Ловецът на глави

51.

Върху града вече се спускаше сумрак, докато госпожа Траск бързаше в северна посока нагоре по „Ривърсайд Драйв“, като мъкнеше своята плетена мрежа, пълна с продукти за вечеря. Обикновено не чакаше до толкова късен час, за да си напазарува, но се оказа твърде заета с преподреждането и почистването на третия най-добър сервиз от китайски порцелан и не беше усетила колко късно е станало. Проктър й беше предложил да я закара, но тези дни тя предпочиташе да излиза по малко. Разходката в ранната вечер й влияеше добре, а и заради облагородяването на квартала през последните години беше започнало да й доставя удоволствие да излиза сама да пазарува в местния супермаркет. Но докато пресичаше кръглата автомобилна алея на „Ривърсайд Драйв“ № 891, насочвайки се към входа за прислугата в задната част на къщата, беше смаяна да види тъмна фигура да се крие в сенките близо до входната врата.

Първоначалната й инстинктивна реакция беше да вдигне тревога и да извика Проктър, докато не видя, че фигурата беше на момче. Имаше вид на безделник и беше мръсно, което би приписала на това, че е израснало в лондонския Ийст Енд като уличник. Когато тя се приближи, то излезе от сенките.

— Извинете госпожо – каза момчето, – това ли е жилището на господин… ъъъ… Пендъргаст? – Дори акцентът му беше кокни, както на всеки уличник от тази част на Лондон около черквата „Сейнт Мери ле Боу“.

Тя се спря пред него.

— Защо ти е да знаеш, млади човече?

— Защото ми платиха да му предам това. – И той извади един плик от задния си джоб. – А в къщата сякаш няма кой да отвори вратата.

Госпожа Траск помисли малко, после протегна ръка.

— Добре, ще се погрижа да го получи. А сега чупката.

Младежът й подаде писмото. След това с тръскане на глава си подреди перчема, обърна се и забърза надолу по автомобилната алея.

Госпожа Траск стоеше и го гледаше как изчезва сред градското оживление. Когато изчезна от погледа й, тя поклати глава и отново се запъти към задния вход на кухнята. Наистина, човек никога не знае какво да очаква, когато работи за такъв работодател като нейния.

Намери го седнал в библиотеката, вторачен в ниските пламъци на горящия в камината огън. На масичката до него имаше недокосната чаша зелен чай.

— Господин Пендъргаст – каза тя, застанала в рамката на вратата.

Агентът не отговори.

— Господин Пендъргаст – повтори тя малко по-високо.

Този път той се събуди от унеса си.

— Да, госпожо Траск? – отговори и се обърна към нея.

— Отвън намерих едно момче да чака. Каза, че никой не му отворил. Не чухте ли звънеца?

— Не.

— Каза, че му платили да ви донесе това писмо. – Тя се приближи, носейки мръсния сгънат плик на сребърен поднос. – Чудя се защо Проктър не е отворил вратата? – не успя да се сдържи икономката, защото не одобряваше волностите в държанието, които той си позволяваше понякога.

Пендъргаст погледна към писмото с изражение, което госпожа Траск не можа да разчете.

— Мисля, че не е отворил, защото звънецът не е звънял. Момчето ви е излъгало. А сега, моля, оставете го на масата.

Тя остави сребърния поднос до този с комплекта за чай.

— Ще желаете ли нещо друго?

— Благодаря, госпожо Траск, засега не.

Пендъргаст не помръдна, докато тя излезе от библиотеката и стъпките й заглъхнаха надолу по коридора. Изчака още малко, докато целият замък отново не потъна в тишина. Но дори сега остана неподвижен, не направи нищо, освен да гледа плика, все едно е взривно устройство. Не беше сигурен какво е, но въпреки това имаше твърде силно предчувствие.

Най-накрая се наведе, вдигна го за единия ъгъл и го разгъна. На плика имаше напечатана на механична пишеща машина една-единствена дума: алойшъс. Той дълго гледа изписаната дума, а предчувствието му непрекъснато се усилваше. След това предпазливо разряза плика по тесния му ръб с един сгъваем нож, който държеше наблизо вместо нож за писма. Погледна вътре и видя единичен лист А4 и малка флашка. Плъзна листа на подноса и използва сгъваемия нож, за да го разгъне.

Написаната на пишеща машина бележка беше кратка:

Пендъргаст прочете писмото два пъти. Взе флашката и я пъхна в порта на лаптопа. Вътре имаше само един файл. Той го кликна да се отвори.

