Неудържимата армия

LIII

В стаята за разпити Адамсберг свали белезниците на Емери. Обади се на майор Бурлан в Лизийо и изпрати Блерио в избата на Лео да донесе обвивките от бучките захар.

— Не е благоразумно да му оставяш ръцете свободни — забеляза Ретанкур с най-безизразния възможен тон. — Спомнете си за бягството на Мо. Напоследък задържаните току си отиват по живо по здраво.

Адамсберг срещна погледа на Ретанкур и с голяма сигурност откри в него проблясък на предизвикателна ирония. Ретанкур, както и Данглар, знаеше как е избягал Мо и си мълчеше. Въпреки че нищо не би й харесало по-малко от подобен метод със съмнителен ефект.

— Обаче този път вие сте тук, Ретанкур — усмихна се Адамсберг. — Така че не рискуваме нищо. Чакаме Бурлан — каза той, като се обърна към Емери. — Не съм хабилитиран да водя разпити в тази жандармерия, където ти все още си офицер. Тук управлението вече няма шеф, така че Бурлан ще те прехвърли в Лизийо.

— Толкова по-добре, Адамсберг. Бурлан поне уважава заключенията, които се базират на факти. За теб всички знаят, че хвърчиш из облаците и че мнението ти няма никаква тежест сред представителите на реда, жандарми или полицаи. Надявам се да знаеш това.

— Затова ли настояваше да дойда в Ордебек? Или защото мислеше, че ще съм по-сговорчив от колегата ти, който нямаше да те остави да сложиш ръка на разследването?

— Защото си нищо, Адамсберг. Вятър, облаци, неграмотна ектоплазма, неспособна дори на подобие от мисъл.

— Добре си се осведомил.

— Естествено. Това беше мое разследване и нямах намерение да оставя някое кадърно ченге да ми го отнеме. Щом те видях, разбрах, че всичко, което говорят за теб, е истина. Че мога да си правя каквото искам, докато ти се луташ в мъглата. Ти дори не се помести в пространството, Адамсберг, за пет пари работа не свърши и всички могат да го потвърдят. Включително пресата. Всичко, което направи, бе да ми попречиш да арестувам онзи боклук Ипо. И защо го закриляш? Поне знаеш ли защо го правиш? За да не пипа никой сестра му. Ти си негоден за нищо и си обсебен от нея. Всичко, което правеше в Ордебек, беше да й зяпаш гърдите и да се занимаваш с тъпия си гълъб. Без да броим факта, че полицията на полициите специално дойде да огледа сектора. Мислиш, че не знам ли? Какви ги вършеше тук, Адамсберг?

— Събирах обвивки от бучки захар.

Емери отвори уста, пое въздух и замълча. Адамсберг знаеше какво се бе въздържал да каже: „Жалък кретен, няма да ти свършат работа обвивките“.

Добре, няма да има отпечатъци. Хартийки и нищо повече.

— Мислиш да убедиш съдебните заседатели с хартишките, дето си ги събирал?

— Едно забравяш, Емери. Който се е опитал да убие Данглар, е убил и другите.

— Естествено.

— Бил е здравеняк и е умеел да бяга бързо. И ти като мен каза, че Дени дьо Валре е извършил убийствата и че пак той е определил среща на Данглар в Серне. Пише го в първия ти доклад.

— Естествено.

— И че се е самоубил, когато секретарят на клуба го е уведомил, че се води разследване.

— Не на „клуба“. На Компанията на ловците.

— Както кажеш, все тая. Моят прадядо е бил мобилизиран по време на Наполеоновите войни и е загинал на двайсетгодишна възраст, ако искаш да знаеш. В Ейлау, ако искаш да разбереш защо само това име ми е останало в паметта. С двата крака в калта, докато твоят прадядо е приемал парада на победата.

— Родова предопределеност — усмихна се Емери, изправил гръб повече от всякога и прехвърлил ръка на облегалката на стола си. — Няма да имаш повече късмет от прадядо си, Адамсберг. Вече си в калта до кръста.

— Дени се е самоубил, пишеше ти, защото е знаел, че ще го обвинят. Ще го обвинят за убийството на Ербие, на Глейо, на Мортанбо и за опита за убийство на Лео и Данглар.

— Точно така. Докладът на лабораторията не стигна до теб. Конска доза анксиолитици и невролептици, плюс почти пет грама алкохол в кръвта.

— Защо не? Лесно е да изсипеш всичко това в гърлото на почти зашеметен човек. Вдигаш главата му и задействаш рефлекса за преглъщане. Но все пак, Емери, защо Дени би искал да убие Данглар?

— Ти сам ми го обясни. Защото Данглар е знаел истината за децата Вандермот. Заради петното във форма на насекомо.

— На ракообразно.

— Дреме ми — избухна Емери.

