Неудържимата армия

XXIII

Лина го въведе в главната стая, в която трима мъже го очакваха прави и предпазливи, строени покрай голяма маса. Адамсберг бе помолил Данглар да го придружи, за да установи лично облъчването. Лесно разпозна най-малкия брат, Мартен, онзи, който беше дълъг, тънък и кестеняв като изсъхнал клон и когото бяха принудили да изгълта вмирисаната храна, натъпкана в крака на масата. Иполит, най-големият, беше около четирийсетгодишен и имаше широка руса глава, като доста приличаше на сестра си, но без сияйната съставка. Беше висок и стабилно сложен и му подаде голяма и леко безформена ръка. В края на масата Антонен ги гледаше как се приближават и в очите му се мяркаше страх. Кестеняв и мършав като брат си Мартен, но по-пропорционален, той бе скръстил ръце на корема си в защитна поза. Той беше най-младият, направеният от глина. Около трийсет и пет годишен. Тревожни очи, които изглеждаха прекалено големи на фона на тясното лице. От скритото в един ъгъл на стаята кресло майката само им кимна. Бе сменила блузата на цветя със стара сива риза.

— Емери нямаше да го поканим — обясни Мартен, придружавайки думите си с бързите и отсечени жестове на дълъг скакалец. — Но с вас е различно. Чакахме ви за аперитива.

— Много мило — каза Данглар.

— Ние сме мили хора — потвърди Иполит по-спокойно, докато поставяше чашите на масата. Кой от вас двамата е Адамсберг?

— Аз — каза Адамсберг и седна на стар стол, чиито крака бяха завързани с връв. — А това е моят помощник майор Данглар.

Впоследствие забеляза, че всички столове са подсилени с връв, несъмнено, за да не се счупят и Антонен да не падне. Пак за това най-вероятно на рамките на вратите бяха залепени каучукови ленти. Къщата беше голяма, мебелирана оскъдно и с евтини предмети, с талашит вместо дърво и почти голи стени. Под неуплътнените врати духаше. Освен това в стаята се чуваше такова свистене, че Адамсберг инстинктивно сложи пръст в ухото си, за да провери дали пищенето от предишните месеци не се бе завърнало. Мартен се спусна към една затворена ракитова кошница.

— Ще я изнеса навън — каза той. — Много шум вдигат, пък всеки не е свикнал.

— Това са щурци — тихо обясни Лина. — Има трийсетина в кошницата.

— Мартен наистина ли ще ги изяде довечера?

— Китайците как ги ядат — рече Иполит. — А китайците винаги са били по-умни от нас, открай време. Мартен ще направи от тях пастет с кайма, яйца и магданоз. Аз по̀ ги харесвам, като направи киш.

— Месото на щурците заздравява глината — добави Антонен. — Слънцето също, но трябва да се внимава да не я изсуши прекалено.

— Емери ми обясни. Отдавна ли имате този проблем с глината?

— Откакто навърших шест години.

— Само мускулите ли са засегнати или и сухожилията, и нервите?

— Не, всъщност засегнати са костите, на някои места. Но мускулите са закачени за костите и на глинестите места по-трудно работят. Затова не съм много силен.

Иполит отвори нова бутилка и сипа порто в чашите — стари бурканчета от горчица, потъмнели или зле измити. Занесе една на майка си, която не бе мръднала от ъгъла си.

— Иварпо ес ещ — изрече той с широка усмивка.

— Ще се оправи — преведе Лина.

— Как го правите това? — обади се Данглар. — Четете отзад напред ли?

— Достатъчно е да прочетете една дума на обратно в главата си. Как е цялото ви име?

— Адриен Данглар.

— Неирда Ралгнад. Красиво звучи това, Ралгнад. Виждате, че не е трудно.

