Неудържимата армия

IV

Когато Адамсберг се прибра у дома — по-късно от предвиденото, тъй като чичото му бе отворил много работа, — старият испанец Лусио шумно пикаеше до дървото в малката градинка в горещата вечер.

— Привет, омбре — рече старият, без да прекратява заниманието си. — Един от лейтенантите ти те чака. Едно много едро женище, висока и широка като кула. Хлапето ти й отвори.

— Не е едро женище, Лусио, а богиня, многофункционална богиня.

— А. онази ли? — рече Лусио, докато си закопчаваше панталона. — За която все говориш?

— Да. Богинята. Нали разбираш, няма начин да прилича на всеки срещнат. Знаеш ли нещо за Невъздържаната армия? Да си чувал това име?

— Не, омбре.

Лейтенант Ретанкур и синът на Адамсберг, Церк — истинското му име беше Армел, но комисарят още не беше свикнал с него, познаваше го само от седем седмици5 — бяха в кухнята, наведени, с увиснали на устните цигари, над една постлана с памук кошничка и дори не обърнаха глава, когато влезе Адамсберг.

— Загря ли сега? — безцеремонно говореше Ретанкур на младежа. — Навлажняваш парченца сухар, ама малки, и внимателно му ги пъхаш в човката. После няколко капки вода с пипетката, не много отначало. И добавяш една капка от ей това шише. Това е за усилване.

— Още ли е жив? — осведоми се Адамсберг, който се чувстваше странно не на мястото си в собствената си кухня, завзета от голямата жена и непознатия му двайсет и осем годишен син.

Ретанкур се изправи и постави ръце на ханша си.

— Не е сигурно, че ще изкара нощта. Докладвам. Повече от час ми отне да изтръгна връвта от краката му. Беше се врязала до костите. Сигурно дни наред се е дърпал. Но няма счупено. Дезинфектирах го, превръзката трябва да се сменя всяка сутрин. Бинтът е там — каза тя и почука по една кутийка на масата. — Намазах го и с препарат против бълхи, това трябва да го е пооблекчило.

— Благодаря, Ретанкур. Момчето взе ли връвта?

— Да. Впрочем не беше лесно да го убедя, щото на лабораторията не й плащат да изследва върви на гълъби. Мъжки е гълъбът. Воазне така каза.

Лейтенант Воазне се бе разминал със страстта си към зоологията по причина на безпрекословните заповеди, издадени от един баща, който го бе запратил в полицейското управление без много приказки. Воазне беше преди всичко специалист по рибите, морски и главно речни, и бюрото му бе затрупано със списания по ихтиология. Но беше подкован и в други свързани с фауната области, от насекомите до прилепите през антилопите гну, и тази ерудиция леко го отклоняваше от служебните му задължения. Разтревожен от това своеволие, дивизионният комисар му бе отправил предупреждение, каквото бе отправил и към лейтенант Меркаде, който страдаше от хиперсомния. Но кой в тази Бригада, питаше се Адамсберг, не страдаше от някакво отклонение? Освен Ретанкур, но пък нейните способности и енергията й също не следваха обичайния път.

След като лейтенантът си тръгна, Церк остана прав с увиснали ръце, втренчил поглед във вратата.

— Впечатли те, нали? С всички става така първия път. И всички следващи пъти.

— Много е красива — каза Церк.

Адамсберг погледна сина си учудено, тъй като красотата не беше най-първата характеристика на Виолет Ретанкур. Нито грацията, нито тактът, нито любезността. Тя въплътяваше всичко друго, но не и очарователната и крехка деликатност, каквато предполагаше името на това цвете. Иначе фините й черти бяха оградени от широки бузи и мощна челюст, всичко това закрепено върху врат на бик.

— Щом казваш — рече Адамсберг, който нямаше желание да спори с младеж, когото още не познаваше.

Дотолкова, че още нямаше мнение за неговата интелигентност. Притежаваше ли такава, или не? Или малко? Едно нещо успокояваше комисаря — повечето хора, които познаваше, все още нямаха мнение за собствената му интелигентност, дори самият той. Защо трябваше да има за Церковата? Веранк твърдеше, че младежът има дарби, но Адамсберг още не бе открил в коя област.

