Старлет

Глава 9

Жената нежно се усмихваше насън. Беше сънят, същият, който толкова често й се явяваше, и макар да беше болезнено възпоминание за отдавнашни времена, тя го възприемаше с благодарност. За нея действителността бе далеч по-тъжна, така че тя прегръщаше тези неясни спомени и се стараеше да вдишва техния аромат възможно най-дълго.

Малкото момиченце с бледо сребристите къдрици стоеше на балкона на втория етаж, направен от сложно преплетени черни ковани железа, и размахваше фино изтъканата си кърпичка към любимия си баща. Както винаги, настроението й се приповдигаше, когато го видеше.

— Почакай ме една минутка, папа, слизам веднага — извика му тя.

Бенджамин Тримейн отметна назад златистата си глава и се усмихна с бащинска гордост на своята рожба.

— Не бързай. Вземи си чадърчето против слънце, скъпа. Днес напича жестоко.

Тя кимна с нетърпение и завъртайки се около себе си, се втурна в просторната спалня, облицована с розово дърво и множество картини — истински произведения на изкуството. Достигайки до леглото е балдахин, затрупано от купчина дрехи и жакетчета, тя грабна фееричния слънчобран, който щеше да подхожда на дневната й рокля.

Нейната дневна рокля е ярки цветя бе ушита по последна мода — парижко творение, което баща й бе донесъл при последното си пътуване в чужбина. Петна от розово и ябълково зелено затрептяха около белите детски ярешки чехлички, когато тя хукна надолу по централното стълбище и изхвърча навън през тежката дъбова врага.

Очите на Бенджамин Тримейн се навлажниха, когато я видя и гърдите му се изпълниха с гордост. Тя бе четвърто поколение Тримейн, рафинирано и солидно доказателство за потеклото на една фамилия. Бе преживяла на тази земя в тих разкош по-голямата част от живота си. Нейният живот всъщност бе започнал от това балдахинено легло в просторната господарска спалня и продължил така спокойно през всичките тези години.

За съжаление кончината на майка й бе заставила Бенджамин сам да отглежда дъщеря си. Всички знаеха, че той безумно обича малкото си момиченце и бе готов на всичко, за да я направи щастлива. Тя беше неговата боготворена принцеса, родена за разкош и винаги под закрилата му.

Още от люлката Старлет бе дъщеря на богати родители. Бенджамин бе наследил след смъртта на баща си прилична сума, която бе инвестирал разумно.

Старлет продължи да сънува, сгушвайки се още по-удобно под топлите завивки.

Бенджамин Тримейн бе самоизградила се личност. Усещането, че е винаги схванат от стоенето зад бюрото в задушната счетоводителска стая, и обстоятелството, че внезапно се озова със средства за по-приличен живот, го накараха да премести младото си семейство на запад — към Ню Мексико, където имаше намерение сам да потърси собственото си щастие. Бенджамин създаде известни контакти там, а след няколко месеца отиде сам и до Текила Бенд.

Той сметна, че земята на това място е невероятно красива и остана.

Скоро след това неговата втора съпруга и синът му от предишния му брак — Алек, се установиха с него в Текила Бенд. Той събра всеки възможен цент, който имаше на разположение, и купи хиляда акра земя, на чиято територия имаше и няколко мини. Бенджамин бе човек с големи мечти и си казваше, че един ден непременно ще му се усмихне късметът и ще стане богат — дори милионер.

Известно време малкото семейство живееше в една малка къща, която бе построил собственоръчно. За собствена изненада Бенджамин скоро откри, че е прекалено зает със злободневни проблеми и не му остава много време да работи в мините, с изключение на няколкото ранни утринни часове. Въпреки това никога не го изоставяше надеждата, че един ден неговият живот ще стане такъв, какъвто той винаги мечтаеше.

Година по-късно се роди Старлет и именно този първи поглед в големите сини очи на дъщеря му така го завладя, че му даде допълнителната енергия, от която имаше толкова нужда.