И ето че за пръв път Данглар се почувства победен от един превъзхождащ го ум или поне от едно негово неимоверно разраснало се разклонение. Победен и за кратко огорчен. Талантът на Иполит сякаш помиташе класическата му, лишена от изобретателност и въображение култура, поради което той изпи портото си на екс. Долнопробно порто, със сигурност придобито за малко пари.

— Какво очаквате от нас, господин комисар? — попита Иполит с широката си усмивка, която произвеждаше ефект по-скоро приятен, дори жизнерадостен, и все пак смътно зловещ. Може би защото му бяха останали някои от млечните зъби, заради които денталната му линия бе много неравномерна. — Да ви кажем какво сме правили в деня на смъртта на Ербие? Кога беше това всъщност?

— На 27 юли.

— В колко часа?

— Не се знае точно, тялото е било намерено много по-късно. Съседите са го видели да заминава към 6 часа вечерта. От дома му до параклиса да кажем, че е четвърт час, тъй като е трябвало да бута мотопеда си последните трийсет метра. Значи, убиецът го е очаквал там около 18:15. И да, искам да знам къде сте били.

Четиримата братя и сестрата се спогледаха, сякаш им бяха задали особено тъп въпрос.

— Но за какво ви е да знаете? — попита Мартен. — Ако ви излъжем, какво ще направите?

— Ако ме излъжете, ще ви заподозра в убийство, задължително.

— Но как ще разберете?

— Аз съм ченге, чувам лъжи с хиляди. С течение на времето човек, ще не ще, се научава да ги разпознава.

— По какво?

— По погледа, по мигането, по жестовете, по вибрациите на гласа, по скоростта на говора. Все едно че сте започнали да куцате, вместо да вървите нормално.

— Например — предположи Иполит, — ако не ви гледам в очите, значи, лъжа?

— Или обратното — усмихна се Адамсберг. — Двайсет и седми е било вторник. Бих искал Антонен да започне пръв.

— Добре — каза младежът и отново скръсти ръце на корема си. — Аз не излизам почти никога. Искам да кажа, че за мен навън е опасно. Работя вкъщи за магазини за антикварни вещи. Не е кой знае каква работа, но все пак е работа. Във вторник никога не излизам. Вторник е пазарен ден и има голяма навалица до късния следобед.

— Не е излизал — намеси се Иполит и напълни единствената вече празна чаша на масата, Дангларовата. — Нито аз. Икчисв емхяб кут.

— Казва, че всички сме били тук — каза Лина. — Но това не е вярно, Ипо. Аз останах до късно в кантората, за да довърша едно досие. Имахме да подготвяме голямо експозе за края на месеца. Прибрах се, за да ви направя вечеря. А Мартен мина през офиса следобеда, за да остави мед. Носеше си кошниците.

— Така е — потвърди Мартен, който чупеше дългите си пръсти, за да ги накара да изпукат. — Ходих да събирам насекоми в гората вероятно докъм седем часа. После вече е много късно, гадинките се прибират в дупките си.

— Е онряв.

— След вечеря, когато няма нищо по телевизията, често играем на домино или на зарове — каза Антонен. — Забавно е — уточни той простодушно. — Но онази вечер Лина не можеше да играе с нас, защото преглеждаше досието си.

— Ен е авоклот онсеретни зеб яен.

— Стига, Ипо — бързо го помоли Лина. — Комисарят не е дошъл, за да се забавлява с теб.

Адамсберг ги огледа петимата — свитата в стола си майка, сияйната сестра, която ги издържаше и хранеше, и братята, трима гении полуидиоти.

— Комисарят знае — каза Иполит, — че Ербие са го очистили, защото беше пълен боклук и най-добър приятел на баща ни. Той умря, защото Месни бе решил да го сграбчи. Ако искахме, можехме да го убием много по-рано. Не разбирам само защо Господарят Елекен сграбчи баща ни преди трийсет и една години, а Ербие толкова години по-късно. Но не е наша работа да се произнасяме за плановете на Елекен.

