Ловецът на глави

42.

За Марсдън Суоп това беше невероятен ден. Демонстрациите срещу онзи един процент от градските жители наистина бяха започнали. Туитър, Фейсбук и Инстаграм кипяха от призиви за демонстрации. Най-голямата се беше насъбрала около извисяващата се постройка на Парк Авеню 432. Това беше най-високата жилищна сграда в света, в която апартаментите се продаваха за сто милиона долара всеки. Някак си този небостъргач, макар несвързан по никакъв начин с убийствата, се бе превърнал за демонстрантите в олицетворение на алчността, излишеството, показността. С една дума, в съвършеното доказателство за това как свръхбогатите превземат града.

Той слезе надолу, за да види какво става. Сцената беше наистина впечатляваща: редица до редица протестиращи скандираха, препречваха входовете и създаваха задръствания наоколо. Един туит за яйца веднага се сдоби със страхотна популярност и само за няколко минути протестиращите опразниха околните супери и бакалии от яйца и от всички страни започнаха да ги запращат по фасадата, покривайки белоснежния мрамор и блестящите стъкла с капеща маса от жълта слуз. Пристигна полицията и обгради района, а Суоп едва успя да се измъкне, като захвърли якето си и мина за свещеник със своето расо и мръсната бяла якичка около врата.

Мелето за пореден път го убеди, че насилието не е търсеният отговор. Че онзи един процент и противниците му са част от същия заговор на омраза, зло и насилие. Сега Суоп разбра, че повече не може да чака – трябваше да действа, за да спре лудостта, която се надигаше от всички страни.

Няколко минути след три сутринта той прекоси площад „Гранд Арми“ и се насочи към убежището на Сентръл Парк. Докато вървеше нагоре по Пето авеню, беше принуден да си пробива път през групички пияни и смеещи се нюйоркски гуляйджии. Обаче сега, след като навлезе по- дълбоко в парка покрай зоологическата градина и ледената пързалка „Уолмън Ринк“, броят им намаля и той, слава богу, най-сетне остана сам.

Много неща му бяха на главата. След последното убийство градът заплашваше да се взриви. Не беше само заради протеста на Парк Авеню № 432. Появиха се още истории за бягствата на свръхбогаташи. Някакъв тип беше създал блог, в който водеше сметка на частните самолети, излитащи от летище „Титърбъро“. Прилагаше снимки, направени с голям фотообектив, на които се виждаше как милионери и техните семейства се качват на своите гълфстрийми, лиърджети и преработени „Боинг 727“. Виждаха се и мениджъри на хедж фондове, финансови босове, руски олигарси и саудитски принцове. Демонстрациите в подкрепа на Ловеца на глави, на които тълпата издигаше лозунги „Долу богаташите“, също бяха зачестили. Една демонстрация затвори

Уолстрийт в продължение на няколко часа, докато най-накрая полицията не успя да разпръсне паплачта.

Подкрепата за неговия призив за клада на суетата също се беше увеличила безкрайно. Хората бяха толкова много, че беше крайно време да осъществи своя план. Наистина беше чудо: повече от сто хиляди души бяха отговорили и заявили, че са на път за Ню Йорк или вече са тук и очакват само да обяви къде и кога. Вестниците наричаха Ню Йорк „града на безкрайната нощ“. Не беше лъжа, но с Божията помощ той щеше да го превърне в града на безкрайната справедливост. Щеше да покаже на всички – бедни и богати, че парите и луксът са анатема за вечния живот.

Когато стигна до Овчата ливада, се спря. Пресече я и продължи към широката алея, тръгна на север, мина покрай фонтана „Бетесда“. След това дълбоко замислен пое по безкрайните пътеки на алеята „Рамбъл“ около терасата на фонтана, напомнящи лабиринт. Савонарола беше организирал своята клада на централния площад във Флоренция. Това е било сърцето на града и най-подходящото място, за да успееш да предадеш своето послание. Не можеш да организираш клада на „Таймс Скуеър“. Там гъмжеше от туристи и полицейското присъствие беше толкова голямо, че всичко щеше да свърши още преди да е започнало.

Не, неговото идеално място щеше да бъде голямо, открито и лесно достъпно от всички възможни посоки. Неговите последователи, понесли своите луксозни предмети, за да бъдат изгорени в огъня, имаха нужда от време, за да се съберат, да запалят кладата и да хвърлят вътре своите „суети“. Наложително беше да не могат да бъдат спрени твърде бързо.

Спрени. Суоп забеляза, че неговите крака също са спрели в съзвучие с хрумналата му мисъл. Огледа се. Сега се виждаха само неколцина гуляйджии в далечината, които бързаха да излязат от парка и да се приберат у дома. От лявата му страна се издигаха тъмните очертания на замъка Белведере с осветени от отблясъците на Манхатън бойници. Отвъд се издигаше монолитната стена от жилищни сгради на Западен Сентръл Парк, маршируващи напред в безкрайна процесия от силуети, прекъсната от фасадата на Музея за естествена история. А точно пред него се простираше, докъдето стигат очите и в целия си блясък, Голямата морава, чак там, където се сблъскваше със стената от черни дървета, които заобикаляха водохранилището.

Голямата морава! Дори само наименованието й отекна дълбоко у Суоп. Да, това място можеше да побере масите, които щяха да отговорят на неговия призив. Освен това местоположението й беше централно и лесно достъпно за всеки. Да, това беше идеалното място за клада. Място, до което полицията няма да може ограничи достъпа, нито да разчисти.

В съзнанието му се надигна силна убеденост: сякаш от само себе си, упътвани от небесата, краката му го бяха довели на съвършеното място.

Направи крачка, после още една и изведнъж се хвърли напред в изблик на чувства, после заби крака в тревата и произнесе на глас първите си думи от два дни насам:

— Тук ще бъде кладата на суетата!