Неудържимата армия

XXI

Данглар бе резервирал една кръгла маса, до която се настани доволно. Тази първа вечеря в Ордебек в стар ресторант с ниски греди бележеше пауза в страховете му. Церк се присъедини към тях и леко им намигна, за да им даде да разберат, че в дървената къща всичко е наред. Адамсберг отново бе настоял Емери да се присъедини към тях и капитанът накрая бе приел.

— Гълъбчето много хареса компанията на гълъба — тихо каза Церк на Адамсберг. — Оставих ги да си говорят. Елбо обожава да гледа как гълъбчето играе на йо-йо. Когато макарата падне на пода, той я кълве с всичка сила.

— Имам чувството, че Елбо се отклонява от естествения си път. Чакаме капитан Емери. Висок, войнствен блондин с безупречна униформа. Наричай го „господин капитан“.

— Дадено.

— Потомък е на маршал Даву, от времето на Наполеон, воин, който никога не е бил побеждаван. Капитанът много държи на маршала. Внимавай да не сгафиш.

— Няма такива изгледи.

— Ей ги, влизат. Дебелият брюнет, който го придружава, е сержант Блерио.

— Ще го наричам „сержанте“.

— Точно.

Щом сервираха ордьоврите, Церк започна да се храни преди другите, точно както Адамсберг имаше навика да прави, преди Данглар да го посвети в основите на доброто възпитание. Освен това Церк вдигаше доста шум, докато дъвчеше, ще трябва да му го каже. В Париж не бе забелязал това. Но в леко превзетата атмосфера в началото на вечерята комисарят имаше чувството, че всички чуват само сина му.

— Как е Мърз? — попита Адамсберг сержант Блерио. — Лео ми проговори днес. Тревожи се за кучето си.

— Проговори ли? — учуди се Емери.

— Да. Стоях почти два часа до нея и тя проговори. Лекарят, дето името му е нещо като Перлез, дори не изглеждаше доволен. Моят метод явно не му хареса.

— Мерлуз — обади се Данглар.

— И чак сега ми го съобщавате? — рече Емери. — Какво каза, за бога?

— Много малко. Няколко пъти каза „добър ден“. Освен това „Мързи“ и „захар“. Толкова. Уверих я, че сержантът всеки ден дава захар на кучето.

— Давам — потвърди Блерио, — въпреки че съм против. Но Мърз се строява пред кутията със захар всяка вечер в шест часа. Притежава вътрешния часовник на наркоманите.

— Толкова по-добре. Не бих искал да съм излъгал Лео. Откакто проговори — каза Адамсберг, като се обърна към Емери, — реших, че е благоразумно да поставя охрана пред стаята й.

— Боже, Адамсберг, не видяхте ли колко хора имам тук? Този тук и един получовек, който се дели между Ордебек и Сен Венон. Получовек от всяка гледна точка. Полуумен, полутъп, полумеланхоличен, полухолеричен, полумръсен и получист. Какво искате да правя с това?

— Бихме могли да инсталираме камера в стаята и — предложи сержантът.

— Две камери — каза Данглар. — Едната да снима, който влиза, другата до леглото на Лео.

— Много добре — одобри Емери. — Но техниците трябва да дойдат от Лизийо, така че не се надявайте да ги монтират преди утре следобед към три.

— За другите двама, подлежащи на сграбчване, стъкларя и пепиниериста, можем да отделим двама души от Париж. Първо за стъкларя.

— Говорих с Глейо — каза Емери, като поклати глава. — Той категорично отказва да бъде охраняван. Познавам си човека, ще се чувства унизен, ако смятат, че се е уплашил от безумията на малката Вандермот. Не е от впечатлителните.

— Смелчага, а? — попита Данглар.

— По-скоро избухлив, войнствен, образован, даровит и безскрупулен. За витражите няма равен. Не е точно симпатичен, вече ви казах, а и сами ще се убедите. Не казвам това, защото е хомосексуален, обаче си е хомосексуален.

— В Ордебек знаят ли?

— Той не се крие, гаджето му живее тук, работи във вестника. Точно обратното на Глейо — много приветлив, много харесван.

— Заедно ли живеят? — попита Данглар.

— А не. Глейо живее с Мортанбо, пепиниериста.

— Двете следващи жертви на Армията живеят под един покрив?