— Лина казва, че убиецът на баща ви никога не е бил открит. И от вас ли, Ипо? Нали вие сте заварили Лина с брадвата в ръка?

— Убиецът — отвърна Ипо, като описа кръг във въздуха с деформираната си ръка — идва незнайно откъде, от черния дим. Никога няма да узнаем, както и за Ербие и другите трима.

— Те ще умрат ли?

— Разбира се — каза Мартен и се изправи. — Извинявайте, но е време за масажа на Антонен. Когато удари седем и половина. Не е хубаво да пропускаме часа. Но вие продължавайте, това няма да ни пречи да слушаме.

Мартен извади от хладилника буркан с жълтеникава смес, докато Антонен деликатно си сваляше ризата.

— Това е главно сок от жълта млечка и мравчена киселина — обясни Мартен. — Малко щипе, но е много добро средство за изсмукване на глината.

Мартен започна внимателно да нанася мехлема върху костеливия гръб на брат си и по разменените погледи Адамсберг разбра, че са наясно с нещата — нито един от тях не вярваше, че Антонен е наполовина направен от глина. Но се преструваха, успокояваха и лекуваха брат си. Който се бе начупил на хиляда парчета, когато като бебе баща му го хвърлил по стълбите.

— Ние сме мили хора — повтори Иполит и приглади с ръка дългите си руси и малко мръсни коси. — Но няма да плачем за баща ни, нито за мръсниците, които Лина е видяла в Армията. Забелязахте ли ръцете ми, господин комисар?

— Да.

— Роден съм с по шест пръста на всяка ръка. С по едно кутре в повече.

— Ипо е истинска сензация — усмихна се Антонен.

— Не е много често, но се случва — каза Мартен, който сега бе преминал към лявата ръка на брат си и втриваше мехлема на точно определени места.

— Шест пръста на ръцете, това е знакът на дявола — додаде Ипо с още по-широка усмивка. — Тука така разправят. Как може да вярват в такива глупости!

— Вие пък вярвате в Армията — обади се Данглар, като поиска с поглед разрешение да си налее още един пръст от портото, което беше направо отвратително.

— Знаем, че Лина вижда Армията, това е друго. Щом я вижда, значи, я вижда. Но не вярваме в знаци на дявола и други глупости.

— Но в мъртвите, които се разхождат на кон по пътя за Боневал, вярвате.

— Майор Данглар — каза Иполит, — мъртвите могат да се завърнат, без да са изпратени от бог или Дявола. Впрочем техният Господар е Елекен. А не Дяволът.

— Точно така — каза Адамсберг, който не искаше Данглар да влиза в полемика за Армията с Лина.

От няколко минути той не следеше добре разговора, тъй като се опитваше мислено да произнесе името си отзад напред.

— Баща ми много се срамуваше от шестопръстите ми ръце. Криеше ги с ръкавици, искаше от мен да държа чинията на коленете си, за да не поставям ръце на масата. Противно му беше да ги гледа, чувстваше се унизен, задето е направил такъв син.

Отново усмивки озариха лицата на братята, сякаш тази тъжна история с шестия пръст страхотно ги забавляваше.

— Разкажи — каза Антонен, зарадван от перспективата да чуе още веднъж хубавата история.

— Една вечер, когато бях на осем години, поставих двете си ръце на масата, без ръкавици, и старият изпадна в ярост, по-ужасяваща от гнева на Елекен. И взе брадвата си. Същата, с която го разполовиха по-късно.

— Куршумът се беше завъртял в главата му — внезапно се намеси майката със сълзлив глас.

— Да, мамо, сигурно е бил куршумът — нетърпеливо каза Ипо. — Хвана ми дясната ръка и отряза пръста. Лина казва, че съм припаднал, че мама е крещяла, че цялата маса била в кръв, че мама се хвърлила върху него. А той хванал и другата ми ръка и отрязал и другия пръст.