— Казах ти го, но сбърках. Защото кажи ми как Дени дьо Валре е разбрал толкова бързо, че Данглар е видял ракообразното? И как е разбрал какво означава то? След като самият аз го узнах чак вечерта на заминаването му?

— От слухове.

— И аз така предположих. Но се обадих на Данглар и той ми каза, че не е говорил с никого, освен с Веранк. Човекът, пъхнал бележката в джоба му, го е направил много кратко време след неразположението на графа в болницата. Тези, които са могли да видят Данглар да намята шала на раменете на Лина, Данглар да вижда голия гръб на графа, Данглар да се взира във виолетовото петно и да му се чуди, са били Валре баща, доктор Мерлуз, санитарите, затворническите пазачи, доктор Елбо, Лина и ти. Отпиши пазачите и Елбо, които нямат нищо общо с тази история. Изключи санитарите, които никога не са виждали петната на децата Вандермот. Не смятай Лина, която никога не е виждала гърба на графа.

— Видя го през онзи ден.

— Не, тя стоеше далече, в коридора, Данглар го потвърди. Така че Дени дьо Валре изобщо не е знаел, че майорът е открил съществуването на неговите брат и сестра. Следователно не е имал никаква причина да го хвърли под влака Кан — Париж. Ти обаче — да. Кой остана?

— Мерлуз. Той е оперирал пръстите на Ипо, когато е бил малък.

— Мерлуз го нямаше в групичката срещу къщата на Глейо. Да не говорим, че потомците на Валре изобщо не го интересуват.

— Лина е могла да види, каквото и да разправя твоят майор.

— Тя не беше пред къщата на Глейо.

— Но глиненият й брат беше, Антонен. Откъде знаеш, че не го е предупредила?

— От Мерлуз. Лина е излязла от болницата много след другите. Приказвала е със своя приятелка на рецепцията. Изключи я.

— Остава графът, Адамсберг — високомерно заяви Емери. — Който не е искал да се знае кои са му деца. Не и докато е жив.

— И той не беше пред Глейо, беше под наблюдение в болницата. Само ти си видял, разбрал си и само ти си могъл да пъхнеш бележката в джоба на Данглар. Най-вероятно когато е влязъл в къщата на Глейо.

— И защо би ме било грижа, че графът е направил тези сатанински деца? Аз не съм син на Валре. Искаш ли да ми видиш гърба? Намери поне една връзка между мен и смъртта на всички тези нещастници.

— Просто е, Емери. Ужасът. И наложителното изкореняване на причината за ужаса. Винаги те е било страх и винаги те е било яд, че не притежаваш благородството на прадядо си. За зла чест са ти дали неговото име.

— Ужасът ли? — каза Емери и разтвори ръце. — И от какво, за бога? От жалкия Мортанбо, умрял със смъкнати гащи?

— От Иполит Вандермот. Виновен според теб за цялата ти некадърност. При това от трийсет и две години. Перспективата да свършиш като Режис те е преследвала, трябвало е да унищожиш онзи, който те е проклел като дете. За това „проклятие“ си бил сигурен. Защото след него си имал едно падане от колело, което за малко да те убие. Но не ми каза за това. Прав ли съм?

— Че за какво да ти разказвам за детството си? Всички деца си разбиват носовете, докато се учат да карат колело. На теб не ти ли се е случвало?

— Случвало ми се е. Но не точно след като съм бил „прокълнат“ от малкия сатанински Ипо. Не след като съм узнал за трагичното произшествие на Режис. Оттогава насетне всичко ти е тръгнало наопаки. Слабият ти успех в училище, професионалният ти провал във Валанс, в Лион, това, че си се оказал стерилен, че жена ти те е напуснала. Страховете ти, малодушието ти. Ти не си маршал, какъвто баща ти е искал да станеш, не си дори войник. И това фиаско за теб е истинска драма, която върви на все по-зле. Но за тази драма не си виновен ти, Емери, Ипо е в основата й, защото те е „проклел“. Забранил ти е да имаш потомство, попречил ти е да имаш щастлив живот или славен живот, което за теб е едно и също. Ипо е източникът на нещастието ти, на несретата ти съдба, Ипо и до днес те ужасява.

— Бъди разумен, Адамсберг. Кой би се страхувал от този дегенерат, който говори наопаки?

— Мислиш ли, че трябва да си дегенерат, за да произнасяш думите отзад напред? Разбира се, че не. Трябва да притежаваш специална дарба. Сатанинска. Ти знаеш това, както знаеш, че Ипо трябва да бъде унищожен, за да оцелееш ти. Ти си само на четирийсет и две години, можеш да започнеш живота си отначало. Откакто е заминала жена ти и откакто преди три години Режис се е самоубил, като те е хвърлил в паника, това ти е идея фикс. Защото ти си човек на фикс идеите. Салонът ти в стил ампир например.

