Неудържимата армия

VI

В 6:15 сутринта Адамсберг усети една ръка да го разтърсва.

— Той отвори очи! Ела да видиш. Бързо.

Церк все още не знаеше как да се обръща към Адамсберг С „татко“? Трудно се придобива такъв навик на неговата възраст. С „Жан-Батист“? Фамилиарно и неуместно. Поради което никак не се обръщаше към него, така че във фразите му нерядко се появяваха смущаващи празни пространства. Кухини. Кухини, които точно съответстваха на двайсет и осем годишното му отсъствие.

Двамата слязоха по стълбите и се наведоха над кошничката за ягоди. Нещата безспорно вървяха на добре. Церк свали превръзките и дезинфектира краката на гълъба, а Адамсберг направи кафе.

— Как ще го кръстим? — попита Церк и уви краката с тънка марля. — Ако оживее, ще трябва някак да го кръстим. Не можем все да му викаме „гълъба“. Дали да не го наречем Виолет като хубавата лейтенантка?

— Не става. Никой не би могъл да хване Ретанкур и да й върже краката.

— Тогава да го наречем Елбо, като онзи от историята на майора. Мислиш ли, че си е преговорил материала, преди да дойде?

— Да, сигурно го е препрочел.

— Дори да е така, как го е запомнил?

— Не търси обяснение, Церк. Защото ако можехме да видим вътрешността на Дангларовата глава и да се поразходим там аз и ги, мисля, че това би ни ужасило повече от всякаква Неудържима армия.

Щом отиде в Бригадата, Адамсберг направи справка в телефонния указател и се обади на капитан Луи-Никола Емери от жандармерията в Ордебек. Представи се и долови лека колебливост от другата страна на линията. Прошепнати въпроси, изказани мнения, ръмжене, влачене на столове. Нахлуването на Адамсберг в жандармериите често предизвикваше такъв мимолетен смут, сякаш всеки се питаше дали да приеме обаждането му, или да се въздържи под някакъв предлог. Луи-Никола Емери накрая вдигна слушалката.

— Слушам, господи комисар — рече той недоверчиво.

— Капитан Емери, обаждам ви се по повод на изчезналия мъж с празния фризер.

— Ербие?

— Да. Имате ли новини?

— Никакви. Посетихме къщата му и селскостопанските му постройки. Няма и следа от него.

Приятен глас, малко прекалено овладян, твърда и възпитана интонация.

— Защо проявявате интерес към случая? — подзе капитанът. — Бих се учудил, ако са ви възложили това най-обикновено изчезване.

— Не са ми го възложили. Просто се питах какво възнамерявате да направите.

— Да приложа закона, господин комисар. Никой не е подавал заявление за издирване, следователно човекът не е в списъка на изчезналите. Тръгнал е нанякъде с мотопеда си и аз нямам никакво право да го проследявам. Свободен е да ходи, където пожелае — настоя той леко високомерно. — Действахме по правилата, проверихме, не е имало пътно произшествие.

— Какво мислите за заминаването му, капитане?

— Не е толкова чудно в крайна сметка. Тук не го обичаха, дори направо много го мразеха. Историята с фризера може би показва, че някой го е заплашвал заради бруталния му начин на ловуване. В течение ли сте?

— Да. Женските и малките.

— Възможно е Ербие да се е уплашил и да си е плюл на петите. Или пък е изпаднал в нещо като криза, изнизал с угризения, сам е изпразнил фризера и е напуснал дома си.

— Да, защо не?

— Тъй или инак, той нямаше никакви близки в областта. Може би е решил да заживее на друго място. Къщата не е негова, наемател е. А откакто се е пенсионирал, трудно си е плащал наема. Освен ако собственикът не подаде жалба, ръцете ми са вързани. Измъкнал се е по терлици, така смятам аз.

Емери беше искрен и отзивчив, както го бе определил Данглар, и в същото време сякаш се отнасяше към обаждането на Адамсберг с лека надменност.

