Ловецът на глави

29.

Когато Алвес-Веторето влезе в орловото гнездо на своя началник на последния етаж на небостъргача „Дигитален потоп“, Антон Озмиян седеше зад своето писалище, яростно тракайки по клавишите на лаптопа. Вдигна очи, без да спира, погледна я през очилата си със стоманена рамка и едва доловимо кимна. Тя седна на едно от креслата от кожа и хром и се приготви да чака. Писането продължи, понякога бързо, друг път по-бавно, още пет минути. Най-сетне Озмиян бутна лаптопа настрана, опря лакти в черния гранит и се вторачи в своя адютант.

— Превземането на „СекюрЕКЛ“? – попита Алвес-Веторето.

Озмиян кимна, докато масажираше посивяващата коса на

слепоочията си.

— Трябваше да се уверя, че хапчето с отрова е на мястото си.

Тя кимна. Озмиян обичаше враждебните превземания почти толкова, колкото да уволнява собствените си служители.

Сега той излезе иззад бюрото и седна на едно от другите кресла от кожа и хром. Високото му тънко тяло изглеждаше напрегнато като тетивата на лък и тя знаеше защо.

Озмиян махна към таблоида, който лежеше на масата между тях: беше брой от коледното издание на „Поуст“.

— Предполагам, че си го видяла.

— Да.

Предприемачът вдигна вестника, а лицето му се изкриви в гримаса, все едно е вдигнал кучешко лайно, и го разгърна на трета страница.

— Жертва № 1: Грейс Озмиян, купонджийка, без големи стремления в живота, освен да харчи парите на татко си, да се отдава на нелегална употреба на наркотици и да води живот на паразит, ако не е в съда, за да бъде плесната през ръцете за прегазеното и зарязано на платното дете, защото е карала пияна. – С едно внезапно и рязко движение разкъса таблоида на две, след това на четири и накрая го хвърли презрително на пода. – Този Хариман просто не иска да я остави на мира. Дадох му възможност да млъкне и да продължи нататък. Обаче тъпото копеле продължава да ми се навира в лицето и да петни доброто име на дъщеря ми. Е, той пропусна своята възможност.

— Разбирам.

— Знаеш за какво говоря, нали? Дойде време да го ударим, да го размажем като комар. Искам това да е последната мръсотия, която този лайнар пише за моята дъщеря.

— Разбирам.

Озмиян погледна своята помощница.

— Наистина ли? Не искам просто да бъде изплашен, а неутрализиран.

— Ще се погрижа за това.

За миг устните на Озмиян се изкривиха в нещо, което би могло да мине и за усмивка.

— Предполагам, че след като разговаряхме за това последния път, си обмислила подходящо решение.

–Точно така.

— И?

— Имам нещо крайно изискано. Не само ще изпълни желаната задача, но ще го направи с ирония, която ми се струва, че ще оцениш.

— Исабел, знаех си, че мога да разчитам на теб. Разкажи ми за това. Алвес-Веторето започна да обяснява. Облегнат, Озмиян слушаше нейния хладен и точен глас да излага един много възхитителен план. Докато тя обясняваше, усмивката се плъзна отново по тясното му лице. Само че този път беше истинска и остана за дълго.