Ловецът на глави

28.

— Това е за първи път – каза Сингълтън, когато той и Д’Агоста излязоха от общинската сграда за късия път пеша от „Полис Плаза“ №1 до кметството.

Д’Агоста беше изпълнен с ужас. Никога досега не беше викан в кабинета на кмета, още по-малко със своя началник, капитана.

— Имаш ли представа какво ни очаква? – попита той.

Сингълтън поклати глава.

— Виж, не е на добро. Дори не е лошо. Положението е направо ужасяващо. Обикновено кметът изказва мнението си чрез комисаря. Както вече казах, това се случва за първи път. Видя ли погледа му след онази пресконференция?

Без повече приказки влязоха в парка около кметството и в пищната неокласическа ротонда на сградата. Един лакей в сив костюм, който ги очакваше, ги прекара край охраната и поведе нагоре по стълбите, а след това надолу по огромен и заплашителен мраморен коридор, по чиито стени висяха потъмнели картини. Най-накрая се озоваха пред една двойна врата. Преведе ги през приемната направо в кабинета на кмета. Изобщо не се наложи да чакат. Никакво чакане. На Д’Агоста това се стори най-лошото знамение.

Кметът стоеше зад бюрото. На него лежаха два спретнато сгънати броя на „Поуст“ – вчерашният с бомбастичната история на Хариман и тазсутрешният с продължението на неговия репортаж.

Кметът не ги покани да седнат, самият той също не седна, нито протегна ръка да се здрависа с тях.

— Хубава работа – каза той с ниския си бумтящ глас. – Отвсякъде ме притискат. Казахте, че разработвате улики. Трябва да знам докъде сме стигнали. Искам да чуя последните подробности.

Още преди това Сингълтън беше дал ясно да се разбере, че след като Д’Агоста е началник на детективите, на него се пада да отговаря. За всичко. Разбира се, освен ако кметът не се обърне пряко към него.

— Господин кмете, благодарим ви за загрижеността – започна Д’Агоста.

— Прескочете любезностите и ми кажете каквото трябва да зная.

Д’Агоста си пое дълбоко дъх.

— Работата е… – реши, че няма нищо да украсява. – Честно казано, не е добре. В началото имахме известен брой улики, няколко изглеждаха обещаващи, но никоя от тях не доведе до положителен резултат. Много е разочароващо.

— Най-накрая откровени думи. Продължавайте.

— За първото убийство имахме основания да подозираме бащата на сгазеното дете. Но той се оказа с желязно алиби. При второто бяхме уверени, че е някой, свързан с охранителната система на жертвата. Всъщност продължаваме да мислим така, но тримата заподозрени за най-вероятни извършители така и не можем да уличим.

— А този Лашер, който стреля по един от вашите детективи?

— Има алиби.

— Какво алиби?

— Заснет от камера за видеонаблюдение на Администрацията за борба с наркотиците да си купува дрога точно по времето, когато е извършено убийството.

— Мили боже! А третото убийство?

— Лабораториите още разработват доказателствата. Намерихме лодката, използвана от убиеца. Разбира се, открадната. Прилича на задънена улица. В лодката няма доказателства. Няма и в марината, откъдето е взета. Обаче имаме ясен отпечатък от крака на убиеца. Четиресет и шести размер!

— Нещо друго?

Д’Агоста се поколеба.

— Ами засега това са ни сигурните улики.

— Какво? Някакъв отпечатък? Това ли искате да ми кажете?

— Да, сър.

— А ФБР? Те разполагат ли с нещо? Да не би да крият от вас?

— Не, сър. Имам отлични работни взаимоотношения с тях. Изглежда са озадачени не по-малко от нас.

— А тяхното поделение по поведенчески науки? Онези психиатри, които трябва да търсят мотиви и да предоставят профил? Някакви резултати?

— Още не. Разбира се, изпратихме им всички свързани със случаите материали, но ще са нужни няколко седмици, за да получим резултати. Обаче ги помолихме да побързат и се надяваме след два дни да разполагаме с нещо.

— Два дни? Божичко!

— Ще направя всичко възможно, за да ускоря нещата.

Кметът грабна вчерашния брой на „Поуст“ и го размаха срещу тях.

— А какво ще кажете за това? Анализът на Хариман? Защо не проверите и вие тази възможност? Защо трябва някакъв журналист да излезе с логична теория?

— Разглеждаме и тази възможност.

— Разглеждате. Разглеждате! А ние имаме три трупа. Три трупа без глави! Три безглави трупа на прословути богаташи! Освен това и ченге на командно дишане! Няма нужда да ви обяснявам на каква жега съм изложен!

— Господин кмете, няма никакви твърди доказателства в подкрепа на Харимановата теория, че убийствата са дело на отмъстител, но проучваме и тази възможност, както още много други.

Отвратен, кметът пусна вестника на бюрото.

— Тази идея, че навън броди някакъв луд, тръгнал на кръстоносен поход, стоварващ правосъдието си върху грешните, наистина предизвика реакция у хората. Предполагам, знаете това? Много хора в нашия град – важни хора – започват да нервничат. А други ръкопляскат на убиеца, все едно е някакъв Робин Худ – сериен убиец. Не можем да си позволим такава заплаха за социалната тъкан на града. Това не е Киокък, Айова или Покатело, Айдахо. Това е Ню Йорк, където най-сетне всички живеят мирно под едно небе и се радваме на най-ниския процент престъпност сред големите американски градове. Няма да позволя по мое време това да се промени. Разбрахте ли? Не и по мое време!

— Да, сър.

— Това е някаква смешка. Четиресет детективи, стотици униформени ченгета и накрая един отпечатък от крак! Ако не видя някакъв скорошен напредък, ще се търкалят глави. Разбрахте ли, лейтенант? И вие, капитане? – Кметът стовари голямата си длан с изпъкнали вени върху плота на бюрото, поглеждайки от единия към другия. – Ще се търкалят глави.

— Обещавам ви, че ще направим всичко възможно, сър.

Кметът си пое дълбоко въздух и масивното му тяло сякаш се изду, после издиша драматично струя въздух.

— Може да си вървите и ми донесете нещо повече от един отпечатък от крак.