Нае още хора и управител, който да ръководи работата в ранчото, а самият той започна да копае денонощно в мините, търсейки злато и сребро. Като допълнителна гаранция той отглеждаше коне и породист добитък, често работейки без сън по няколко денонощия. Така че никой от тези, които го познаваха, не бе изненадан, когато намери богата златоносна жила и неговото богатство надмина това, на който и да е от неговите съседи.

Бенджамин бе енергичен човек и построи къща като никоя друга в красивата долина до реката. Скоро името Тримейн застана на върха на социалната пирамида и губернатори и сенатори бяха чести гости на техния прекрасен дом. Той се развличаше често и разточително. Парите не означаваха нищо за него, стига да можеше да ги харчи заедно с тези, на които най-много държеше. Беше разточителен до безразсъдство, особено към тези, които обичаше.

За съжаление съпругата му загина при нещастен случай по време на езда. Бенджамин, съсипан от скръб и самотен, остана сам с двете си деца. Алек и Старлет никога не се разбираха добре помежду си и при отсъствие на любещо майчино напътствие техните дребни спречквания скоро прераснаха в горчиви сблъсъци. Естествено техните отношения се влошиха още повече.

Бенджамин разбираше, че трябва скоро да се ожени още веднъж, ако не за друго, то поради необходимостта да създаде на децата подходяща семейна среда. Ако той въобще някога имаше някаква слабост, то това бе чувствителното му око към красивите жени. И не беше нужно много време, за да се влюби в една много по-млада жена. Безпокоеше се какво ще кажат децата, и най-вече Старлет, когато им съобщи за решението си.

Бенджамин боготвореше дъщеря си повече от всяко друго човешко същество, тъй като тя толкова много му напомняше за майка си. Всичко, което можеше да се купи с пари, бе нейно, стига само да го поиска, и макар че тя често искаше, той никога не й отказваше. Винаги с радост откликваше на всяко нейно желание или потребност. Никога не беше правил нещо, което можеше да я нарани по какъвто и да било начин.

Това бе моментът, в който нейният сън сякаш се изкриви и стана болезнен. Старлет изстена леко и стисна одеялото в юмруци.

Поемайки ръката на дъщеря си, Бенджамин каза нежно:

— Има нещо, за което трябва да говоря с тебе, скъпа. Хайде да се поразходим, искаш ли?

Съдейки по интонацията на гласа му, Старлет можеше да отгатне, че нещо го измъчва. Надяваше се, че не беше чул за следобедите, когато тя и дядо й Марсо — бащата на майка й, който им гостуваше от няколко седмици — прекарваха затворени в библиотеката и той я учеше на някои от фокусите, които изпълняваше на гастролите си по целия свят.

Дядо Марсо бе известен илюзионист и я беше научил добре на изкуството на илюзията: как ръката може да бъде по-бърза от окото, макар човек да гледа непрекъснато в ръцете на фокусника.

Тя се наслаждаваше на своите постижения, а дядо й твърдеше, че много бързо усвоява нещата. Това са само демонстрации за този, който ги изпълнява бързо, й обясняваше той. Тя добре разбираше, че не бе много уместно за една дама да наднича от или вътре в разни кутии, или да вади разни панделки от шапки, така че Старлет бе решила, че е най-добре да не споменава нищо за това пред баща си. В момента обаче имаше усещането, че трябва да му каже и едва тогава, може би, нямаше да се чувствува толкова нещастно виновна пред него.

Старлет се постара да му се усмихне весело, когато вървяха по пътечката край реката, но пулсът и галопираше нервно и тя припряно избърбори:

— Моля те, не мога да търпя нито минута повече! Трябва да ми кажеш какво е това, за което искаш да говориш с мен.

Бенджамин ставаше все по-сериозен и гледаше напред към реката, сякаш търсеше някъде в нея необходимите думи.

— Предполагам, че няма друг по-подходящ начин да ти го кажа, мила, затова ще говоря направо — той срещна нетърпеливия поглед на дъщеря си. — Старлет, скъпа, аз се запознах с един много особен човек. Случи се така, че тя има много голямо значение за мен. Името й е Касондрия Гомес.