— От години. Братовчеди са, от деца са неразделни. Но Мортанбо не е хомо.

— И Ербие ли беше хомосексуален? — попита Данглар.

— Мислите, че става дума за хомофобски убийства?

— Би могло.

— Ербие не беше хомосексуален, със сигурност. По-скоро хетеросексуално животно със склонност към насилие. И не забравяйте, че Лина, а не друг, посочи бъдещите „сграбчени“. Нямам причина да мисля, че тя има нещо против хомосексуалните. Лина води, как да кажа, доста свободен сексуален живот.

— Чудесни цици — каза сержантът. — Да ги изхрускаш.

— Стига, Блерио — скастри го Емери. — Този вид коментари не водят доникъде.

— Всичко води донякъде, Емери — каза Адамсберг, който също като сина си забравяше да се държи възпитано на масата и топеше хляба в соса си. — След като се предполага, че жертвите, набелязани от Армията, са лоши хора, това насочва ли ни към стъкларя и братовчед му?

— Не само ни насочва, но е и всеизвестно.

— В какво ги упрекват?

— Имаше два случая, дето останаха неразплетени. Нито едно от разследванията ми не стигна до резултат. Бесен бях. Дали да не се преместим за кафето? В малкото салонче се радвам на една привилегия — имам право да пуша.

Като се изправи, капитанът отново огледа Церк — зле облечен в стара, твърде дълга фланелка — и сякаш се запита какви ги върши тука синът на Адамсберг.

— Хлапето ти с теб ли работи? — попита той, докато се отправяше към малкия салон. — Иска да става ченге, или какво?

— Не, ще пише репортаж за жълтите листа, по този повод е тук. За един шведски вестник.

— Жълти листа ли? Искаш да кажеш пресата? Жълтите вестници?

— Не, другите, в гората, дето изгниват през есента.

— Става дума за микросредата на разложената растителност — намеси се Данглар, притичвайки се на помощ на комисаря.

— А, ясно — каза Емери и избра един стол с много права облегалка, докато другите четирима мъже се настаняваха на канапетата.

Церк предложи цигари на всички, Данглар поръча още една бутилка. Фактът, че по време на вечерята петима души си бяха поделили две единствени бутилки, му причиняваше нестихващо страдание.

— Имаше две неестествени смърти, свързани с Глейо и Мортанбо — обясни Емери, докато пълнеше чашите. — Преди седем години колегата на Глейо падна от скелето на църквата в Луврен. Двамата бяха кацнали на двайсетина метра височина, реставрираха витражите на кораба. А преди четири години майката на Мортанбо се преби в склада на магазинчето си. Качила се на сгъваемата стълба, загубила равновесие, хванала се за металическата етажерка, а тя се катурнала отгоре й. Била отрупана със саксии, пълни с килограми пръст. Два безупречни нещастни случая. И нещо общо между двата — падането. И по двата водих разследване.

— На какво основание? — попита Данглар, отпивайки от виното с успокоен вид.

— Всъщност просто защото Глейо и Мортанбо са двама кучи синове, всеки по свой начин. Два гадни плъха и им личи отдалече.

— Има симпатични плъхове — каза Адамсберг. — Тони и Мари например.

— Кои са тия?

— Два влюбени плъха, но остави, забрави ги.

— Обаче тези не са симпатични, Адамсберг. Биха продали душата си за мангизи и успех и съм убеден, че точно това са направили.

— Продали са я на Господаря Елекен — каза Данглар.

— Защо не, майоре. Не само аз мисля така тук. Когато изгоря стопанството на Бюисон, събирахме пари, за да помогнем на семейството, и двамата не дадоха нито стотинка. Те смятат всички жители на Ордебек за простаци, недостойни за вниманието им.

— Под какъв предлог започнахте първото разследване?

— Под предлог на интереса на Глейо да се отърве от колегата си. Малкия Сукал — така се казваше — беше много по-млад от него, но ставаше добър в занаята, дори отличен. Общинските власти от областта започваха да му възлагат работа, предпочитаха го пред Глейо. Беше ясно, че младокът бързо ще измести Глейо. Месец преди произшествието общинарите на Кутанс — знаете ли я катедралата?

— Да — увери го Данглар.

