Неудържимата армия

XXVI

Вечерта и призори графът явно бе действал с впечатляваща ефикасност, сравнима с нежността му към старата Леони, защото в 11:30 лекарят пристигна дискретно в болницата в Ордебек. Валре бе събудил стария съдия в 6 часа сутринта и издал заповедите си, така че още в 9 часа железните порти на Фльори се отвориха, за да пропуснат конвоя, който водеше затворника към Нормандия.

Двете коли без обозначителни знаци спряха на паркинга, запазен за медицинския персонал, встрани от погледа на минувачите. Ескортиран от четирима мъже, лекарят излезе с белезници на ръцете, с доволен и дори весел вид, който зарадва Адамсберг. Комисарят още нямаше вест от Церк и нито дума от Ретанкур. За пръв път му се струваше, че торпилата Ретанкур е обезвредена, негодна. Което може би потвърждаваше хипотезата на графа. Ако Ретанкур не откриеше нищо, значи, нямаше нищо за откриване. Освен факта, че Кристиян се е прибрал късно — факт, за който се бе вкопчил, — нищо не позволяваше да се заподозре единият или другият брат.

Лекарят се приближи до Адамсберг с леко нестабилната си походка. Беше чист и добре облечен. Не бе изгубил и грам от теглото си в затвора, дори се бе малко поправил.

— Благодаря за тази кратка ваканция, Адамсберг — каза той, като му стисна ръката, — освежаващо е да излезеш за малко из полето. Само не ме наричайте по име пред другите, искам да го запазя неопетнено.

— Как да ви наричам тогава? Доктор Елбо? Става ли?

— Чудесно. Безпокоят ли ви ушите? Пищят ли? Като си помисля, че успяхме да проведем само два сеанса.

— Не пищят, докторе. Само съвсем слабо просъскване от време на време в лявото ухо.

— Чудесно. Ще оправим тази дреболия, преди да тръгна обратно с тези господа. А котето?

— Скоро ще се отбие. А затвора, докторе? Нямах време да ви посетя, откакто ви затвориха. Извинявам се.

— Какво да ви кажа, приятелю? Претоварен съм от работа. Лекувам директора — стари и много лоши болки в гърба, лекувам затворниците — забележителни депресивни соматизации и получени в детството травми, изключително интересни случаи, признавам, лекувам пазачите, много зависимости, много потисната ярост. Приемам само по пет пациенти дневно, по този въпрос съм непреклонен. Не взимам пари, разбира се, нямам право. Но виждате как е, имам големи компенсации — специална килия, привилегировано отношение, готвена храна, книги колкото пожелая, не мога да се оплача. От случаите, с които се занимавам, ще стане страхотна книга за затворническите травми. Разкажете ми за вашия болен. Причини? Диагноза?

Адамсберг поговори четвърт час с лекаря, после се качи на етажа, където пред стаята на Лео ги очакваха капитан Емери, доктор Мерлуз, граф Дьо Валре и Лина Вандермот. Адамсберг им представи доктор Пол Елбо и един от пазачите му сне белезниците с почтително внимание.

— Този пазач — прошепна лекарят на ухото на Адамсберг — го върнах към живот. Горкият беше полумъртъв. Всяка сутрин ми носи кафе в леглото. Коя е тази закръглена като яйце апетитна жена?

— Лина Вандермот. Тази, която запали бурето с барута, тази, чрез която се случи първото убийство.

— Убийца ли е? — попита докторът, като й хвърли учуден и неодобрителен поглед, сякаш самият той не беше убиец.

— Нямаме представа. Имала е злокобно видение, разказала го е и всичко е започнало оттам.

— Видение на какво?

— Това е стара местна легенда за Неудържимата армия, която минава оттук от векове, състои се от полумъртви конници и отвежда със себе си съгрешилите живи.

— Месни Елекен? — живо попита лекарят.

— Тя. Чували ли сте за нея?

— Кой не е чувал, приятелю? Значи, Господарят язди по тези места?

— На три километра оттук.

— Великолепен контекст — одобри лекарят, като потри ръце и този жест напомни на Адамсберг вечерта, в която бе избрал за него отлично вино.

— Старата дама от подлежащите на сграбчване ли беше?

— Не, предполагаме, че е знаела нещо.

Когато лекарят се приближи до леглото и погледна Леони, все така прекалено бяла и прекалено студена, той внезапно спря да се усмихва, а Адамсберг прогони от тила си топчето електричество, което се бе настанило там.

— Болка във врата? — тихо попита лекарят, без да изпуска Леони от очи, сякаш разглеждаше план за работа.

— Нищо особено. Просто електрическо топче, което застава там от време на време.

— Не съществува такова нещо — каза лекарят презрително. — Ще ви видя по-късно, случаят с вашата старица е много по-спешен.