— Куршумът се е завъртял.

— Ама много се е завъртял, мамо — каза Мартен.

— Мама ме грабнала и хукнала към болницата. Кръвта ми щяла да изтече още по пътя, ако графът не ни бил видял. Връщал се от някаква много изискана вечер, нали?

— Много изискана — потвърди Антонен, като обличаше ризата си. — Завел мама и Ипо, като карал с пълна скорост. Цялата кола била в кръв. Графът е добър човек, това искам да кажа. Месни никога няма да го сграбчи. Всяка вечер закарвал мама в болницата да види Ипо.

— Лекарят не го зашил добре — ядно каза Мартен. — Днес, като махат шестия пръст, почти не си личи. Докато Мерлуз, и тогава той беше лекарят, е истински касапин. Осакати му ръцете.

— Няма нищо, Мартен — каза Ипо.

— Ние ходим в Лизийо да се лекуваме. Никога при Мерлуз.

— Има хора — продължи Мартен, — които си махат шестия пръст, но после цял живот съжаляват. Казват, че са изгубили самоличността си, като са се лишили от пръста. Ипо казва, че това не му пречи. Има едно момиче в Марсилия, което си е прибрало пръстите от кофата за боклук на болницата и все още си ги държи в един буркан. Представяте ли си? Ние мислим, че и мама е направила така, но тя не си признава.

— Идиот — каза само майката.

Мартен си изтри ръцете в една кърпа и се обърна към Иполит със същата приветлива усмивка.

— Разказвай по-нататък — каза той.

— Ако обичаш — настоя Антонен, — разказвай.

— Може би не е необходимо — предпазливо изрече Лина.

— Гребсмада ежом иб амян ад инецо. Той все пак е ченге.

— Гребсмада името ми ли е?

— Да.

— Прилича ми на сръбски. Май така звучеше.

— Ипо имаше куче — каза Антонен. — Беше любимото му животно, двамата не се разделяха никога, аз дори ревнувах. Казваше се Шишко.

— Беше съвършено дресиран.

— Разказвай, Ипо.

— Два месеца след като ми отряза пръстите, баща ми ме накара да седна на пода в ъгъла, като наказание. Същата вечер бе принудил Мартен да изгълта всичко, натикано в крака на масата, и аз го бях защитил. Знам, мамо, куршумът пак се е завъртял.

— Да, скъпи, завъртял се беше.

— Много пъти около себе си, мамо.

— Ипо се свиваше в ъгъла — продължи Лина — с глава, облегната на Шишко. По едно време прошепна нещо на ухото на кучето. Шишко се хвърли като фурия върху баща ни и го захапа за шията.

— Исках да го убие — спокойно обясни Иполит. — Заповядах му да го направи. Но Лина ми даде знак да прекратя нападението и аз казах на Шишко да го пусне. И да изяде това, което оставаше от крака на масата.

— На Шишко нищо не му стана, докато Мартен имаше колики цели четири дни.

— След това — каза Иполит по-мрачно, — когато баща ни излезе от болницата със зашита шия, той взе пушката си и застреля Шишко, докато ние бяхме на училище. Остави трупа пред вратата, за да го видим отдалеч, когато се връщаме. Точно тогава графът ме отведе. Смяташе, че вече не съм в безопасност тук, и ме държа няколко седмици в замъка. Купи ми кученце. Но не се разбирахме със сина му.

— Недаг кинсърм — потвърди Иполит.

Адамсберг попита Лина с очи.

— Гаден мръсник — преведе тя неохотно.

— Кинсърм като че ли му отива — отсъди Данглар с интелектуално доволен вид.

— Заради този кинсърм се върнах вкъщи и мама ме скри под леглото на Лина. Така заживях инкогнито и мама вече не знаеше как да се оправя. Но Елекен реши въпроса, като разряза бащата на две половини. При това точно след като Лина я видя за пръв път.

