Неудържимата армия

II

Пристигна в Бригадата час и половина по-късно с наквасена с пот черна фланелка и умиротворена душа. Рядко се случваше някое приятно или неприятно изживяване дълго да занимава мислите на Адамсберг. Да се запиташ има ли изобщо мисли, често казваше майка му. Продиктува доклада си за грипозния комисар и отиде до пропуска да види има ли някакви съобщения. Сержант Гардон, който дежуреше на телефона, бе навел глава към малкия вентилатор, поставен на пода. Меките му коси се вееха на раздвижения въздух, сякаш седеше под фризьорска каска.

— Лейтенант Веранк ви чака в кафенето, господин комисар — каза той, без да се изправя.

— В кафенето или в Бирарията?

— В кафенето, в „Чашка за зарове“.

— Веранк вече не е лейтенант, Гардон. Довечера ще узнаем дали ще спусне кепенците.

Адамсберг се загледа в сержанта и се запита дали пък той има мисли и ако има, на какво приличат.

Настани се на масата на Веранк и двамата мъже размениха по една ясна усмивка и по едно здраво ръкостискане. При спомена за появата на Веранк в Сърбия1 Адамсберг все още усещаше да го полазват тръпки. Поръча си салата и докато бавно се хранеше, надълго и нашироко разказа за госпожа Тюило Люсет, господин Тюило Жюлиен, за Тони, Мари и любовта им, за самуна, педала на кофата за боклук, за спуснатите капаци и вторнишката мазна баница. От време на време отправяше поглед към прозореца на кафенето, който Люсет Тюило би измила много по-добре. Веранк поръча две кафета на съдържателя, чието вечно лошо настроение още повече се влошаваше с горещината. Жена му, дребна безмълвна корсиканка, прелиташе като натоварена с чинии черна фея.

— Някой ден — кимна към нея Адамсберг — ще го задуши с две големи шепи среда на хляб.

— Много е възможно — съгласи се Веранк.

— Още чака на тротоара — каза Адамсберг, като отново погледна през прозореца. — Почти час вече чака в тази оловна жега. Чуди се какво да направи, не може да се реши.

Веранк проследи погледа на Адамсберг и видя една слаба женица, която носеше чиста блуза на цветя, каквато не можеше да се намери в парижките магазини.

— Не можеш да си сигурен, че е тук заради теб. Не е застанала срещу Бригадата, разхожда се на десет метра оттам. Има среща с някой, който не идва.

— Мен чака, Луи, няма никакво съмнение. Кой си определя среща на тази улица? Уплашена е. Това ме безпокои.

— Защото не е от Париж.

— Дори може би идва тук за пръв път. Значи, има сериозен проблем. Което не решава твоя проблем, Веранк. От месеци размишляваш с крака в реката2 и още нищо не си решил.

— Би могъл да удължиш срока.

— Вече го направих. Тази вечер в шест часа трябва да подпишеш или да не подпишеш. Че оставаш ченге или не оставаш ченге. Имаш четири часа и половина — добави Адамсберг небрежно, поглеждайки часовника си, или по-точно двата часовника, които носеше на китката си, без да е съвсем ясно защо.

— Това е много време — каза Веранк, докато бъркаше кафето си.

Комисарят Адамсберг и бившият лейтенант Луи Веранк дьо Билк произлизаха от две съседни села в Пиренеите и се отличаваха с едно и също невъзмутимо и понякога объркващо спокойствие. У Адамсберг то можеше да придобие чертите на шокиращо невнимание или безразличие. У Веранк то пораждаше необяснима разсеяност и непоколебимо упорство, понякога тежко и безмълвно, евентуално прорязвано от пристъпи на гняв. „Това е дело на старата планина“, казваше понякога Адамсберг, без да търси друго обяснение. От старата планина не могат да се пръкнат забавни и лекомислени семена като от подвижните треви на големите ливади.

— Да тръгваме — внезапно каза Адамсберг, докато плащаше обяда, — че женицата ще си отиде. Виж я, обезсърчила се е и започва да се колебае.

— И аз се колебая — каза Веранк, като допи кафето си. — Но ти не ми помагаш.

— Не ти помагам.

— Хубаво. Така човек се колебае / и никога не знае / ще го подкрепи ли в тъмата / на другаря ръката.

— Човек знае какво ще направи дълго преди да вземе решение. Всъщност от самото начало. Затова съветите ми няма да ти свършат работа. Освен за да ти напомнят, че стихоплетството ти дразни Данглар. Той мрази да посичат поетическото изкуство.

Адамсберг пестеливо махна за довиждане на съдържателя. Нямаше смисъл да говори, едрият мъж не обичаше това, или по-скоро не обичаше да бъде симпатичен. Приличаше на заведението си — голо, демонстративно народно и почти враждебно към клиентите. Жестока борба се водеше между малкото гордо бистро и богатата бирария отсреща. Колкото повече „Бирарията на философите“ подчертаваше, че е предназначена за някаква стара, богата и превзета буржоазия, толкова по-бедняшки вид придобиваше „Чашка за зарове“, като нито едно от двете заведения не отстъпваше в безмилостната социална битка. „Някой ден, мърмореше майор Данглар, това ще завърши с убийство“. Без да се смята малката корсиканка, която щеше да натъпче гърлото на мъжа си със среда на хляб.