— Общинарите на Кутанс решиха да му поверят реставрирането на един от витражите в трансепта. Важна работа беше. Ако се справеше добре, младежът можеше да се смята за лансиран. А Глейо за отхвърлен. И унизен. Обаче Сукал падна. И градските власти в Кутанс наеха Глейо.

— Естествено — промърмори Адамсберг. — Какво показа огледа на скелето?

— Не беше сглобено по правилата, дъските не бяха добре прихванати с металните тръби, имаше луфтове. Глейо и Сукал работеха с различни витражи, значи, на различни места по скелето. Достатъчно е било Глейо да разхлаби някое и друго въже, да размести някоя дъска през нощта, и готово. По време на реставраторските работи ключът от църквата беше у него.

— Но не може да се докаже.

— Не може — горчиво призна Емери. — Дори не можахме да обвиним Глейо в професионална грешка, защото скелето го бяха сглобили Сукал и братовчед му. Нямаше доказателства и за Мортанбо. Той не е бил в склада, когато майка му е паднала, подреждал е поредната доставка в магазина. Но да бутнеш стълба от разстояние е фасулска работа. Достатъчно е да закачиш една връв на единия крак и да дръпнеш отдалеч. Като са чули тупурдията, Мортанбо и един служител са хукнали към склада. Не е имало връв, разбира се.

Емери погледна Адамсберг настоятелно, сякаш да го предизвика да намери обяснението.

— Не е правил възел — каза Адамсберг. — Просто е прекарал връвта около крака на стълбичката. После я е дръпнал оттам, където се е намирал, и я е изтеглил. Нужни са секунди, ако връвта се плъзга добре.

— Именно. И не остават следи.

— Не всеки оставя среда от хляб някъде.

Емери си сипа още кафе. Вече разбираше, че много от фразите на Адамсберг не изискват отговор. Вярваше в репутацията на това ченге, но още преди да си е съставил окончателно мнение, му изглеждаше ясно, че пътят на Адамсберг не може да се нарече точно нормален. Или че самият Адамсберг не беше нормален. Във всеки случай спокоен тип, който, както се беше надявал, не се опитваше да го държи в сянка.

— Мортанбо не се ли разбираше с майка си?

— Доколкото знам, разбирал се е. Дори я е слушал. Само че майка му беше възмутена от това, че синът й живее с братовчед си, защото Глейо е хомо и това е срамота. Непрекъснато му дуднеше, изискваше да се прибира вкъщи и заплашваше, че в противен случай ще го лиши от част от наследството. Мортанбо се съгласяваше, само мир да има, но не променяше нищо в живота си. И сцените започваха отново. Мангизите, магазина, свободата — това искаше той. Сигурно е сметнал, че тя е изживяла своето, и предполагам, че Глейо го е насърчавал. Обаче тя беше жена, способна да живее сто и десет години и все да се занимава с магазина. Беше маниачка, но се оказа права. Казват, че след смъртта й качеството на растенията е спаднало. Той продава обички, които умират още през първата зима. Не го бива в размножаването чрез клонки, така казват.

— А, ясно — каза Адамсберг, който нищо не бе размножавал чрез клонки.

— Тормозих ги и двамата, колкото можах, с домашен арест и денонощни разпити и цялата останала полицейщина. Глейо само се хилеше презрително, чакаше да го оставим на мира. Мортанбо дори не прояви приличието да се направи, че му е мъчно за майка му. Ставаше единствен собственик на пепиниерата и филиалите й, много сериозен бизнес. Той е с флегматичен темперамент, благодушен и бавен, не реагираше нито на провокации, нито на заплахи. Така и нищо не можах да докажа, но според мен и двамата са убийци от най-користния и циничен вид. И ако Господарят Елекен съществуваше, тогава да, точно такива индивиди би избрал да отведе със себе си.

— Как приемат заплахата на Неудържимата армия?

— Както и разследванията. Изобщо не ги е грижа, а Лина я смятат за истерична откачалка. Ако не и за убийца.

— Което може би не е невярно — обади се Данглар, който слушаше с притворени очи.

— Ще видите семейството. Не се учудвайте много, тримата братя също са смахнати. Казах ти, Адамсберг, имат си всички извинения. Баща им здравата ги е пердашил. Но ако искаш всичко да е наред, не се приближавай рязко до Антонен.

— Опасен ли е?