Видеозаписът се събуди за живот: Д’Агоста и Лонгстрийт, вързани, със запушени усти, всеки оставен с една свободна ръка. Бяха се вторачили в камерата, челата им блестяха от пот, а със свободните си ръце държаха между тях двамата сутрешния брой на „Ню Йорк Таймс“. Видеото беше без звук. Фонът зад тях приличаше на част от изоставен склад. Двамата мъже бяха бити, ожулени и окървавени. Д’Агоста изглеждаше по-зле от Лонгстрийт. Записът беше дълъг само десет секунди, после започваше отново и отново в един кръг без начало и край.

Пендъргаст изгледа видеото още няколко пъти и отново прочете писмото, преди да върне и двете в плика и да го пъхне в джоба на сакото си. В продължение на три минути остана напълно неподвижен в библиотеката, с лице, окъпано от играещите пламъци на огъня в камината, преди да се изправи.

Ловеца на глави беше прав: просто нямаше друг изход, освен да се подчини.

Пендъргаст само бегло познаваше „Кингс Парк“ – огромен, разпадащ се психиатричен болничен комплекс на Лонг Айлънд недалеч от града. Проверка в интернет го запозна с подробностите: бил изоставен още преди десетилетия, оставяйки множество сгради да се рушат на просторния парцел, скрити зад ограда от телена мрежа. Болницата беше прословута с електрошоковото лечение, което толкова щедро е прилагала върху безнадеждни случаи преди появата на резултатни психиатрични лекарства. Болничният комплекс се намираше в окръг Съсекс между Ойстър Бей и Стони Брук.

Разпечата картата на психиатричния комплекс и я прибра сгъната в джоба на сакото си. От едно чекмедже извади резервен пълнител с патрони .45–калибър, провери дали е зареден, и го пъхна в другия джоб. След това извади своя „Лес Беър“, провери дали е зареден, вкара патрон в патронника и извади пълнителя, за да зареди още един патрон, после прибра оръжието в джоба си.

Докато обличаше палтото си от викуня в предния коридор, Проктър се приближи тихо като котка:

— Мога ли да ви помогна, сър?

Пендъргаст го погледна. Вероятно госпожа Траск му беше казала за писмото. На лицето му имаше изписано известно нетърпение, което беше едновременно необичайно и смущаващо. Разбира се, Проктър винаги знаеше или се досещаше за много повече, отколкото показваше.

— Не, Проктър, благодаря.

— Не се ли нуждаете от шофьор?

— Тази вечер жадувам да се повозя сам. – Пендъргаст протегна ръка за ключовете от колата.

За миг Проктър остана неподвижен и с безизразно лице. Пендъргаст осъзнаваше, че той знае много добре, че го лъже, но нямаше време да измисли по-сполучливо обяснение.

Проктър бръкна в джоба си и безмълвно му подаде ключовете от ролс-ройса.

— Благодаря. – С кратко кимване агентът се промъкна край него и тръгна към гаража, като пътьом си закопчаваше палтото.

Само единайсет минути по-късно зави от Шосе 25А по Олд Док Роуд, който минаваше през централния кампус на психиатричния център „Кингс Парк“. Вече беше почти девет и се спусна студена нощ.

Пендъргаст насочи голямата кола надолу по пустата улица, минавайки между шпалир от черни силуети на изоставени сгради със заковани прозорци.

Намали, направи обратен завой и качи ролса на тротоара, изгаси фаровете и го подкара по замръзналата земя към групичка дървета, зад които нямаше да се вижда от пътя. След като спря, погледна картата. От другата страна имаше струпани няколко сгради, които на картата бяха отбелязани като Група 4 или Квадрата, където някога са били подслонени възрастните луди. Вдясно от него, на около двеста метра зад оградата от телена мрежа, която ограждаше комплекса, се издигаше голяма десететажна сграда, която на картата беше обозначена като Постройка 93. Нейните фронтони и кули се издигаха на фона на нощното небе. Могъщата фасада беше окъпана в призрачна лунна светлина и надупчена с празни, черни мастилени петна на мястото на липсващите прозорци, вторачени към замръзналия парцел подобно на някакво многооко чудовище. Докато Пендъргаст обмисляше видяното, долови шушнене и потрепери от спомените, които мястото е запазило за пациентите, затворени вътре: издаващи нечленоразделни звуци, плачещи, прекрачили отвъд отчаянието, подложени на опити с експериментални лекарства, на лоботомия, лечение с електрошокове и може би дори по-лоши неща. Над фронтоните беше започнала да се издига пълна луна, забулена от носещи се бързо облаци.

