Неудържимата армия

LI

— Не можах да напазарувам, всички магазини бяха затворени — каза Веранк, изсипвайки торба с провизии на масата. — Наложи се да ограбя шкафа на Фроаси, ще трябва при първа възможност да й го заредим.

Ретанкур се бе облегнала на загасналото огнище, русата й глава стърчеше над каменния перваз и Адамсберг се запита къде би могъл да й предложи да спи в тази къща с тия древни легла, очевидно твърде къси за телесните й размери. Тя наблюдаваше с доста жизнерадостно изражение как Веранк и Адамсберг приготвят сандвичи с пастет от заешко и кладница. Никой не знаеше защо понякога Ретанкур изглежда кисела, а друг път има любезен вид. И никой не питаше. Дори когато се усмихваше, едрата жена излъчваше нещо грапаво и внушително, което оказваше разубеждаващо въздействие върху всеки, който би се опитал да фамилиарничи или да й задава лековати въпроси. Все едно да потупа приятелски — всъщност непочтително — дънера на хилядолетна секвоя. Какъвто и да беше видът й, Ретанкур будеше уважение, понякога обожание.

След скромната закуска — впрочем пастетът на Фроаси бе несъмнено вкусен — Адамсберг им начерта карта на местността. От ханчето на Лео трябваше да поемат по пътеката на югоизток, после да пресекат полето, да свият по черния път за Бесониер и да стигнат до стария кладенец.

— Малка разходка от шест километра. Не открих нищо по-добро от стария кладенец. Забелязах го, като вървях покрай Тук.

— Какво е Тук? — попита Ретанкур, която държеше на точността.

— Тукашната река. Кладенецът се пада в съседната община и е изоставен от четирийсет години. Дълбок е дванайсетина метра. Лесно е да бутнеш някой човек вътре. Направо те изкушава.

— Ако човекът се наведе над ръба — каза Веранк.

— На това разчитам. Защото убиецът вече е извършил тази операция, като е бутнал тялото на Дени през прозореца. Знае как става.

— Което значи, че Дени не се е самоубил — установи Веранк.

— Убили са го. Той е четвъртата жертва.

— Но не последната.

— Именно.

Адамсберг остави молива и изложи последните си разсъждения — ако точно това е думата. Ретанкур бърчеше нос, както винаги притеснена от начина, по който комисарят постигаше целите си. Но тази цел я бе постигнал, трябваше да му го признае.

— Което, естествено, обяснява защо не е оставил никаква следа — каза Веранк, който обмисляше тези нови разкрития.

Ретанкур пък се връщаше към практическите елементи на действието.

— Широк ли е? Ръбът?

— Не, към трийсет сантиметра. Най-важното е, че е нисък.

— Може да стане — одобри Ретанкур. — А диаметърът на кладенеца?

— Достатъчен е.

— Как действаме?

— На двайсет и пет метра оттам има стара стопанска сграда. Хангар, затворен с две големи разнебитени порти. Там ще стоим, не можем да се скрием по-наблизо. Внимание, Ипо е як мъж. Рискът е голям.

— Опасно е — каза Веранк. — Играем си с живота на човек.

— Нямаме избор. Няма доказателства, освен няколко жалки хартийки от бучки захар.

— Пазиш ли ги?

— В едно от качетата в избата са.

— Може да има отпечатъци отгоре им. От седмици не е било валяло.

— Но това няма да е доказателство. В това да седиш на един пън и да хрупаш захар няма нищо престъпно.

— Имаме разказа на Лео.

— Разказ на стара жена в шоково състояние. И който само аз съм чувал.

— И Данглар.

— Който не внимаваше.

— Никога няма да мине — потвърди Ретанкур. — Няма друг начин, освен герана.

— Опасно е — повтори Веранк.

— Нали затова Ретанкур е тук, Луи. Тя със сигурност ще стигне навреме и ще го хване във въздуха. При необходимост ще използва въжето.

Веранк запали цигара и поклати глава, без да показва раздразнение. Да се постави мощта на Ретанкур по-високо от неговата бе очевидност, която не се оспорваше. Ретанкур сигурно би била способна да вдигне Данглар и да го постави на перона.

— Ако не успеем — каза той, — човекът е мъртъв и ние с него.

— Няма начин да не успеем — спокойно възрази Ретанкур. — Ако изобщо нещо се случи.

— Ще се случи — увери я Адамсберг. — Той няма избор. И много ще му хареса да убие този човек.

— Да допуснем — каза Ретанкур и подаде чашата си да й налеят вино.

— Виолет — тихо каза Адамсберг, като се подчини, — това е третата ви чаша. А ще ни трябват всичките ви сили.

Ретанкур сви рамене, сякаш комисарят бе изрекъл недостойна за коментар глупост.