— Неиздържаната армия, това говори ли ти нещо? — попита Адамсберг, докато внимателно поставяше кошничката с гълъба върху бюфета.

— Каква? — попита Церк, който започваше да слага масата, поставяйки като баща си вилиците отдясно, ножовете отляво.

— Няма значение. Ще питаме Данглар. Това е част от нещата, на които уча брат ти още от седем месечна възраст. И на които щях да те уча, ако те бях познавал на тази възраст. Три правила трябва да запомниш, Церк, и друго не ти трябва в живота. Когато не можеш да схванеш нещо, питаш Веранк. Когато не можеш да направиш нещо, обръщаш се към Ретанкур. Когато не знаеш нещо, Данглар е твоят човек. Трябва добре да се пропиеш с тази трилогия. Но тази вечер Данглар е особено навъсен, не знам дали ще можем да измъкнем нещо от него. Веранк се връща в Бригадата и това няма да му хареса. Данглар е нежно цвете и като всеки рядък предмет е крайно крехък.

Докато Церк сервираше вечерята, Адамсберг се обади на отколешния си заместник. Риба тон на пара с тиквички и домати, ориз, плодове. Церк бе пожелал да поживее известно време у новия си баща и сключеният договор предвиждаше да приготвя вечерята. Лесно изпълнима клауза, защото на Адамсберг му беше почти напълно безразлично какво яде. Можеше вечно да поглъща едни и същи макарони, също както неизменно носеше черно сако и черен панталон, каквото и да беше времето.

— Данглар наистина ли знае всичко? — попита младежът, смръщвайки вежди, гъсти като на баща му и образуващи нещо като козирка над неустановения му поглед.

— Не, има много неща, които не знае. Не знае как да си намери жена, но от два месеца има нова приятелка, което е изключително събитие. Не знае как да намери вода, но безпогрешно открива бялото вино. Не знае как да притъпи страховете си, нито как да забрави огромната маса от въпроси, които се трупат в плашеща купчина и в които непрекъснато рови като гризач в леговището си. Не знае да тича, нито да гледа как вали дъждът или как тече реката, не знае как да не обръща внимание на грижите си и което е още по-лошо, сам си ги създава, та да не би да го изненадат. Но знае всичко, от което на пръв поглед няма никаква полза. Всички библиотеки на света са влезли в главата на Данглар и пак е останало място. Това е нещо колосално, нечувано, нещо, което не мога да ти опиша.

— И щом няма полза на пръв поглед?

— Значи, задължително има на втори или на пети.

— А, хубаво — каза Церк, видимо доволен от отговора. — Аз не знам какво знам. Какво мислиш, че знам?

— Каквото и аз, Церк.

— Тоест?

— Не знам, Церк.

Адамсберг вдигна ръка, за да му направи знак, че Данглар най-после е вдигнал.

— Данглар? Всички ли спят у вас? Можете ли да прескочите до къщи?

— Ако е да ви гледам гълъба, няма начин. Бъка от бълхи, а аз имам лош спомен от бълхите. Не ми харесва главата им под микроскоп.

Церк погледна часовниците на баща си. Двайсет и един часът. Виолет бе наредила да храни и пои птицата на всеки час. Той накисна във вода парченца сухар, напълни пипетката с вода, добави капка усилващ сироп и се залови за работа. Животинката стоеше със затворени очи, но поемаше храната, която младежът й вкарваше в човката. Церк внимателно повдигаше гълъба, както му бе показала Ретанкур. Тази жена го бе хвърлила в шок. Никога не си бе представял, че такова нещо може да съществува в действителност. Още виждаше големите й длани, които сръчно обработваха птицата, късите й руси коси, които се къдреха на широкия й тил, покрит с лек бял мъх.

— Церк ще се занимае с гълъба. Той вече няма бълхи. Ретанкур разреши проблема.

— Какво тогава?

— Един въпрос ме тормози, Данглар. Дребната женица с роклята на цветя, която беше одеве в управлението, забелязахте ли я?

— В известен смисъл. Много особен случай на несъстоятелност, на физическа мимолетност. Ако я духнеш, ще отлети. Като плодосемките на глухарчето.

— Плодосемки ли, Данглар?