— Много е възможно, капитане. Във вашия край има ли Боневалски път?

— Да, защо?

— Кое с кое свързва?

— Тръгва от местността Илие, на почти три километра оттук, после преминава през част от гората Аланс. След Кроа дьо Боа си сменя името.

— Оживен път ли е?

— През деня да. Но никой не минава по него нощем. Има разни стари легенди, знаете как е.

— Не поогледахте ли околността?

— Ако това е предположение, господин комисар, и аз ще изкажа едно. Например че ви е посетил жител на Ордебек. Или се лъжа?

— Не се лъжете, капитане.

— Кой?

— Не мога да ви кажа. Разтревожен жител.

— Сещам се за какво ви е говорил този жител. За онази глутница призраци, които е видяла Лина Вандермот, ако това може да се нарече „виждане“. Сред която глутница е мернала Ербие.

— Именно — съгласи се Адамсберг.

— Нали няма да се хванете на тази въдица, господин комисар? Знаете ли защо Лина е видяла Ербие с тъпата Армия?

— Не знам.

— Защото го мрази. Той е стар приятел на баща й, може би единственият. Приемете съвета ми, господин комисар, забравете тази история. Момичето открай време е лудо за връзване и всички тук го знаят. И никой й няма доверие, нито на нея, нито на смахнатото й семейство. Ама те не са виновни. Всъщност са за окайване.

— Всички ли знаят, че е видяла Армията?

— Естествено. От три седмици само за това говорят. Здравомислещите се смеят, но суеверните се боят. Уверявам ви, че спокойно ще минем без Лина да се забавлява да плаши населението. Мога да ви се подпиша, че вече никой не стъпва на пътя за Боневал. Дори здравомислещите. Аз най-малко от всички.

— Защо, капитане?

— Не си мислете, че се страхувам от каквото и да било — на Адамсберг му се стори, че долавя нещо от някогашния имперски маршал, — просто нямам желание навсякъде да разправят, че капитан Емери вярва в Неудържимата армия. Това важи и за вас, мен ако питате. Тази история е най-добре да я сметем под килима. Но ще се радвам да ви видя сред нас, ако някой ден работата ви доведе в Ордебек.

Двусмислен и малко неловък разговор, помисли Адамсберг, докато затваряше. Емери му се бе присмял доброжелателно. Остави го да си каже каквото има, макар да бе вече информиран за посещението в Париж на човек от Ордебек. Сдържаността му беше разбираема. Да разполагаш с човек, който среща привидения, не бе точно божи дар.

Адамсберг бе подранил, както често му се случваше, и сега Бригадата постепенно се пълнеше. За миг телесната маса на Ретанкур блокира вратата и заслони светлината, след което обемистата дама се отправи без особена грация към бюрото си.

— Сутринта гълъбът отвори очи — каза Адамсберг. — Церк го храни през цялата нощ.

— Хубаво — каза само Ретанкур, която не беше свръхчувствителна.

— Ако оживее, ще се нарича Елбо.

— Телбот ли? — не дочу лейтенантът. — Звучи безсмислено.

— Не, Елбо. Това е отколешно име. На чичото или на племенника на не знам вече кой.

— А, добре — каза лейтенантът и включи компютъра си. — Жюстен и Ноел искат да ви видят. Изглежда, че Момо Късия фитил пак се е проявил, но този път пораженията си ги бива. Колата е изгоряла без остатък, както обикновено, обаче вътре е имало човек, който е спял. Според първите резултати от анализа става дума за възрастен човек. Непредумишлено убийство, този път няма да се отърве с шест месеца. Започнали са разследването, но искат, как да го нарека, да им дадете насоки.