— Напротив. Изпада в ужас, когато някой се приближи до него, и цялото семейство застава зад гърба му. Убеден е, че тялото му е наполовина направено от глина.

— Ти ми спомена за това.

— От ронлива глина. Антонен вярва, че ще се счупи, ако го ударят по-силно. Напълно побъркан е. Иначе изглежда нормален.

— Работи ли нещо?

— Прави нещо на компютъра си, без да излиза от къщи. Не се учудвай също, ако не разбереш всичко, което казва най-големият, Иполит, когото всички наричат Ипо, та накрая започват да го оприличават на хипопотам. Което всъщност му отива на външния вид, ако не на килограмите. Когато му скимне, изговаря изреченията си наопаки.

— На срички?

— Не, буква по буква.

Емери млъкна, поразмисли, после като че ли се отказа да обяснява и извади лист и молив от чантичката си.

— Представи си, че иска да каже: „Добре ли сте, господине?“. Тогава ще се получи ей това — и Емери се зае да изписва буква по буква върху листа: „Енидопсог етс ил ербод?“.

После подаде листа на Адамсберг, който го разгледа, изумен. Данглар бе отворил очи, заинтригуван от появата на ново интелектуално предизвикателство.

— Че то трябва да си гений, за да правиш това — намръщено каза Адамсберг.

— Ами той е гений. Всички в семейството са гении, всеки посвоему. Затова ги уважават тук и гледат да стоят настрани от тях. Все едно са свръхестествени същества. Някои смятат, че би трябвало да се отървем от тях, други казват, че е твърде опасно да ги закачаме. С всичките си таланти Иполит никога не си е търсил работа. Грижи се за къщата, за зеленчуковата градина, за овощната градина, за птиците. Живеят малко по системата на самозадоволяването.

— А третият брат?

— Мартен не е толкова впечатляваш, но недей да се заблуждаваш. Той е тънък и дълъг като кафява скарида. С големи лапи. Събира от полето и гората всякакви насекоми — скакалци, гъсеници, пеперуди, мравки, знам ли… За да ги яде. Много е противно.

— Сурови ли ги яде?

— Не, готви ги. Като основно ястие или като гарнитура. Гнус. Обаче си има клиентела в областта, за конфитюра от мравки. Заради лечебните му свойства.

— Цялото семейство ли ги яде?

— Главно Антонен. В началото Мартен започна да събира насекоми заради него, за да му заздрави глината. Която се нарича „анилг“ на езика на Иполит.

— А момичето? Освен че е видяла Неустрашимата армия?

— Друго няма. Само дето разбира без проблем обърнатите изречения на брат си Ипо. Не е толкова сложно, колкото да ги съставиш, но си иска все пак доста акъл.

— Приемат ли посетители?

— Много са гостоприемни, стига да поискаш да им отидеш на гости. Отворени, по-скоро весели, дори Антонен. Хората, които се боят от тях, разправят, че тази сърдечност е престорена и служи, за да те привлече, а влезеш ли веднъж, загубен си. Мен те не ме обичат заради това, което ти казах, и защото ги смятам за смахнати, но ако не им говориш за мен, всичко ще е добре.

— Кой е бил интелигентен? Бащата, майката?

— Нито един от двамата. Вече си видял майката в Париж, ако се не лъжа. Тя е съвсем обикновена. Кротка такава, помага в стопанството. Ако искаш да й доставиш удоволствие, занеси й цветя. Обожава това, защото онзи садист мъжът й никога не й е купувал. После ги суши, като ги окача с главата надолу.

— Защо казваш „садист“?

Емери се изправи с гримаса.

— Иди първо да ги видиш. Но преди това — добави той с усмивка — мини по пътя за Боневал, вземи шепа пръст и си я сложи в джоба. Разправят, че това предпазва от магическите способности на Лина. Не забравяй, че това момиче е вратата в стената, която разделя живите от мъртвите. С шепа пръст в джоба можеш да си спокоен. И понеже нищо не е толкова просто, гледай да не се приближаваш на по-малко от метър до нея, защото казват, че от по-близо подушва пръстта от пътя за Боневал. А това не й харесва.

Докато вървеше към колата заедно с Данглар, Адамсберг попипа джоба на ризата си и се запита кое му бе подсказало да вземе малко пръст от пътя за Боневал. И защо я бе оставил в джоба на ризата си.