— Плодовете на глухарчето, които са закачени за пухести парашути. Не сте ли духали като малък?

— Естествено, че съм ги духал. Всички са духали. Но не знаех, че се казват плодосемки.

— Така се казват.

— Обаче, освен пухестия й парашут, Данглар, дребната женица примираше от ужас.

— Не забелязах такова нещо.

— Да, Данглар, ужас в чист вид, ужас, дошъл от дъното на бездната.

— Каза ли ви какво я ужасява?

— Изглежда, че й е забранено да говори. Под страх от смъртно наказание, предполагам. Но тихичко ми подсказа нещо. Дъщеря й е видяла да минава Неподдържаната армия. Какво иска да каже с това?

— Не знам.

Адамсберг се почувства дълбоко разочарован, почти унизен, сякаш се бе изложил пред сина си, сякаш не бе спазил обещанието си. Срещна угрижения поглед на Церк и му направи знак, че демонстрацията още не е свършила.

— Веранк като че ли знае за какво става дума. Посъветва ме да ви попитам.

— Така ли? — живо рече Данглар, на когото името на Веранк подейства като бръмчене на стършел. — И по какъв по-точно повод го каза?

— По повод на това, че дъщеря й е видяла да минава Незадържаната армия. През нощта. И че заедно с тази банда дъщерята, тя се казва Лина, е видяла един ловец и още трима типа. Ловеца го няма вече повече от седмица и жената мисли, че е мъртъв.

— Къде? Къде я е видяла?

— На един път близо до тях. Към Ордебек.

— А — каза Данглар, който истински се оживи, както всеки път, когато прибягваха до знанията му, когато можеше да се потопи и да се овъргаля с наслада в дълбините на ерудицията си. — А, Неудържимата армия, не незадържаната.

— Пардон. Неудържимата.

— Това ли каза? Месни Елекен?

— Да, нещо подобно каза.

— Великият лов?

— И това — потвърди Адамсберг и хвърли победоносен поглед на Церк, все едно че е уловил голяма риба.

— И тази Лина е видяла ловеца заедно с бандата?

— Именно. Крещял, рекла. И другите също. Обезпокоителна групичка. Женицата с пухкавия парашут май мислеше, че онези мъже са в опасност.

— Обезпокоителна ли? — каза Данглар и кратко се изсмя. — Не е това думата, господин комисар.

— И Веранк така каза. Че тази банда ще ни докара страхотен трус.

Адамсберг отново цитира името на Веранк, нарочно, не за да оскърби Данглар, а за да му помогне отново да свикне с присъствието на лейтенанта с рижите кичури, да го подложи на десенсибилизация, като му инжектира това име на малки, но чести дози.

— Само вътрешен трус — уточни Данглар тихо. Нищо спешно.

— Веранк не можа да ми каже нищо повече. Минете да пиете една чаша. Церк има нещо за вас.

Данглар не обичаше да откликва незабавно на исканията на Адамсберг просто защото винаги ги удовлетворяваше и това слабоволие му се струваше унизително. Затова първо започна да се опъва, а Адамсберг, свикнал с формалните откази на майора, послушно продължи да настоява.

— Тичай, синко — каза Адамсберг, след като затвори. Иди купи бяло вино от магазина на ъгъла. Не се колебай, вземи най-хубавото, на Данглар не може да се предлага долнокачествено вино.

— Аз мога ли да пия с вас? — попита Церк.

Адамсберг изгледа сина си, без да знае какво да отговори. Церк едва го познаваше, беше на двайсет и осем години и от никого не трябваше да иска разрешение, най-малко от него.

— Естествено — отвърна комисарят машинално. — Стига да не се наливаш колкото Данглар — добави той и бащинската нотка в думите му го изненада. — На бюфета има пари.

И двамата погледнаха към кошничката с гълъба. Кошничка за ягоди голям формат, която Церк беше изпразнил, за да направи от нея меко легло за птицата.

— Как ти се струва? — попита Адамсберг.

— Трепери, но диша — предпазливо отговори синът му.

Младежът нежно докосна перата на гълъба, преди да излезе.

„Поне за това има дарба“, помисли Адамсберг, докато гледаше след сина си. Дарба да докосва птици, дори такива обикновени, мръсни и грозни като тази.