Ретанкур бе наблегнала на думата „насоки“ с нещо като ирония. Защото, от една страна, тя смяташе Адамсберг за неспособен да дава каквито и да било насоки, и от друга, общо взето не одобряваше начина, по който комисарят поначало водеше разследванията. Този конфликт, свързан с методиката, съществуваше в латентно състояние открай време, като нито тя, нито Адамсберг се опитваха да го разрешат. Което не пречеше на Адамсберг да изпитва към Ретанкур инстинктивната любов, която езичникът би изпитал към най-високото дърво в гората. Единственото, което предлага истинско убежище.

Комисарят отиде да седне до бюрото, на което Жюстен и Ноел записваха последните данни за опожарената кола с човека вътре. Единайсетата кола на Момо Фитила.

— Меркаде и Ламар останаха пред блока, в който се подвизава Момо, в Сите де Бют — обясни Ноел. — Изгорялата кола е в пети район, на улица „Анри Барбюс“. Луксозен мерцедес, както винаги.

— Знаем ли кой е мъртвият?

— Не още. Нищо не е останало нито от документите му, нито от номера на колата. Момчетата оглеждат мотора. Атентат срещу едрата буржоазия. Подпис: Момо Късия фитил. Никога не е палил коли вън от този район.

— Не — поклати глава Адамсберг. — Не е Момо. Губим си времето.

Само по себе си губенето на време не смущаваше Адамсберг. Нечувствителен към изгарящия полъх на нетърпението, той не беше склонен да се включва в нерядко конвулсивния ритъм на подчинените си, както и те от своя страна не умееха да го придружават в бавното му поклащане. Което комисарят не превръщаше в метод, още по-малко в теория. Просто му се струваше, що се отнася до времето, че понякога най-редките перли се намират в почти неподвижните пролуки на следствието. Точно както мидите се плъзгат в скалните пукнатини, далеч от вълните на откритото море. Във всеки случай той лично ги откриваше именно там.

— Подписал се е — настоя Ноел. — Старецът сигурно е чакал някого в колата. Било е тъмно и той може да се е свлякъл на седалката в съня си. В най-добрия случай Момо Фитила не го е видял. В най-лошия е драснал клечката на колата заедно с обитателя й.

— Не и Момо.

Адамсберг ясно си спомняше лицето на младежа, упорито и интелигентно, с фини черти под масата черни къдрави коси. Не знаеше защо не е забравил Момо, нито защо го харесва. Докато слушаше колегите си, той се информираше по телефона за дневните влакове за Ордебек, тъй като колата му беше в сервиза. Малката женичка не се бе появила и комисарят предполагаше, че след като не е изпълнила мисията си, се е прибрала в Нормандия. Невежеството на комисаря по въпроса за Неудържимата армия е надделяло над останките от смелостта й. Защото несъмнено е нужна смелост, за да отидеш да разправяш на ченге история за хилядолетна армия от демони.

— Господин комисар, вече е запалил десет коли и се е прославил. В квартала му се възхищават от него. Дързостта му ескалира. Направил е крачка към по-горното ниво. За него между враговете му, мерцедесите, и тези, които ги карат, няма разлика.

— Това е титанична крачка, Ноел, каквато той никога няма да направи. Познавам го от предишните му две задържания. Момо никога не подпалва кола, преди да я е огледал отвътре.

В Ордебек нямаше гара, трябваше да слезе в Серне и да вземе автобус. Щеше да стигне чак към 5 часа — доста дълго пътуване за кратката разходка, която смяташе да предприеме. В дългия летен ден имаше достатъчно време да измине петте километра по пътя за Боневал. Ако някой убиец бе искал да се възползва от безразсъдството на онази Лина, може би точно там би оставил труп. Да прекоси гората беше не само неизречен дълг към дребната жена, но и спасително бягство. Представяше си мириса на пътя, сенките, килима от меки листа под краката си. Би могъл да изпрати, който и да е от колегите или дори да убеди капитан Емери да отиде там. Но идеята сам да се заеме със задачата постепенно се бе избистрила в главата му още сутринта без ясно основание, само със смътното чувство, че на някои жители на Ордебек лошо им се пише. Затвори мобилния си и отново насочи вниманието си към двамата лейтенанти.