Като излезе от кафенето, Адамсберг почти се задъха от парещия въздух и предпазливо се отправи към женицата, застанала на няколко крачки от Бригадата. Пред вратата на сградата бе кацнал гълъб и комисарят си помисли, че ако птицата отлети при приближаването му, жената също ще отлети сякаш по силата на странен миметизъм. Изглеждаше тънка, летлива, способна да изчезне като сламка на вятъра. Като я погледна по-отблизо, й даде към шейсет и пет години. Беше се погрижила да отиде на фризьор, преди да отпътува за столицата, в сивите й коси се жълтееха добре подредени букли. Когато Адамсберг заговори, гълъбът не отлетя, а жената обърна към него уплашеното си лице. Адамсберг съвсем бавно я попита дали има нужда от помощ.

— Благодаря, не — отвърна жената и отмести поглед.

— Не смятахте ли да влезете вътре? — попита Адамсберг, посочвайки старата сграда на Криминалната полиция. — За да поговорите за нещо с някой полицай? Защото на тази улица няма какво друго да се прави.

— Но ако полицаите не ви слушат, няма смисъл да им се говори — каза тя и отстъпи няколко крачки. — Не ви вярват полицаите, така да знаете.

— Значи, точно там отивахте? В Бригадата?

Жената утвърдително сведе почти прозрачните си клепачи.

— За пръв път ли идвате в Париж?

— Боже мой, да. Трябва да се прибера до довечера, не трябва да забележат, че ме няма.

— Да говорите с полицай ли сте дошли?

— Да. Е, може би.

— Аз съм полицай. И работя там.

Жената хвърли поглед на небрежно облечения комисар и придоби скептичен или разочарован вид.

— В такъв случай, значи, ги познавате?

— Познавам ги.

— Всичките?

— Всичките.

Жената отвори голямата си кафява чанта, малко поочукана по ръбовете, и извади от нея лист, който внимателно разгъна.

— Комисар Адамсберг — прочете тя прилежно. — Познавате ли го?

— Да. Отдалеч ли идвате да го видите?

— От Ордебек — произнесе тя така, сякаш й бе трудно да направи това признание.

— Не се сещам.

— Да кажем, че е близо до Лизийо.

Нормандия, помисли Адамсберг. Това обясняваше неохотното й говорене. Навремето познаваше неколцина нормандци, неповторими мълчаливци, отне му дни да ги опитоми. Сякаш като отронят някоя и друга дума, е, все едно че ти дават златна монета, при това не непременно заслужена. Адамсберг тръгна към вратата, насърчавайки жената да го придружи.

— В Лизийо има полицаи — каза той. — Може би дори в Ордебек. Нямате ли си жандарми?

— Те няма да поискат да ме чуят. Но виж, викарият на Лизийо, който познава кюрето от Менил-Бошан, рече, че тукашният комисар ще ме чуе. Скъпо ми струваше пътят.

— За нещо сериозно ли става дума?

— Разбира се, че за сериозно.

— За убийство? — настоя Адамсберг.

— Може би да. А бе, не. Едни хора ще умрат. Трябва да предупредя полицията, нали?

— Хора ли ще умрат? Заплахи ли са получавали?

Този човек й действаше успокоително. Париж я плашеше, решението й още повече. Да се измъкне така тихомълком, да лъже децата… А ако влакът закъснее, ако изпусне автобуса? Полицаят говореше тихичко, сякаш пееше. Не беше от нейния край, със сигурност. По-скоро от юг, какъвто беше дребен и мургав, с остри черти. Би му разказала историята си, но викарият беше категоричен по този въпрос — на комисаря Адамсберг и на никой друг. А викарият не беше кой да е, ами братовчед на бившия руански прокурор, който беше спец по полицаите. Беше й дал името на комисаря с нежелание и не я съветваше да говори, а и бе сигурен, че тя няма да замине. Но тя не можеше да стои настрана, когато събитията набираха скорост. Ако станеше нещо с депата…

Мога да говоря само с комисаря.

— Аз съм комисарят.

Женицата само дето не се разбунтува, колкото и да беше мършава.

— Тогава защо не ми казахте веднага?

— Но аз също не знам коя сте.

— Не ви и трябва. Човек си казва името, после всички го повтарят.

— И какво от това?

— Навлича ви неприятности. Никой не трябва да знае.

Досадница, каза си Адамсберг. Която нищо чудно някой ден да свърши с две топки среда от хляб в гърлото. Но досадница, ужасена от нещо, което продължаваше да го озадачава. Едни хора ще умрат.