Той прочисти гърлото си и припряно продължи с обяснението.

— Старлет… миличка… аз й предложих да ми стане съпруга и тя даде съгласието си. Разбирам, че моето малко момиче се нуждае от майка, както и от баща. Ние ще бъдем отново едно цяло семейство. Вече говорих с Алек и той изглеждаше много доволен. Бих искал и ти да се чувстваш така. Не искаш ли поне да опиташ да бъдеш щастлива заедно с мен?

— Не… Не искам никой да заема мястото на майка ми! — възкликна тя с проблеснали в очите сълзи.

Бенджамин изглеждаше много объркан.

— Моля те, кажи само, че ще дадеш възможност на Касондрия да покаже на какво е способна. Тя наистина е мила жена и знам, че единственото й желание е да ни направи всички нас щастливи…

Старлет замаяно усещаше как нещо топло пълзи по краката й, движейки се бавно върху нея, и я обхвана вледеняващ ужас. Изведнъж се почувствува притисната от страх и проплака в унеса на съня си. Тя, изглежда, не можеше да спре образите, които се промъкваха в съня й — онези призрачни създания с пламтящи очи и дълги черни крака, които караха тялото й да се гърчи.

В гърлото й заседна стон и тя едва успя да го върне обратно назад със съзнанието, че не бива да показва страх. Те веднага ще го почувстват и ще я нападнат. Такава бе природата на тези същества.

Внимателно, борейки се с напрегналите се мускули, тя отхвърли завивките. Сърцето й сякаш бе заседнало в гърлото. Погледна надолу с очи, които излъчваха плаха надежда.

Старлет почти изхлипа от облекчение, когато видя малка, безобидна гъсеничка да пълзи по извивката на бедрото й.

Гъсеница! А не отровен убиец.

Въздъхвайки с облекчение, тя откъсна гърчещият се нашественик, измъкна се от леглото и го запрати през прозореца в шубраците долу.

Преглътна с мъка, дъхът й скърцаше в спокойствието на ранните часове преди зората, и се опита да помирише треперещите си ръце. Не можеше да спре да си мисли какъв късмет бе имала и този път, като се измъкна. Или миналия път не е било нищо друго, освен лош сън? Облекчението, което изпита при тази възможност, бе толкова остро, че й се зави свят.

Това бе толкова отдавна и споменът толкова неясен, но едно от нещата, което не можеше да забрави от тази нощ, бе страхът. Тя си спомняше също как бе крещяла и крещяла, но въпреки това абсолютно никой не я беше чул. Сега потрепери, като си спомни сърцераздирателните звуци на собствените си викове. Тогава си помисли, че това сигурно е някое друго нещастно момиче, защото знаеше, че една добре възпитана млада дама никога не крещи с цяло гърло.

Прорязваща болка и ужасяваща мисъл преминаха през нея. „Татко крещеше абсолютно по същия начин през онази нощ, когато почина.“ Тя тръсна глава, обзета от неприятно чувство. Не искаше да си спомня за това!

Споменът проблесна и угасна.

„Ти си такава страхливка — упрекна се Старлет. — Бягаш от живота непрекъснато след онази нощ, когато баща ти почина!“ Очите й се присвиха и потъмняха до кобалтово синьо, а вътрешният й глас стана по-силен и по-уверен. „Не е вярно! Многократно след това ти доказа, че не се страхуваш от предизвикателствата на живота и от неговите опасности.“

Старлет усети вълна от възобновена увереност и настроението й се подобри. По устните й се появи лека усмивка. Отдавна се молеше един ден да разреши конфликтите в себе си. С всяка измината година тя ставаше все по-силна и никога досега не се бе чувствала така близко до целта, както сега.

Тази вечер Джейк Фонтън я бе поканил на вечеря.

— Изглеждаш изключително красива. Ловя се на бас, че всеки мъж би искал да бъде на моето място тази вечер — й каза той, когато следваха келнера към тяхната маса в ресторанта на хотела.