— Най-обикновена почит, ти не можеш да разбереш.

— Не, мегаломания. Безупречната ти униформа, чиито джобове никаква бучка захар не бива да деформира. Стойката ти на горд воин. Има само един виновник за това, което смяташ за несправедливо, непоносимо, срамно и главно опасно поражение — Иполит Вандермот. И проклятието му може да се обезсили само със смъртта му. Щеше да е случай на законна невротична самоотбрана, ако не беше убил още четирима души.

— В такъв случай — каза Емери, като отново се отпусна на стола си — защо просто да не убия Ипо?

— Защото се боиш повече от всичко да не те обвинят за смъртта му. И това е разбираемо. Защото тук всички си спомнят детството ти, падането ти от колелото след проклятието, когато си бил на десет години, омразата ти към Вандермотови. Трябва ти алиби, за да се чувстваш в пълна безопасност. Алиби и виновник. Нужна ти е обхватна и изобретателна стратегия, като в Ейлау. Добре обмислена стратегия, единствено средство за победа, като на императора, два пъти по-могъща армия. Иполит Вандермот е десет пъти по-силен от теб. Но ти си потомък на маршал, за бога, и можеш да го размажеш. „Ще позволиш ли на тези хора да те разкъсат?“, както би казал императорът. Не, естествено, че не. Но при условие че ще изгладиш и най-малката неравност по пътя си. Необходим ти е един маршал Ней, който да окаже подкрепа, когато врагът заплашва десния фланг на Даву. Затова си отишъл да видиш Дени.

— Отишъл съм да го видя ли?

— Преди една година си вечерял у графа с някои големци, с доктор Мерлуз, виконт Дени, разбира се, оценителя от Еврьо, и някои други. На графа му е прилошало и ти си го придружил до спалнята му с помощта на доктор Мерлуз. Мерлуз ми го разказа. Мисля, че нея вечер си се запознал със завещанието.

Емери се разсмя и смехът му прозвуча естествено.

— Да не би да си бил там, Адамсберг?

— В известен смисъл. Графът също го потвърди. Мислел е, че умира, дал ти е ключът от касата и те е помолил спешно да извадиш завещанието му. Искал е, преди да умре, да включи в завещанието двете си деца Вандермот. Така че с мъка е добавил няколко реда върху листа и те е помолил да се подпишеш. Доверявал се е на дискретността ти, ти си капитан, човек на честта. Но ти, разбира се, си прочел добавените редове. И никак не си се учудил, че графът е създал демони като Ипо и Лина. Видял си петното на гърба му, когато Мерлуз го е преслушвал. Петното на Лина също си виждал, шалът непрекъснато се смъква от раменете й. За теб това не е била мокрица с антенки, а образ на червен рогат дявол. Така се затвърждава убеждението ти, че въпросното потомство е изродено и прокълнато. И тази вечер случаят да унищожиш расата на Вандермотови, случаят, който от толкова време търсиш — защото и Лина ти е също толкова ненавистна, — най-после ти се представя. Или почти. Ти дълго размишляваш, защото си по природа плах, грижливо претегляш всички за и против и малко по-късно разговаряш със сина Валре.

— Никога не съм бил близък с виконта, всички го знаят.

— Но това не пречи да го посетиш, Емери, ти си шеф на жандармерията. Казал си на Дени истината, разправил си му за добавените редове към завещанието на баща му. Изкушил си го. Той е слаб и ти го знаеш. Но човек като виконта не се решава отведнъж. Оставил си го да мисли, да предъвква. После пак си го посетил, за да го подтикнеш, да го доубедиш и си му направил едно предложение — ще го отървеш от незаконородените наследници, но при условие че ти осигури алиби. Дени се е паникьосал, несъмнено е продължил да се колебае. Но накрая, както си го предвидил, е приел. Ако ти убиваш, ако от него се иска само да се закълне, че е бил с теб, цената не е висока. Сделката между двама ви е сключена. Ти чакаш да се появи удобен случай.

— Още не си отговорил на въпроса ми. Какво ме засяга, че графът е направил тези креатури? И че Данглар е узнал за това?

— Не те засяга. Креатурите те засягат. Само че ако родството им с графа стане публично достояние, губиш подкрепата на съучастника си, Дени, който вече няма да има защо да те прикрива. Следователно губиш алибито си. Което ти е необходимо, след като си блъснал Данглар на релсите.

В този миг в стаята влезе майор Бурлан и сухо поздрави Адамсберг, към когото не питаеше никакво уважение.

— В какво го обвинявате? — попита той.

— Четири убийства, два опита за убийство, две намерения за убийство.

— Намеренията не се броят. Имате ли доказателства?

— Утре в десет часа ще получите доклада ми. Вие ще решите дали да сезирате прокуратурата.