Връщаха се назад, към Бригадата.

— Просто исках да ви помогна. Наблюдавах ви от известно време.

— А онзи мъж там? С вас ли беше? И той ли ме наблюдаваше?

— Кой мъж?

— Онзи там, с ненормалните коси, с оранжевите кичури, с вас ли е?

Адамсберг вдигна поглед и забеляза Веранк на двайсет метра оттам, облегнат на портала. Не бе влязъл в сградата, чакаше до гълъба, който също не помръдваше.

— Ранили са го с нож, когато е бил малък — обясни Адамсберг. — И върху белезите са пораснали такива, рижи коси. Не ви съветвам да повдигате въпроса пред него.

— Нищо лошо не исках да кажа, не умея да говоря добре. В Ордебек почти никога не говоря.

— Няма лошо.

— Но децата ми много говорят.

— Ясно.

Но какво му е на този гълъб, да му се не знае, прошепна Адамсберг. Защо не отлита?

Уморен от нерешителността на жената, Адамсберг я остави и се отправи към неподвижната птица, като се размина с Веранк, който крачеше с тежка стъпка в обратната посока. Хубаво, да се занимава с нея, ако смята, че си струва трудът. Идеше му отръки на Веранк с неговото хармонично, убедително лице и с мощната подкрепа на особената му усмивка, която красиво откриваше половината от устните му. Откровено предимство, заради което преди време Адамсберг го бе ненавиждал и двамата бяха влезли в унищожителен сблъсък.3 Сега усърдно заличаваха и последните останали следи. Докато комисарят обхващаше вкаменилия се гълъб в шепите си, Веранк, без да бърза, се приближаваше към него, следван от прозрачната женица, която дишаше малко тежко. Всъщност имаше толкова незначителен вид, че без блузата на цветя, която очертаваше контурите й, Адамсберг изобщо нямаше да я забележи. Може би без блузата ставаше напълно невидима.

— Някакъв гадняр му е вързал краката — каза той на Веранк, докато оглеждаше мърлявата птица.

— И с гълъбите ли се занимавате? — попита жената без ирония. — Сума ти гълъби видях тук, не са никак чисти.

— Но този не е сума ти гълъби, а един гълъб, съвсем сам. Има разлика.

— Разбира се — призна жената.

Отзивчива и в крайна сметка пасивна. Може би се лъжеше, може би нямаше да свърши със среда от хляб в гърлото. Може би не беше досадница. Може би наистина имаше неприятности.

— Обичате ли гълъби? — попита жената.

— Не — отвърна Адамсберг. — Но не обичам и когато гаднярите им връзват краката.

— Разбира се.

— Не знам дали във вашия край я знаят тази игра, но в Париж я играят. Хващаш птицата, връзваш й краката с трисантиметрова връв и птицата може да прави съвсем малки стъпки. И не може да лети. Така че постепенно умира от глад и жажда. Това е играта. А аз ненавиждам тази игра и ще открия кой се е забавлявал с птицата.

Адамсберг мина през портала на Бригадата и заряза жената и Веранк на тротоара. Жената гледаше втренчено косата на лейтенанта — много тъмна и прорязана от шокиращи рижи кичури.

— Наистина ли ще се занимава с това? — попита тя смутено. — Късно е, да знаете. На комисаря ви ръцете му бяха покрити с бълхи. Това показва, че гълъбът вече няма сили да се почисти.

Адамсберг повери птицата на гиганта на екипа лейтенант Виолет Ретанкур — сляпо вярваше в способностите й да излекува гълъба. Ретанкур ако не го спасеше, никой нямаше да може. Скромната и в двете посоки жена направи гримаса, което не беше добър знак. Птицата беше в лошо състояние, от усилията да се освободи връвта се бе впила в плътта й и разцепила кожата на краката й. Беше недохранена и обезводнена, ще видим какво може да се направи, заключи Ретанкур. Адамсберг поклати глава и стисна устни както всеки път, когато се сблъскаше с жестокост. Връвта бе точно такава жестокост.

Дребната жена, която вървеше по петите на Веранк, премина покрай огромния лейтенант с инстинктивно страхопочитание. Едрата дама сръчно обработваше птицата с влажна кърпа, по-късно, каза тя на Веранк, щяла да се занимае с краката и да се опита да изтръгне връвта. В широките длани на Ретанкур гълъбът не се и опитваше да помръдне. Оставяше се на грижите й, както би направил всеки на негово място, едновременно неспокоен и изпълнен с възхищение.

Жената се поуспокои и седна в кабинета на Адамсберг. Беше толкова тясна, че заемаше само половината от стола. Веранк застана в един ъгъл, оглеждайки познатия му кабинет. Оставаха му три часа и половина да вземе решение. Според Адамсберг още не знаеше, че вече е взел решение. Докато прекосяваше голямата обща зала, бе срещнал враждебния поглед на Данглар. Данглар не обичаше не само стиховете му, а и самия него.