Старлет се изчерви непринудено.

— О, какъв прекрасен комплимент, Джейк. Толкова ми е приятно, че ме покани да излезем тази вечер. Напоследък бях толкова заета, че нямах никакво време да се срещам с когото и да било, а така очаквах тази възможност, за да се покажа с новата си рокля.

Тя бе облякла копие на парижката рокля, която бе видяла в Godey’s Lady’s Book, и си я беше ушила сама за по-малко от три дни.

Роклята беше от синя тафта, с ярдове от рюшчета върху широките волани и удобен корсет, който прилягаше отлично на крехката й фигура. Беше се отклонила незначително от модела на Жан Клод; тя не намираше дълбоко врязаното деколте за много удобно и бе повдигнала линията по врата така, че да удовлетворява по-умерения й вкус.

Когато седнаха и им предложиха менюто, Джейк се вгледа в нея и каза:

— Нямаш представа с какво нетърпение очаквах да те срещна. Не си спомням откога не сме били сами заедно. Много исках да те видя, скъпа.

В тона му имаше толкова топлина, че Старлет се развълнува и покри ръката му с длан.

Той бе толкова внимателен и разсъдлив мъж, си помисли тя, и заслужаваше жена, която да го харесва. За съжаление бе започнала да си мисли, че не е жена за него. Не че не се беше опитвала да го обикне или поне да понася целувките му. Макар че само му позволяваше да се докосва целомъдрено до устните й, даже и тогава тя чувстваше само остро съжаление, че не беше в състояние да му предложи по-темпераментен отклик. Предполагаше, че трябва просто да приеме факта, че никога няма да изпита към Джейк нещо повече от едно приятелско чувство.

Той винаги би се ползвал от нейното уважение, защото беше истински джентълмен, но тя мечтаеше за мъж, който никога не би се задоволил само с бегли целувчици и държане за ръцете.

След малко келнерът се върна, за което Старлет беше благодарна. Те си поръчаха средно изпечена пържола, картофено пюре, десерт от ябълки с орехи и бутилка марково червено вино.

Когато храната пристигна, Джейк започна да се наслаждава на това как Старлет поглъща всяка хапка. Тя видя как й се усмихна на няколко пъти, съвсем като доброжелателен баща. Неочаквано се почувства толкова неудобно, че загуби апетит.

Винаги се хранеше с удоволствие и изпразваше чинията, но само за един кратък миг Старлет се върна назад във времето, когато не беше зряла жена, а малко дете, чувствайки се отново грозна и унизена. Вместо топлия поглед на Джейк тя почувства презрителния поглед на мащехата си, която броеше всяка хапка, която Старлет слагаше в устата си.

„Ще станеш дебела, ако продължаваш да ядеш така, както сега, и тогава няма да се намери нито един мъж, който да те хареса.“

— Старлет, скъпа, всичко наред ли е? — чу тя да я пита Джейк.

Дори не беше разбрала, че погледът й е така отнесен.

— Да… добре съм — отвърна тя, след което импулсивно допълни: — Просто си мислех колко приятно би било, ако отидем да погледаме вариетето след вечеря. Съгласен ли си, или имаш други планове?

— Не, мисля, че идеята ти е великолепна — съгласи се с готовност Джейк. — Чух, че програмата е много добра. В спектакъла дори е включен и един илюзионист, който кара един леопард да изчезне във въздуха. Това ще е нещо, което заслужава да се види.

Старлет усети колебанието в гласа му и се усмихна.

— Ти сигурно си от тези хора, които в нищо не вярват, докато не го видят със собствени очи.

Той се изчерви и промърмори извинително:

— Е… остави, аз бях забравил, че дядо ти бе известен илюзионист. Надявам се, че не съм те засегнал.

— Той бе един от най-добрите, а и не ме засегна. — Тя раздвижи едното си рамо. — Вече достатъчно съм свикнала всеки да казва, че това е само фокус-мокус.

Очите й блеснаха.

— Освен това знам по-добри номера.

