Неудържимата армия

XXVIII

В коридора на болницата безпокойството бе убило обикновената учтивост и никой не говореше с никого. Лина потръпна, шалът й отново се плъзна и падна на пода. Данглар се оказа по-бърз от Адамсберг. С две от големите си несръчни крачки той се озова зад нея и метна шала на раменете й с бавен и внимателен, леко демодиран жест.

Облъчен, помисли Адамсберг, докато Емери, смръщил русите си вежди, като че ли не одобряваше сцената. Всички са облъчени, заключи Адамсберг. Всички ядат от ръката й, а тя приказва каквото си иска и улавя, когото си иска.

После погледите отново се втренчиха в затворената врата на стаята в очакване дръжката да потрепне, така както се дебне вдигането на завесата в театъра. Всички стояха неподвижно като кравите в полето.

— Тръгна, започна да мърка — просто обясни докторът, като излезе.

Измъкна голяма бяла кърпа от джоба си, грижливо си изтри челото, като придържаше вратата с ръка.

— Можете да влезете — каза той на графа, — но нито дума. Не се опитвайте да я накарате да говори. Не преди да минат петнайсет дни. Трябват й поне толкова, преди да приеме истината, в никакъв случай не бива да се притиска, иначе пак ще изпадне в кома. Ако ми дадете дума, ще ви пусна да я видите.

Всички глави кимнаха заедно.

— Но кой ще ми даде дума, че ще бди за спазването на обещанието? — настоя доктор Елбо.

— Аз — каза Мерлуз, когото никой не бе забелязал и който следваше Елбо, прегърбен от изумление.

— Разчитам на вас, драги колега. Ще придружавате или ще осигурявате придружител на всеки посетител. Ще ви държа отговорен в случай на рецидив.

— Имайте ми доверие. Аз съм лекар, няма да позволя на никого да провали работата ви.

Елбо поклати глава и позволи на графа да се приближи до леглото. Данглар го подкрепяше. Графът остана за миг неподвижен с отворена уста. Лео, която лежеше с порозовели бузи и дишаше равномерно, го поздрави с усмивка и жив поглед. Графът докосна с пръсти ръцете на старата жена, които отново бяха топли. После се обърна към лекаря, за да му благодари или да му изрази обожанието си, и внезапно се залюля на ръката на Данглар.

— Внимание — каза Елбо с гримаса. — Шок, проблем с блуждаещия нерв. Седнете, свалете си ризата. Краката посинели ли са?

Валре се отпусна на един стол и Данглар с мъка го съблече. В объркването си графът го отблъскваше, доколкото можеше, сякаш категорично отказваше да бъде съблечен и унизен в болнична стая.

— Изпитва ужас от това — обясни доктор Мерлуз лаконично. — Веднъж у тях разигра същия театър. Добре че бях там.

— Често ли му прилошава? — попита Адамсберг.

— Не, последният път беше преди година. Повечко стрес, нищо страшно в крайна сметка. Отърва се със страха. Защо питате, господин комисар?

— Заради Лео.

— Не се безпокойте. Як е, Лео ще си го има още много години.