Пендъргаст знаеше от картата, че скрита в огромната сянка на постройката, лежи по-малка двуетажна сграда, известна като Постройка 44. Там щеше да намери Ловеца на глави.

Излезе от колата и тихо затвори вратата. После се увери, че улицата е празна, преди да се доближи до оградата. В ръката му с ръкавица се появи ножица за тел и бяха нужни не повече от две минути, за да изреже нещо като капак в евтината телена мрежа. Пролуката беше достатъчно голяма, за да може да се промъкне, без да скъса палтото, което много обичаше. После закрачи тихо по твърдата земя, а дъхът му ясно се виждаше на лунната светлина. Мина покрай Постройка 29 – електроцентрала, построена в началото на 60-те години, сега ръждясала и изоставена като всичко останало. След нея тръгна по изоставена железопътна линия, която свършваше пред товарната рампа на Постройка 44.

Проучването на Пендъргаст установи, че Постройка 44 някога е била склад на хранителни стоки за психиатричния център. Малката сграда беше запечатана, прозорците заковани с шперплат, а вратите заключени с вериги. През луфтовете на дъските не се виждаше никаква светлина.

Огледа се още веднъж, после с лекота скочи на товарната рампа на сградата в края на железопътните релси. Хвана една дръжка и бавно повдигна вратата нагоре, опитвайки се да не вдига шум въпреки скърцането на ръждивия метал, докато отворът не стана достатъчно голям, за да се вмъкне през него. Зачака, докато се ослушваше. Но отвътре не се чуваше нищо.

Намираше се в голямо, напълно празно преддверие на склада, като се изключи високата купчина дървени щайги, покрити с паяжини, подредени в единия ъгъл. Нататък, отвъд широкото помещение с напукан бетонен под, в далечната стена имаше отворена врата. Зад нея се виждаше слаба светлинка. Приличаше на капан, но още от самото начало Пендъргаст знаеше, че е точно това.

Предназначен за него капан, но понякога капаните сработваха и в двете посоки.

Спря, за да си погледне часовника. Беше девет и две – оставаха три минути до изтичане на времето.

Тихо прекоси складовата площ и се приближи до вратата. Постави пръстите на едната си ръка върху нея и я дръпна да се отвори по- широко. Зад нея се простираше тесен коридор, от двете страни на който зееха отворени врати. През една от притворените врати вдясно от него се процеждаше светлина, която слабо осветяваше коридора. Цареше пълна тишина.

Извади своя „Лес Беър“, докато се плъзгаше през вратата, и пое надолу по коридора, докато не стигна до осветената врата. Изчака няколко минути, за да се увери, че зад нея не се долавя движение. После постави длан върху вратата и я бутна рязко. Влезе с насочен пистолет и сканира с него помещението.

Светлината беше толкова слаба, че осветяваше само тази част от пространството, където той беше застанал. Дълбините му, където се виждаха редици от празни лавици, бяха прекалено тъмни, за да може да различи нещо. В центъра на кръга от светлина имаше стол, на който седеше мъж с гръб към него. Въпреки че го виждаше откъм гърба, веднага го разпозна: измачканият костюм, силното тяло и дългата сива коса можеха да принадлежат само на един човек – Хауърд Лонгстрийт. Той сякаш гледаше в мастилената чернота в задната част на помещението с отпусната върху едната ръка глава в поза на изпълнен с тревога отдих.

За миг Пендъргаст замръзна на място от изненада. Мъжът не беше вързан. Всъщност сякаш не беше ограничен по никакъв начин.

— Хауърд? – каза той почти шепнешком.

Лонгстрийт не отговори.

Пендъргаст направи крачка към седналия мъж.

— Хауърд? – повика той отново.

Лонгстрийт пак не отговори. Да не би да беше в безсъзнание? Пендъргаст пристъпи към седналата фигура и протегна ръка. Сложи я върху рамото на Лонгстрийт и леко го разтърси.

С тиха лепкава въздишка главата на мъжа падна, блъсна се с глухо тупване в масата, търкулна се и спря. Леко се залюля, а сивите очи на Лонгстрийт се вторачиха в Пендъргаст с безмълвна болка.

В същия миг светлината рязко угасна. А от мрака се чу тих победоносен смях.