— Сигурен съм, че ако гледам достатъчно отблизо, ще разбера номера достатъчно лесно — заяви уверено Джейк.

Тя помаха с пръст към него.

— Не и ако е истински фокусник — забеляза тя предизвикателно.

Той изръмжа.

— Не вярвам на това, в което се мъчиш да ме убедиш.

— Наистина ли? — отвърна тя подигравателно.

— Никога — присмя се той. — Никой не може да вземе един твърд предмет и да го накара да изчезне някъде, а след това да направи така, че да се появи отново само с едно махване с ръка. Невъзможно е.

— Въпросът е ръката да бъде по-бърза от окото, Джейк — каза тя.

Джейк гледаше втренчено разтворената й длан и след това погледът му се вдигна към лицето й. Там, в ръката й, лежеше иглата му за вратовръзка, която само преди минута си стоеше здраво забодена на шалчето му.

— За… за Бога… как го направи, Старлет? — запита Джейк с широко разтворени от изненада очи.

За миг нещо пробягна по лицето на Старлет и изчезна.

— Това е магия, Джейк — отвърна тя простичко. — Какво друго мога да ти кажа?

Той кимна с глава, като все още изглеждаше объркан.

— Заявявам, Старлет, че ти си най-интригуващата жена, която съм срещал. — Той се засмя някак неуверено. — А аз си мислех, че знам за теб всичко, което трябва да се знае.

— Всички ние имаме своите малки тайни, Джейк — отвърна тя, наслаждавайки се на ефекта с най-голямо удоволствие.

За радост на Старлет успяха да си намерят много добри места. Тъкмо седнаха на столовете си, разположени на балкона, и газовите лампи започнаха да гаснат една по една.

Само за минута тълпата притихна и един представителен мъж в яркочервено сако се промъкна между завесите и излезе напред на сцената, за да обяви откриването на представлението.

През първата половина на спектакъла ги развличаше човек с танцуваща мечка, акробати, прехвърлящи си горящи факли и саби, и певица с гарвановочерна коса, която изпя трогателна романтична балада, предизвиквайки сълзи в очите на Старлет. Объркана, тя сведе поглед към плетената си чантичка с маниста, която лежеше в полата й, тъй като не искаше Джейк да забележи чувствата й.

След като певицата се оттегли от сцената, светлината на газовите лампи се засили отново и същия церемониалмайстор обяви, че ще има петнадесет минути почивка, преди да видят втората част от спектакъла.

Старлет набързо избърса влажните си очи с ръка, но едва след като забеляза внимателния поглед на Джейк.

— Добре ли си, скъпа? — запита преценяващо Джейк, гледайки я заинтригувано.

Загрижеността му бе очевидно искрена и тя се принуди да се усмихне.

— Да… това е просто от дима на пурите… ще се оправя — увери го Старлет, като почти успя да убеди и себе си, че задименият театър, а не мечтателно лиричната балада е причината за сълзите й.

Не можеше да си обясни вълната от тъга, която я заля цялата. Дори сега, години след смъртта на баща й, имаше моменти, когато се чувстваше напълно самотна и необичана от никого. Това, разбира се, не беше вярно. Тя имаше леля си Хилда и дори Джейк, както и много други, които държаха на нея, но някак си това не й беше достатъчно.

След като излязоха навън и се отдалечиха от тълпата, изведнъж тя се стресна от някакво странно усещане — горещина, като от светкавица, пропълзя по гръбнака й. Почувства, че някой я гледа втренчено. Погледът й започна да опипва лицата в тълпата, да ги изучава едно по едно, но не забеляза никой, който да й обръщаше някакво внимание. Старлет си припомни, че изпита същото чувство в затъмнения салон на вариетето, когато се бореше с емоциите си, слушайки думите на любовната балада.