— Заемете се с изгорелия старец — каза той. — При репутацията на Момо в този квартал на пети район е лесно да му се лепне убийство, особено като се познават методите му, които не са никак сложни. Бензин и фитил, нищо друго не е трябвало на убиеца. Оставя стареца да чака в колата, връща се в сянката и драсва клечката. Открийте кой е човекът, дали добре е виждал, дали добре е чувал. И кой е карал колата, с кого старецът се е чувствал в безопасност. Не би трябвало да ви отнеме много време.

— Да проверим ли все пак алибито на Момо?

— Проверете го. Но изпратете остатъците от бензин в лабораторията. Да ги изследват, октаново число и прочие. Момо използва гориво за мотопед, разредено с масло. Проверете състава, има го в досието му. И не ме търсете следобед — добави той и стана, — до довечера ще отсъствам.

Къде ще сте?, безмълвно попита погледът на кльощавия Жюстен.

— Смятам да се срещна с няколко стари конници в гората. Няма много да се бавя. Кажете на другите от Бригадата. Къде е Данглар?

— При кафемашината — отвърна Жюстен, като посочи с пръст горния етаж. — Отиде да занесе котарака до паничката му, негов ред е.

— А Веранк?

— На другия край на сградата — каза Ноел с крива усмивка.

Адамсберг откри Веранк на най-крайното бюро в общата зала, облегнат на стената.

— В процес на проучване съм — каза той и посочи купчината папки. — Гледам какви сте ги вършили, докато ме е нямало. Намирам, че котаракът е напълнял, Данглар също. Поправил се е.

— Как да не напълнее, като прекарва целия ден с Ретанкур, свит върху копирната машина.

— Май имаш предвид котарака. Ако не го носеха до паницата му, може би щеше да се реши да походи.

— Опитахме, Луи. Престана да се храни и след четири дни преустановихме експеримента. Иначе той много добре си ходи. Щом Ретанкур се отдалечи, той слиза от постамента си, за да се настани на стола й. Колкото до Данглар, той си намери нова приятелка по време на Лондонската конференция.

— Значи, затова. Обаче, като го срещнах сутринта, целият се сгърчи от неудоволствие. Попита ли го за Армията?

— Да. Стара история.

— Много стара — усмихна се Веранк. — В гънките на планината / спят стари дела. / Не буди ги, не бутай вратата, / дето ги отделя от света.

— Няма да я бутам, само ще се разходя по пътя за Боневал.

— Той гримвелд ли е?

— Той води към Ордебек.

— Уведоми ли Данглар за малката си експедиция?

Докато говореше, Веранк чукаше по клавиатурата на компютъра си.

— Да, и той целият се сгърчи от неудоволствие. С голяма охота ми разказа за Неудържимата армия, но не му хареса, че искам да тръгна по дирите й.

— Разказа ли ти за „сграбчените“?

— Да.

— Тогава знай, ако това те интересува, че телата на сграбчените много рядко биват захвърлени на гримвелда. Откриват ги в дома им или на място за дуел, или в някой кладенец, или пък близо до изоставена църква. Защото, както знаеш, изоставените църкви привличат демона. Щом позанемариш мястото, и Злото се настанява в него. И тези, които биват сграбчени от Армията, просто се връщат при демона.

— Има логика.

— Погледни — каза той, като посочи екрана на компютъра си. — Това е карта на гората Аланс.

— Ето тук — каза Адамсберг, проследявайки линията с пръст. — Това трябва да е пътят.

— А тук е параклисът на свети Антоний. Тук пък, на юг, има хълм с кръст на върха. Тези места можеш да посетиш. Вземи един кръст да те пази.

— Имам си речно камъче в джоба.

— Напълно достатъчно.