— Неудържимата армия ли? — попита Данглар.

— Да.

— Как звучи на обратно?

Иполит твърдо поклати глава.

— Не, никой няма право да произнася името на Армията на обратно.

— Разбирам — каза Адамсберг. — Колко време след завръщането ви от замъка умря баща ви?

— Тринайсет дни.

— От удар с брадва в главата.

— И в гръдната кост — весело уточни Иполит.

— Животното пукна — потвърди Мартен.

— Заради куршума — промърмори майката.

— В крайна сметка — обобщи Иполит — Лина не трябваше да ми дава Шишко. Нищо нямаше да се случи, ако не ми го беше дала.

— Не можеш да й се сърдиш — каза Антонен, като благоразумно сви рамене. — Лина е прекалено мила, това е.

— Всички сме мили — обяви Иполит и поклати глава.

Лина се изправи, шалът се свлече на пода и тя тихо извика. С кавалерски жест Данглар го вдигна и го метна на раменете й.

— Какво ще кажете, майоре? — попита Адамсберг, докато бавно вървяха по пътя към ханчето на Лео.

— Възможно семейство от убийци — спокойно обяви Данглар. — Сплотено, скрито от външния свят. До един побъркани, гневни, изтормозени, свръхнадарени и страхотно симпатични.

— Имам предвид облъчването. Доловихте ли го? Макар че, когато е с братята си, тя стои настрана.

— Долових — призна Данглар с половин уста. — Медът върху гърдите й и тъй нататък. Обаче това е опасно облъчване. Инфрачервено или ултравиолетово или черна светлина.

— Казвате това заради Камий. Но Камий вече ме целува само по бузите. С онази точно насочена целувка, която ме уведомява, че вече няма да спим заедно. Това е безмилостно, Данглар.

— Скромно наказание, като се има предвид нанесената щета.

— И какво според вас да направя, майоре? Да седна под ябълката и да я чакам с години?

— Ябълката не е задължителна.

— Да не забележа приказната гръд на тази жена?

— Това е думата — съгласи се Данглар.

— Момент — каза Адамсберг и се спря. — Послание от Ретанкур. Нашият рицар пори водите на мегалодонските пропасти.

— Бездни — поправи го Данглар, като се наведе към екрана на телефона. — И няма дума „мегалодонски“. Освен това рицарят не пори водите.

— Сп 1 се прибрал много късно вечерта пожара, не бил информиран. Държание почти нормално. Може би потвърждава не замесен. Но бил изнервен.

— Как точно иснервен? — написа Адамсберг.

— Изнервен се пише със „з“.

Не ми досаждайте, Данглар.

— Уволнил една камериерка.

— Защо?

— Дълго за обясняване, без значение.

— Обяснете все пак.

— Сп 1 дал захар лабрадор, когато се прибрал.

— Какво им става на хората, Данглар, та все дават захар на кучетата?

— Дават им, за да спечелят обичта им. Продължавайте.

— Лабрадор отказал. Камер отвела животното и дала захар.

— Пак отказано. Камер критикува захар. Сп 1 я уволнява същата вечер. Затова изнервен.

— Защото жената не успяла даде захар?

— Без значение. Вече казах. Край.

Церк се приближаваше към тях с големи крачки, преметнал през рамо фотоапаратите си.

— Графът мина, иска да те види след вечеря, в десет часа.

— Спешно ли е?

— Не каза. По-скоро изкомандва.

— Що за човек е?

— Веднага се разбира, че е граф. Възрастен, елегантен, плешив и носи старо работно яке от син док. Майоре, опекох пилето.

— Сложи ли сметана и подправки?

— Да, най-накрая. Занесох на гълъбчето, много му хареса.

— Какво се оказа всъщност, хубаво ли рисува?

— Не особено. Но крава много трудно се рисува. По-трудно от кон.

— Да го изгълтаме това пиле, Данглар, и да вървим.