С ъгълчето на очите долови нещо и тя изви поглед наляво, където го видя. Стоеше под една газова лампа. Бледата жълта светлина оставяше в сянка дългото му, стройно тяло. Тя почувства топлината на неговия поглед, проникващата чувственост, която той излъчваше, и дъхът й секна в гърлото. Разбираше, че доброто поведение предполага да се обърне настрани, но се чувстваше прикована от този безразличен поглед и стоеше безпомощна. През ума й премина вихрушка от мисли за него — повече, отколкото той би трябвало до представлява интерес за нея. Стискаше в ръце белите си ръкавици от ярешка кожа.

Начинът, по който бе подпрял с пренебрежение едното си широко рамо към дървения стълб, бе първото нещо, което бе задържало неволното движение на погледа й върху него. Той бе кръстосал ръце пред гърдите си, единият от мускулестите му крака бе сгънат и подпрян под невероятен ъгъл, на лицето си имаше изражение, което показваше, че не дава пукната пара за лудостта на блъскащата се пред него тълпа. Определено в него имаше нещо, което я държеше в плен.

Тя чу до себе си изпълненото с ярост пръхтене на Джейк.

— Ако този нехранимайко се мъчи да покаже колко са лоши маниерите му, то го прави страшно добре. Иска ми се да отида при него и да му дам някой друг съвет.

Неговите думи прекъснаха унеса й. Погледът на Старлет се премести върху нейния придружител.

— Не… моля те, не прави това — каза умолително тя.

Джейк бе ядосан повече от когато и да било, и тя разбираше, че той вероятно се чувства задължен да се противопостави на този човек.

Не че се страхуваше за безопасността на непознатия. Той изглеждаше способен сам да се погрижи за себе си. Старлет не искаше Джейк да пострада, не искаше да види Джейк да лежи мъртъв на улицата. Имаше чувството, че другият можеше да бъде смъртно опасен, ако бъде предизвикан, и бе готова да направи всичко, за да предотврати нещастието.

— Само след като ти се извини — каза настойчиво Джейк.

В този момент високият, тъмен силует на непознатия се отдели от стълба и пристъпи напред към светлината. Джейк и Старлет го изгледаха внимателно.

Той съкрати разстоянието между тях с дълги, премерени крачки и Старлет бе поразена, когато го разпозна. Деър Маккалистър! Господи, бандитът бе този, който бе задържал погледа й!

Във въздуха между тях се понесоха неизказани думи. Скулите на Старлет останаха без цвят, когато усети как Джейк се напряга до нея. Просто разбираше какво ужасно нещо щеше да се случи тук заради нея, но беше абсолютно безсилна до го предотврати.

— Приятна вечер — каза наемният убиец, когато тя го изгледа с див поглед, и дълбокият му глас прозвуча като ласка.

Сякаш въобще не я забеляза повече, когато премина покрай тях. Старлет се почувства унижена от чувството, че двамата сякаш бяха пренебрегнати, и бе… ужасно разочарована.

Не й оставаше нищо друго, освен да счита, че той я бе разпознал единствено като градската шивачка, и знаейки, че е виртуозен специалист и уважавана дама, си бе помислил, че тя е изключително скучна и едва ли си струва времето или безпокойството.

Старлет би трябвало да знае, че една толкова обикновено изглеждаща жена като нея никога не би могла да има неприятности с очарователни похитители, особено с дявол като Маккалистър. Тя бе още по-изненадана да разбере, че се чувстваше публично обидена, и не можа да се въздържи да не се завърти около себе си и да го изгледа с поглед. Джейк до нея изсумтя.

— За Бога, Старлет, какво си мислиш, че правиш?

Тя не го слушаше. Закова се на място и наблюдаваше как Маккалистър отминава, без дори да погледне назад в нейна посока.

Ужас я обзе, когато чу как Джейк се обръща към него:

— Хей, ти! Никой ли не те е научил на учтиви обноски?

Някакво малко пламъче на възбуда започна да се надига в подсъзнанието на Старлет.

Маккалистър се извърна бавно, с опасна искра в очите.

— На мене ли говорите? — запита той хладно.

Джейк не се поколеба.

— Да! В моите среди един джентълмен никога не би обидил една дама така, както вие току-що направихте! Смятам, че трябва да й се извините!

