Ловецът на глави

33.

Звуковият инженер закачи микрофона за ризата на Хариман, нагласи го както трябва и след това се оттегли при своята апаратура.

— Моля, кажете няколко думи за проба – подвикна той от мястото си. – С нормален тон.

— Говори Брайс Хариман – каза репортерът. – Да вървим тогава ти и аз, на небето се е проснал вечерният час^{27}.

— Чудесно, силата е добра. – Инженерът даде знак на продуцента с вдигнат палец.

Хариман се огледа наоколо от студийната сцена. Телевизионните студиа винаги го забавляваха: десет процента беше аранжирано така, че да прилича на нечия всекидневна или кабинет на водещия, а останалата част беше истински хаос от бетонов под и висящи прожектори, зелени екрани и камери, снопове кабели и стоящи наоколо хора, които гледаха.

Това беше третото му участие в телевизионно предаване тази седмица, и всяко беше по-продължително от предишните. Случващото се беше като барометър колко успешни бяха статията и нейните продължения. Първа беше местна нюйоркска телевизия, която му посвети двеминутен запис. Последва появата му в предаването на Мелиса Мейсън – едно от най-популярните токшоута в района на трите щата^{28} тогава се чу новината за двойното убийство, което точно отговаряше на неговото предсказание. И сега се явяваше при големите клечки: „Америка тази сутрин с Кейти Дюрант“ – едно от най-големите утринни шоута, излъчвано в цялата страна. А ето и самата Кейти, седнала на не повече от половин метър от него, докато й пудрят лицето по време на рекламата. Студиото на „Сутрешната Америка“ беше аранжирано като ъгъл в скъпо кафене. По фалшивите стени висяха картини на американски наивисти. Две кресла с високи облегалки едно срещу друго с дантелени покривчици на облегалките за главите, а между тях монитор с голям екран.

— Десет секунди – подвикна някой от сумрачните дълбини на студиото. Гримьорката се дръпна назад и Кейти се завъртя към Хариман.

— Чудесно е, че сте тук – каза тя и му дари прочутата си белозъба усмивка. – Страхотна статия. Наистина страхотна.

— Благодаря. – Хариман й се усмихна в отговор.

Той гледаше отброяването, което течеше на цифровия екран. След миг върху една от камерите, насочени към тях, светна червена светлинка.

Кейти насочи замайващата си усмивка към нея.

— Тази сутрин имаме късмета при нас да е Брайс Хариман, репортерът от „Ню Йорк Поуст“, който според хората е направил онова, което нюйоркската полиция не успя: да открие мотивите на убиеца, вече наричан Ловеца на глави. А сега, след скорошното двойно убийство, което пасва точно в развитата от господин Хариман теория, публикувана за първи път в коледния брой на „Поуст“, тази история като че наистина предизвика силни чувства. От града започнаха да се изнасят известни личности, рок звезди, милионери и дори босовете на престъпния свят.

Докато тя говореше, мониторът между тях, на който се виждаше логото на предаването, оживя от кратки видеоклипове на хора, качващи се на лимузини, частни самолети, които рулират по пистата, познати лица, заобиколени от телохранители, които подтичват покрай папараците. Клиповете бяха познати: Брайс ги беше гледал преди. Освен това лично беше виждал какво става. Хора, и то могъщи, бягаха от Манхатън като плъхове от потъващ кораб. И всичко това заради него. През това време средностатистическият гражданин наблюдаваше случващото се с перверзен трепет, че най-накрая вижда единия процент да си го получава.

Кейти се обърна към Хариман.

— Брайс, добре дошъл в „Америка тази сутрин“. Благодаря, че се отзова.

— Кейти, аз благодаря за поканата – отговори Хариман. Той леко се премести, обръщайки своя по-добър профил към камерата.

— Брайс, целият град говори за твоите статии – започна Кейти. – Как успя да разбереш онова, което най-добрите умове в нашата полиция със седмици не успяваха да направят?

Хариман почувства тръпка да пронизва тялото му, когато си спомни думите на Петовски: Много репортери цял живот търсят подобна история.

— О, заслугата не е изцяло моя – отговори той с фалшива скромност. – Всъщност надградих работата, която полицията беше свършила до този момент.

— Обаче кога дойде, как да кажа, прозрението? – С щръкналото си носле и руси коси Кейти досущ приличаше на Барби.

— Предполагам си спомняш, че по това време наоколо се носеха много теории – отговори Брайс. – Просто аз не повярвах в идеята, че има повече от един извършител. Щом осъзнах това, беше само въпрос на време да се сетя да потърся общото между жертвите.

Тя хвърли поглед към телесуфльора, където течаха редове от първата статия на Хариман.

— Казваш, че между жертвите има набиващо се на очи сходство: пълната липса на човешко благоприличие. Че светът би бил по-добро място, ако те са мъртви.

Хариман кимна.

— Също така смяташ, че обезглавяването им е символичен жест?

— Точно така.

— Обезглавяване… някаква вероятност това да е дело на джихадист?

— Не. Не се вписва в начина на действие. Това е дело на един човек, който използва обезглавяването по някакви свои причини. Вярно е, че отсичането на главата е древно наказание, проява на Божия гняв срещу греха и покварата, които са избуяли в нашето общество. Дори терминът капитално за престъпление и наказание идва от латинското caput – глава. Обаче, Кейти, този убиец проповядва. Предупреждава Ню Йорк и едновременно с това и цялата страна, че алчността, егоизмът и грубият материализъм повече няма да бъдат търпени. Той се прицелва в най- хищните от този един процент, които през последните няколко години сякаш малко по-малко започнаха да превземат нашия град.

Кейти кимаше усърдно с блеснали очи, попивайки всяка негова дума. В този момент Брайс осъзна нещо: с тази статия се бе превърнал в знаменитост. Собственоръчно се беше заел с най-прословутата серия убийства от много години и ги превърна в своя собственост. Статиите, продължение на първата, внимателно съставени за възможно най- голяма сензация и лъскане на собственото му име, бяха черешката на тортата. Всички в Ню Йорк очакваха с нетърпение неговите думи. Те искаха, имаха нужда той да им обясни за Ловеца на глави.

А Брайс щеше да го прави с удоволствие. Това интервю беше златна възможност да раздуха славата си и точно това щеше да направи.

— Какво точно проповядва? – попита Кейти. – И на кого?

Брайс надуто оправи вратовръзката си, като внимаваше да не бутне микрофона.

— Всъщност е много просто. Погледнете какво се случва с нашия град: корумпираното богатство, което се излива тук от другата страна на света, апартаментите за петдесет или сто милиона долара, милиардерите, които се затварят в своите златни дворци. Някога Ню Йорк Сити беше град, където всички – бедни и богати, се смесваха и спогаждаха. Сега свръхбогатите превземат нашия град и тъпчат върху нас, останалите. Мисля, че посланието на убиеца за тях гласи: променете начина си на живот – Той произнесе последните думи заплашително.

Очите на Кейти се уголемиха.

— Нима искаш да кажеш, че Ловеца на глави ще продължава да убива свръхбогатите?

Хариман изчака да мине един напрегнат от очаквания миг. След това кимна. Време беше да раздуха славата си.

— Да. Но да не изпадаме в самодоволство. Може да е започнал с богатите и силните на деня – каза той, – но ако не обърнем внимание на неговото предупреждение… възможно е и да не спре дотук. Кейти, ние всички сме изложени на риск. Всеки един от нас.