигитално, когато е кандидатствала в Глобалната електронна система за предварително одобрени за влизане в САЩ. Нали знаеш, Програмата за доверени пътешественици? Казва се Грейс Озмиян. На двайсет и три, дъщеря на Антон Озмиян, технологичния милиардер.

— Чувал съм името.

— Той е изобретил част от технологията за пряко предаване на музика и видео онлайн. Основава компания на име „Дигитален потоп“. Трудно детство, но сега е богат като Крез. Всеки път когато стрийминг софтуерът се сваля на някое устройство, неговата компания получава част от парите.

— Каза, че това е била неговата дъщеря?

— Точно така. Той е второ поколение американски ливанец, следвал е в Масачузетския технологичен институт благодарение на стипендия.

Грейс е родена в Бостън, но майка й загива в самолетна катастрофа, когато е на пет. Израства в горната източна част на остров Манхатън, учи в частни училища. Лоши оценки, никога не е работила и е живяла малко в стила на „златната младеж“ с парите на татко. Преди няколко години се премества в Ибиса, после в Майорка, но преди година се връща в Ню Йорк, за да живее с баща си в центъра „Тайм Уорнър“. Той притежава в него апартамент с осем спални. Всъщност става дума за два съединени апартамента. Преди четири дни баща й я обявява за изчезнала. Здраво натиснал Нюйоркското полицейско управление и вероятно е направил същото и с ФБР. Този тип има връзки навсякъде и ги е използвал в пълна мяра, за да намери дъщеря си.

— Сигурно. – Пендъргаст вдигна чаената чаша до устните си и отпи глътка. – Друсала ли се е?

— Вероятно. Много от тях го правят, независимо дали са богати, или бедни. Не е регистрирана, но няколко пъти е била задържана в нетрезво състояние за непристойно поведение. Последният път е преди шест месеца. Кръвната проба установила кокаин в организма. Никога не са й повдигани обвинения. Съставяме списък на всички лица, свързани с нея. Има доста голям кръг от познати и приятели. Повечето от горния източен край на Манхатън като нея. Дечица с попечителски фондове и от европейската златна младеж. Веднага щом бъде съобщено на бащата, с все сили ще се захванем с нейните другарчета. Разбира се, ти също ще участваш.

Проктър донесе чашата кафе.

— Значи смяташ, че още не знае? – попита Пендъргаст.

— О, не… самоличността й стана известна едва преди час. И това отчасти е причината да съм тук.

Веждите на Пендъргаст се стрелнаха нагоре и по лицето му се изписа неудоволствие.

— Нали не очакваш, че ще отида да изкажа своите съболезнования?

— Не е изказване на съболезнования. Правил си го и преди, нали? Това е част от разследването.

— Да съобщя на този милионер новината, че дъщеря му е била убита и обезглавена? Не, благодаря.

— Виж, не е въпрос на избор. Трябва да го направиш. Ти си от ФБР. Трябва да му покажем, че сме хвърлили всички сили за решаването на този случай. Ние и вие. А и твоят началник сигурно ще чуе, че не си бил там, и тогава лошо ти се пише.

— Мога да се оправя с неудоволствието на Хауърд Лонгстрийт. В момента изобщо не съм в настроение да напусна библиотеката си, за да изказвам съболезнования.

— Трябва да видиш реакцията му.

— Мислиш, че е заподозрян?

— Не, но е възможно убийството да е свързано с неговите бизнес дела. Искам да кажа, че се очаква този тип да е никаквец от световна класа. Съсипал е кариерата на мнозина, завзел е много компании чрез враждебно поглъщане. Може би е вбесил погрешните хора и те са убили дъщеря му, за да му го върнат.

— Скъпи Винсънт, не в това е моята сила.

Д’Агоста се раздразни. Почувства, че лицето му пламна. Обикновено оставяше Пендъргаст да прави каквото иска, но сега беше на погрешен път. Агентът не пропускаше да сграбчи възможността. Какво, по дяволите, ставаше с него?

— Виж, Пендъргаст, направи го за мен, ако не за случая. Моля те като приятел. Наистина, моля те. Не мога да отида сам там. Просто не мога.

Почувства вторачения ясен поглед на Пендъргаст върху себе си за почти цяла минута. След това агентът вдигна чаената чаша, изпи чая и я върна на мястото й с въздишка.

— Не мога да откажа на подобна молба.

— Чудесно. – Д’Агоста се изправи, оставяйки кафето си недокоснато. – Трябва да тръгваме. Проклетият репортер Брайс Хариман души наоколо като хрътка. Новината може всеки момент да изскочи. Не можем да оставим Озмиян да научи за дъщеря си от някой жълт вестник.

— Добре. – Пендъргаст се обърна и тогава като по магия Проктър се появи отново в рамката на вратата.

— Проктър, докарай колата пред входа, моля – нареди агентът.