Скулите на Старлет почервеняха, а очите й заблестяха в отчаяние. Тя не можеше просто да стои така и да не предприема нищо, докато горкият Джейк може да бъде сполетян от същата съдба, както Били Клайд.

— Не! — изкрещя тя и само за секунди застана до Джейк. — Моля… това няма значение, Джейк.

По всичко изглеждаше, че Джейк не я чува.

— Чуваш ли ме? Извини се… или!… — закани се той.

— Или какво? — запита Деър с каменно изражение.

Пристъпвайки встрани от насъбралата се тълпа, той внимателно измери с поглед своя предизвикател, след това, сякаш отхвърляйки го, погледът му се премести и закова върху Старлет. Той игнорира Джейк и обърна глава към нея.

Изрече с усмивка:

— Нямах намерение да показвам каквото и да било неуважение, госпожице Тримейн. Бе само въпрос на време, макар да виждам, че това може да се изтълкува като нещо по-значимо. Уверявам ви, че нямах такива намерения.

Неговият плътен глас вече не беше така нисък и безпокоящ, макар все още да носеше една скрита нотка на потисната агресивност.

Старлет се молеше Джейк също да го чуе и да не си отваря устата повече. Тя гледаше Маккалистър с удивление. След като бе видяла как той застреля Били Клайд на улицата, без каквато и да е проява на емоции, тя смяташе, че той не е нищо повече от един хладнокръвен, безмилостен убиец, за какъвто, между впрочем, всички го мислеха.

Човекът, който стоеше пред нея сега, обаче се стараеше много искрено да избегне трагичната конфронтация, макар това, съвсем определено, да не беше в характера му. Той трябваше да разбере, че Джейк не представлява някаква сериозна заплаха за него, но същевременно тя добре схващаше, че той не би позволил да му оказват някакво влияние и може лесно да се превърне в онзи агресивен нападател, когото бе видяла да се изправя пред Били Клайд. Трябваше да предотврати това на всяка цена.

Вдигайки поглед към него, Старлет забеляза, че той все още я изучаваше много внимателно, и никога не би и помисляла, че очите на Маккалистър могат да излъчват такава любезна, нежна светлина. Но това не беше сън. Този поглед гледаше нея.

Изведнъж Старлет беше силно заинтригувана от този човек. Неочакван розов цвят се изля върху скулите й, когато разбра, че той я наблюдаваше със същия интерес.

Изведнъж в очите му проблесна дяволита светлина, сякаш бе отгатнал какво мисли тя. След това погледът му се спря още веднъж върху Джейк и стана ледено студен.

— Можем ли да считаме въпроса за уреден? — запита той с глас, пълен със сарказъм.

Джейк започна да отваря уста в отговор, но Старлет го изпревари и отговори преди него:

— Напълно — заяви уверено тя и по устните й се разля усмивка.

Тълпата изведнъж се раздели, за да даде път на червенокоса дама, облечена в есмералдово зелена сатенена рокля, а по пръстите с блестящи диаманти, които сякаш плуваха в ореол от собствена светлина. Следваше я вълна от шепот. Тя бе от онзи тип жени, които никога не можеха да бъдат игнорирани. Като се движеше напред, всичко край нея трептеше, и нямаше нито една мъжка глава, която да не се извърти към нея, за да види нейното приближаване, с изключение на Маккалистър.

— Хайде, хайде, момчета. Нека тази вечер да няма кървави разправии — каза Розалия Валдес, като силно гримираните й очи фиксираха Джейк. — Вечерта е прекрасна и могат да се измислят по-добри начини да си прекарате времето.

Тя хвърли поглед към Старлет.

— Какво ще кажеш, скъпа? Струва ми се, че трябва да кажеш нещо, защото ти беше тази, която хвърляше погледите; на мене поне така ми се стори.

Устните на наемника се разтвориха в лека усмивка, въпреки старанието му да запази сериозен вид.