Той накара четиримата пазачи да отстъпят до стената и ги прикани да пазят тишина. Мерлуз влошаваше диагнозата си на кинсърм, като гледаше подозрително и умишлено иронично. Емери почти бе застанал мирно, като на специален парад пред императора, а графът, за когото премести един стол, държеше ръцете си, за да им попречи да треперят. Лина стоеше права зад него. Адамсберг извади телефона, който вибрираше в джоба му, тайния телефон 2, и хвърли поглед на съобщението. Там са. Претърсват къщата на Лео. ЛВБ. После дискретно го показа на Данглар.

Нека претърсват, помисли той, и с благодарност помисли за лейтенант Веранк.

Лекарят бе поставил огромните си длани върху черепа на Леони, в който като че дълго се вслушва, после премина към врата и гърдите. Мълчаливо заобиколи леглото и обхвана с пръсти слабите ходила, които опипва и масажира в продължение на няколко минути. След това се върна при Адамсберг.

— Всичко е мъртво, Адамсберг. Бушоните изгорели, интегралните схеми изключени, медиастиналната и церебралната фасция блокирали, мозък в състояние на кислороден глад, респираторна декомпресия, храносмилателна система вън от строя. На колко е години?

Адамсберг чу как дишането на графа се ускори.

— На осемдесет и осем.

— Добре. Ще трябва да проведа един първи сеанс от около четирийсет и пет минути. После втори, по-кратък, към 17 часа. Възможно ли е това, Рене? — попита той, като се обърна към главния пазач.

Главният бивш полумъртъв пазач веднага кимна с истинско обожание в погледа.

— Ако се поддава на лечение, ще трябва да се върна след петнайсет дни, за да я стабилизирам.

— Няма проблем — увери го графът с напрегнат глас.

— Сега бъдете така добри да ме оставите сам с пациентката. Доктор Мерлуз може да остане, ако желае, при условие че не изразява иронията си, дори безгласно. Или ще трябва и него да помоля да излезе.

Четиримата пазачи се спогледаха, срещнаха властния поглед на графа, колебливото изражение на Емери и накрая главният пазач Рене даде съгласието си.

— Ще бъдем зад вратата, докторе.

— Това се разбира от само себе си, Рене. Тъй или инак, ако се не лъжа, в стаята има две камери.

— Точно така — потвърди Емери. — Предпазна мярка.

— Така че няма как да отлетя. А и нямам такова намерение, случаят е завладяващ. Всичко функционира и нищо не работи. Несъмнен ефект на изпитан ужас, който по силата на неосъзнат самосъхранителен рефлекс е парализирал жизнените функции. Тя не иска да изживее отново нападението, не иска да се върне и да застане лице в лице с него. От това можете да заключите, господин комисар, че тя познава нападателя си и че този факт й е непоносим. Затова е избягала, много далеч, прекалено далеч.

Двама от пазачите застанаха пред вратата, другите двама слязоха да пазят под прозореца. Графът, който куцукаше из коридора с бастуна си, дръпна Адамсберг настрани и го попита:

— С пръсти ли ще я лекува?

— Да, Валре, нали ви казах.

— Боже мой.

Графът погледна часовника си.

— Минали са само седем минути, Валре.

— Не можете ли да влезете да видите какво става?

— Когато доктор Елбо има труден случай, той влага толкова усилия, че обикновено излиза мокър от пот. Не бива да го безпокоим.

— Разбирам. Няма ли да ме попитате дали съм отстранил сабята?

— Сабята?

— Онази, която министерството е опряла в тила ви.

— Кажете ми.

— Не беше лесно да убедя двамата синове на Антоан. Но успях. Имате осем дни допълнителна отсрочка, за да пипнете Мохамед.

— Благодаря. Валре.

— Обаче началникът на кабинета на министъра ми се стори странен. Когато даде съгласието си, той добави: „Освен ако не го открием днес“. Говореше за Мохамед. И като че ли се забавляваше. Да не би да имат следа?

Адамсберг усети електрическото топче да го боцка по-силно по врата, почти до болка. Няма топче, бе заявил лекарят, не съществува такова нещо.

— Не съм информиран — каза той.

— Водят паралелно следствие зад гърба ви или какво?

— Нямам представа, Валре.

В същия час специалният екип на куките на министерството трябва да беше приключил с претърсването на всички места, през които бе минавал от пристигането си в Ордебек. Ханчето на Лео, къщата на Вандермот — и Адамсберг с всички сили се надяваше, че Иполит през цялото време им е говорил отзад напред, — жандармерията — и Адамсберг с всички сили се надяваше, че Мърз е скочил отгоре им. Нямаше особен риск да са посетили и къщата на Ербие, но изоставени места като тази къща биха могли да заинтересуват всяко ченге. Комисарят се опитваше да си спомни какво бяха направили с Веранк. Отпечатъците бяха изтрити, съдовете измити с вряла вода, чаршафите вдигнати и поверени на младежите с нареждане да ги изхвърлят на повече от сто километра от Ордебек, восъчните печати отново поставени. Оставаха курешките на Елбо, които бяха изстъргали, доколкото можеха, но от тях сигурно имаше още следи. Адамсберг беше попитал Веранк дали му е известна тайната на феноменалната устойчивост на птичите курешки, но Веранк не знаеше повече от него по въпроса.