— Изглежда ми справедливо. Последвайте ме, капитан Емери. И не ми се сърдете, защото не знам нищо за тази история. Но разследването е възложено на Адамсберг, така че съм принуден да се подчиня.

— Няма да прекараме часове заедно, майор Бурлан — каза Емери и тържествено се изправи. — Той няма доказателства, говори безсмислици.

— Сам ли дойдохте, майоре? — попита Адамсберг.

— Сам, господин комисар. Петнайсети август сме.

— Веранк, Ретанкур, придружете майора. Докато ви чакам, ще започна да пиша рапорта.

— Всички знаят, че не те бива и три реда да напишеш — изсмя се Емери.

— Ти не ми бери грижа. Последно, Емери. Идеалният случай се е появил благодарение на Лина. Когато е видяла Неудържимата армия и цял Ордебек е узнал за това. Без да си дава сметка, тя ти е посочила пътя и ти си приел това като знак на съдбата. Оставало ти е само да осъществиш предсказанията й, да убиеш тримата сграбчени и така да настроиш населението срещу Вандермотови. „Смърт на В“. После си щял да убиеш Лина и прокълнатия й брат. Със сигурност щяха да търсят из града някой безумец, ужасен от Армията и решен да очисти „посредниците“. Като през 1775-а, когато са убили с вили Франсоа-Бенжамен. Нямаше да липсват заподозрени.

— 1777-а — поправи го Веранк в отсъствието на Данглар.

— Може би не чак толкова, но поне двеста.

— Не говоря за заподозрените, а за годината на убийството на Франсоа-Бенжамен. 1777-а.

— А, добре — каза Адамсберг, без да се обижда.

— Глупак — просъска Емери.

— Дени е бил почти толкова виновен, колкото и ти — спокойно подзе Адамсберг, — задето ти е дал съгласието си на страхливец, опрощението си на жалък негодник. Но когато си разбрал, че Клубът на ловците…

— Компанията на ловците — прекъсна го Емери.

— Както желаеш. Че ще информират виконта за разследването, си разбрал, че няма дълго да издържи. Че ще проговори, ще те обвини. Той е знаел, че си убил сграбчените, за да подготвиш смъртта на Вандермотови. Посетил си го, опитал си се да приспиш опасенията му, почти си го зашеметил с професионалния си удар в сънната артерия, принудил си го да погълне алкохола и лекарствата. Най-неочаквано обаче Дени се е изправил, за да повърне, и се е спуснал към отворения прозорец. Тогава имаше буря, спомняш ли си? Трябвало е само да повдигнеш краката му и да го бутнеш. И Дени е щял да бъде обвинен в убийствата, заради които се е самоубил. Съвършена постановка. Това нарушавало плана ти, но в крайна сметка не чак толкова. След четирите смърти, дори при наличието на рационално обяснение, половината Ордебек щеше да продължи да мисли, че дълбоката причина за всичко е Армията. Че всъщност Елекен е дошъл да унищожи четиримата сграбчени. Че виконтът е бил само неговата въоръжена ръка, оръдието му. Че Ипо и Лина са имали пръст в идването на Господаря. Нищо не би попречило да кажат, че след това някакъв луд е очистил двете изчадия на Елекен. Луд, когото никога няма да открият и чиито действия населението ще одобри.

— Доста голяма хекатомба заради един-единствен човек — каза Емери, поглаждайки сакото си.

— Да, Емери. Но можеш да добавиш, че тази хекатомба изключително ти е харесала. Глейо и Мортанбо са те предизвикали и унижили, а после са се измъкнали. Ти си ги мразел. Ербие също. И него така и не си успял да арестуваш. Всички са били лоши хора, а ти отстраняваш лошите хора, накрая идва и Ипо. Но над всичко. Емери, ти безумно вярваш в Армията. Господарят Елекен, слугите му Ипо и Лина, жертвата му Режис, всичко това има смисъл за теб. Като унищожаваш сграбчените, ти си спечелваш благоразположението на Господаря. Което не е малко. Защото си се боял, да не би да си четвъртата му жертва. Не обичаше да говориш за този четвърти, неназован сграбчен. Предполагам, че преди време си убил някого. Като Глейо, като Мортанбо. Само че това убийство ще отнесеш със себе си.

— Достатъчно, господин комисар — намеси се Бурлан. — Нищо от казаното тук няма стойност.

— Знам, майоре — усмихна се Адамсберг и подкани Веранк и Ретанкур да последват сопнатия офицер от Лизийо.

— На Орлето голият потомък — прошепна Веранк — падна на земята, / удари на камък и счупи си главата.

Адамсберг хвърли поглед на лейтенанта в знак, че сега не е моментът, както го бе направил с Данглар по време на лекцията му за Ричард Лъвското сърце.