— Достатъчно, Розалия — се намеси внимателно той. Хващайки я за лакътя, той я поведе напред. — Мисля, че дамата имаше повече от достатъчно преживявания за тази вечер.

Розалия бе започнала да се обръща, когато не устоя на изкушението да направи последен коментар на раздяла:

— И още нещо; ако моят приятел тук не беше такъв джентълмен, той щеше да ви каже, че тя беше тази, която му правеше мили очи, заради което се вдигна цялата тази шумотевица — извика тя през рамо.

В този миг Старлет искаше земята да се бе разтворила и да я погълне. Почувства се кръгла глупачка, след като видя в тълпата познати лица, които я гледаха по същия начин — стреснато и с негодувание.

Не можеше нито да каже, нито да направи нещо, с което да промени нещата. Това само би усложнило ситуацията.

Скърцаше със зъби от отчаяние.

Съскаше.

Проклинаше мълчаливо.

Разкъса наум Деър Маккалистър на парчета.

Никога повече няма да се подлъже, че в този гангстер може да има, макар и едно хубаво нещо! В този момент дори той може би й се надсмиваше с онази ужасна Розалия Валдес.

Някак си, някога, тя ще го накара да съжалява за тази вечер! Просто трябва да изчака да му дойде времето.

Съдбата бе предопределила те да се срещнат отново.

— Нещо си много мълчалива, откакто напуснахме театъра — каза Джейк, когато придружаваше Старлет до нейната врата. — Още ли ми се сърдиш за това, което се случи?

Старлет повдигна поглед към Джейк и макар да го погледна с нежност, тя бе сигурна, че след всичко, което се случи тази вечер, те нямаха никакво бъдеше заедно. Разтърсващата сила на онова излъчване, което струеше между нея и наемника, й беше отворило очите накрая. Нейното влечение към него бе несъмнено, а нещастния Джейк едва не го убиха заради нея. Ако наистина държеше на Джейк, не би си и помислила дори да погледне по посока на човек като Деър Маккалистър. Не би имало и моментно колебание в това. Беше време да каже довиждане. Джейк и тя трябваше да продължат живота си самостоятелно.

— Не ти се сърдя, Джейк. Бог вижда, че ти трябва да си този, който да ми се сърди — усмихна се тя тъжно. — Ти си мил човек и аз те харесвам много, но ние просто не си подхождаме. Искаме различни неща от живота; дори и ти го знаеш. Ти просто не можеш да приемеш, че съм права. — Тя въздъхна. — Мисля си за нашите отношения отдавна. Струва ми се, че не трябва да се виждаме повече. Надявам се, че ме разбираш.

— Тази вечер сгреших — каза Джейк е нисък, равен глас, но в очите му грееше някаква отчаяна светлина. — Малко се поувлякох, но това повече няма да се повтори.

Старлет прекара ръка по челото си.

— Не… думите ми нямат нищо общо с онова, което направи тази вечер и което ме накара да взема това решение. Ти нищо лошо не си направил. Проблемът е с мен. Аз не съм жена за тебе и наистина вярвам, че само ще направя живота ти още по-нещастен, ако нашата връзка продължи.

Нямаше намерение думите й да звучат толкова безлично, както и да гледа съкрушения му вид, но беше уверена, че с времето той ще я забрави. Красив мъж като Джейк не би останал самотен задълго.

— Не мога да повярвам, че те разбирам правилно — каза той объркан.

— Съжалявам, но един от нас трябваше да каже тези думи. Това е единственото решение. Моля те, разбери го — каза меко тя. — И не ме мрази толкова много.

— Значи това е раздяла, така ли? Просто ей така?

Тя погледна към земята.

— Да, това е раздяла, Джейк.

Той изгледа Старлет малко по-дълго от обикновено, сякаш не бе осъзнал напълно значението на това, което тя му каза току-що. После бавно и с нежелание се обърна и закрачи нататък.

Старлет го гледаше с очи, пълни с болка.

— Нищо друго не ти желая, само най-доброто, скъпи Джейк — прошепна тя. — Ти заслужаваш много повече от това, което мога да ти дам.