Ловецът на глави

60.

Докато вървеше по следата, Озмиян не бързаше, наслаждавайки се на удоволствието от преследването. Нямаше защо да припира: времето беше на негова страна. Макар че до този момент плячката му го разочарова, все пак беше умен и опасен мъж и щеше да е фатално, ако го подцени. Освен това се учеше и започна да става по-добър.

Дългото лъкатушещо търсене на иглата в купата сено най-накрая го доведе до залата за изкуства и занаяти. Странното беше, че нямаше спомен за това помещение или че е упражнявал някакви занаяти, докато беше в „Кингс Парк“. Въпреки това помещението силно го смути с масите, върху които все още се виждаха незавършените занаятчийски проекти на пациентите – недоплетени шалове, глинени глави, отвратителни акварели – жалките творения на уродливи умове. Следите минаваха край масата с шаловете и Озмиян веднага предположи какво се е случило: Пендъргаст беше грабнал няколко шала, за да ги увие около стъпалата си с цел да оставя по-бледи, разсеяни следи.

Умен ход!

От този момент нататък дирята стана по-трудна за откриване и изискваше по-чести спирания, когато се пресичаше със следите на по- раншни посетители. Той продължи надолу по коридора, влизайки и излизайки от няколко помещения. Затруднявайки преследването, Пендъргаст започна да го бави. Вероятно планираше някакъв капан или засада, чиято подготовка изисква време.

Общата посока на следата, водеща на запад, беше към крило „Д“ и Озмиян се запита дали това е мястото, накъдето се бе насочил агентът. Това щеше да е най-неочакваният му ход.

Още няколко минути търсене на следи наистина го отведоха до изгорялата част. На мястото, където следите влизаха в лабиринта от отломки, той ги разгледа внимателно на светлината от фенерчето. Това можеше да е за заблуда, опит да бъде подмамен в този опасен район. Внимателният оглед обаче разкри, че Пендъргаст наистина беше влязъл в нестабилното крило. Просто нямаше начин да фалшифицира следите. Беше някъде там, вътре.

Докато гледаше в изгорялата вътрешност на сградата, Озмиян се изненада от неприятното чувство, което го обзе. Чуваше как цялото крило стене и скърца при всеки пристъп на зимния вятър. Стените сякаш се движеха и несекващите звуци го накараха да се почувства като в търбуха на някакво вонящо чудовище. Стените се ронеха, подовете бяха изгорели, оставяйки големи пролуки и паднали напряко греди. Пожарът трябва да е бил силен и толкова горещ, че се виждаха локви от стъкло и алуминий по пода, а части от бетонните стени се бяха раздробили и напукали. Наистина беше лудост от страна на Пендъргаст да рискува да влезе в място като това – признак по-скоро на отчаяние, отколкото на интелигентност.

Но нямаше значение: ако това беше мястото, където неговата плячка искаше да продължат лова – добре. Така да бъде.

Озмиян угаси фенерчето. Сега трябваше да продължи на лунната светлина и според усета си, напредвайки покрай увисналите, зеещи врати много предпазливо. Трябваше да бъде непрекъснато нащрек и да се довери на своя почти свръхестествен усет за надвиснала опасност. Беше сигурен, че Пендъргаст му е подготвил засада. Той беше като онзи ранен лъв, чакайки в горичката мопане, за да се хвърли срещу своя мъчител.

След като мина покрай купчина бетонни отломки, Озмиян влезе в голямо отворено помещение, което очевидно някога е било обща спалня. Леглата, още подредени в редици, сега се бяха превърнали в почернели железни рамки. Далечната стена беше рухнала и зад нея се виждаше баня с напукани от горещината порцеланови мивки, обгорели писоари и оголени душ кабини, в много от които арматурата се беше огънала и разтопила.

Следата на Пендъргаст го отведе до главното стълбище на крило „Д“.

То представляваше истински кошмар на разрушението. На Озмиян му беше трудно да повярва, че още не е рухнало. Естествено, избирайки най-опасния район, плячката беше тръгнала нагоре по стълбите. Отново се запромъква с крайна предпазливост и в пълна тишина. Очаквайки всеки момент засада, Озмиян се качваше опипом по смрадливото извито стълбище. Следата излезе от стълбището на втория етаж и той отново попадна в съсипан коридор – истински лабиринт от обгорели и извити греди. По протежение на коридора лежеше маркуч – очевидно зарязан от пожарникарите, които бяха потушили огъня. Краят му все още беше завит към пожарен кран. Той спря. Нещо беше лежало на пода близо до маркуча и пресните следи от драскане в слоя въглени и прах показваха, че Пендъргаст го е вдигнал. Какво ли е?

Свръхестествените му ловни инстинкти започнаха да сигнализират. В предишния му живот на ловец на едър дивеч подобно усещане означаваше, че вече е близо; че плячката е решила да се обърне и да се изправи срещу него; и че нападението е предстоящо. Той се спря и напрегна. Един особено силен порив на вятъра предизвика взрив от скърцания и на Озмиян се стори, че цялата постройка може да рухне всеки момент. Кога беше този пожар? Спомни си, че миналата година. Сградата още не беше рухнала, така че нямаше нужда да се притеснява твърде много, че ще падне точно сега. Стига някой да не й помогне.

Аха! Този мисъл беше истинско откровение. Беше размишлявал каква атака планира Пендъргаст и от каква посока. Обаче би ли сринал сградата върху тях двамата? Това беше щура идея, прекалено непредсказуема, защото можеше да убие както преследвача му, така и него самия. Въпреки това, докато обмисляше тази възможност, все повече се уверяваше, че Пендъргаст наистина планира да направи точно това.

Озмиян направи безшумна крачка напред, придържайки се към мрака на външната стена, и зае позиция зад камара бетонни отломки. Намираше се зад отлично прикритие близо до външната стена на сградата, което му оставяше свободна огнева линия. Той самият беше скрит в мрак, а непряката лунна светлина пред него и зад гърба му беше достатъчна, за да вижда. Беше точно там, където искаше да бъде. Все още скрит в мрака, Озмиян протегна ръка, стисна развития пожарникарски маркуч и започна бавно и тихо да го придърпва към себе си.

Усещаше всяка клетка в тялото си жива. Нещо щеше да се случи и той щеше да бъде готов за него.