Старлет

Глава 10

Касондрия Тримейн бе изморена, макар да беше спала добре през последната нощ. Събуди се с безкрайна прозявка, но преодоля желанието си да опъне схванатите си мускули. В неин интерес бе да не събужда мъжа, който мирно спеше до нея. Той щеше да иска да я люби; винаги го искаше на разсъмване, но сега тя с мъка можеше да понесе дори само едно негово докосване. Най-малко сега, когато Деър Маккалистър се беше завърнал в града. Той бе красив като младеж, но сега бе определено прекрасен, а тя знаеше, че можеше да бъде и безмилостен, когато имаше причини за това. Господи, само тази мисъл я накара да потрепери от главата до петите.

Ранното утринно слънце проникваше през леко разтворените завеси и огряваше нежната извивка на гърба й. Тя се наслаждаваше на успокоителната му топлина и започна да се отпуска.

Въпреки това не спираше да си мисли още колко дълго ще живее по този несигурен начин и с този любовник, които й тежеше като воденичен камък на шията. Харчеше парите й безразборно, без да е свършил дори и един ден някаква работа, откакто го познаваше. Разбира се, той и не подозираше, че тя вече не разполага с онова огромно богатство, на което можеше да се опре преди. А трябваше да признае, че и тя бе взела своя дял при неговото прахосване.

Едно от нещата, от което тя най-много се страхуваше, бе, че ще свърши накрая като мръсна просякиня, каквато беше като малко момиче в Мексико Сити. Бе готова да понесе всичко, само и само да не свърши като майка си. „И ще понеса“ — си казваше тя. Ако бе научила нещо от бездомната си майка, това бе да оцелява. Ужасите на предишния й живот се бяха вдълбали в съзнанието й като белези и само малък намек за онова време беше като ад за нея. Но това винаги й действаше стимулиращо, особено при мисълта, че не би могла да изтърпи и един ден такъв живот.

Любовникът й се размърда до нея и Касондрия замръзна неподвижно. Той промърмори нещо несвързано и се обърна. Тя притаи дъх за няколко секунди. След това, чувайки го как възобнови хъркането си, отново се отпусна и се усмихна. Но в тази усмивка нямаше и капка топлота. Тя бе студена като нейната душа.

Част от нея знаеше, че тя никога нямаше да намери друг човек, който така да благоговее пред нея, както Алек Тримейн. Той бе доказал своята преданост многократно през изминалите години. Оказа се твърде практично и за двамата да останат да живеят под един покрив след смъртта на Бенджамин. Това, че споделяха нещо повече от един покрив, не засягаше никой друг, освен тях двамата.

Беше много лошо наистина, че Бенджамин се бе оказал такъв… как го казваха грингосите? — Пиян дръвник, това беше той. Във всеки случай, той беше най-лесният от всичките й предишни съпрузи, които водеше за носа, за разлика от сина му Алек, който бе така безмилостен, като самата нея, и затова представляваше опасен противник. Точно това беше причината тя никога да не поиска да се ожени за него. Разбира се, фактът, че той сега беше почти без пукнат грош, бе другата, достатъчно основателна причина.

Мъжете бяха необходимо зло в нейния живот, без което тя, изглежда, не можеше да съществува. Настроението й се подобри, когато си спомни за организираното събиране тази вечер. Искаше всичко да е както трябва.

Внимателно, тъй че да не събужда Алек, Касондрия се измъкна от леглото, оставяйки го с глава, заровена във възглавниците. Не искаше да губи време в търсене на халат и пантофи, тъй че притича на пръсти през спалнята до своя будоар. Всички от поканените на събирането тази вечер можеха евентуално да й предложат нещо. Дори самият Деър Маккалистър, макар че той най-вероятно не си даваше сметка за това.

Усмивката й бе най-чиста злоба.

Същата вечер Касондрия имаше удоволствието да види Деър Маккалистър, когато отвори вратата. Той бе пристигнал последен от всички гости. Старлет бе отклонила поканата й, както и предположи, и Касондрия бе започнала да се безпокои, че той няма да дойде.

— Страшно съм доволна, че успя да намериш време — възкликна тя, разтваряйки широко вратата. Зад гърба й се промъкна звукът на музика и висок смях, прелитайки през разкошно украсените стаи.

— Заповядай, влизай, Деър — каза тя с усмивка, плъзгайки по него котешко жълтите си очи. Те одобрително се разшириха при вида на тясно прилепналите му панталони и черната ленена жилетка, опъната върху широките му рамене.

— Предполагам, ще кажеш, че моето любопитство ме накара да се покажа откъм най-добрата си страна — каза Деър, преценявайки я с бърз поглед. Тя бе облечена в блестяща сребърна рокля, украсена с волани от коприна с ванилов цвят. Прилепналата тъкан повтаряше пищните й форми, а ароматът около нея бе наситено сладникав. Това бе нейният постоянен парфюм. Той бе от онзи вид, който Деър никога не понасяше.

Очите й се разшириха одобрително и започнаха скрито да го разглеждат.

— Радвам се, че си си спомнил за мене. — Тя пъхна ръка под ръката му и го придърпа навътре във фоайето. — Да пийнем нещо, искаш ли? Толкова отдавна не сме имали възможност да си поговорим истински.

„Е, поне няма да губи много време, за да стигне до същината на въпроса“ — помисли си Деър.

— Маргарита! — Касондрия повика една от сервитьорките. — Донеси веднага бутилка шампанско и две чаши в моя офис.

Деър я последва в една полузатъмнена стая, която бе разположена в задната част на хасиендата. Той я изчака да запали няколко свещи, след което тя се обърна към него.

— Можем да се разположим удобно — каза тя, сядайки на малък диван, като потупа с ръка възглавничката до себе си. Тя се втренчи в него. Той бе така прекрасен, че караше сърцето й да бие лудо в гърдите й. — Ела, седни до мене, красавецо. Много бих искала да се запознаем още веднъж.

Деър пренебрегна поканата й, прекоси покрития с плочки под и застана пред прозореца. Отправи поглед към двора, пълен с гости, и се загледа в Алек Тримейн, който бе застанал в средата на оживената тълпа.

— Бях си помислил, че досега вие двамата ще сте се избили — изсмя се той саркастично. — Предполагам, че ти се е наложило да свикнеш с гадните му навици.

Касондрия нервно преглътна буцата, заседнала в гърлото й. Той си бе останал все същия Деър. Твърд като кремък.

— Ти ме изостави, спомняш ли си? Всяка жена трябва да има някого, на когото да разчита.

Той се извъртя и застана пред него с широко разтворени крака и подигравателно изражение на лицето.

— Да спрем да си играем на криеница, Кас — каза той с провлечено ръмжене. — За какво точно ме покани тук тази вечер?

Тя се усмихна ласкателно.

— Глупавата мисъл, която ти дойде на ум, не ме засяга чак толкова много, но трябва да ти кажа, че се чувствам засегната от това, че не си дори и малко щастлив да си с мене тази вечер. Това е било винаги твоят проблем, Деър. Ти винаги си бил прагматичен. Поне там, където е ставало дума за мене. Надявах се, че ще можем да променим това положение на нещата.

Когато не получи никакъв отговор, усмивката й угасна, и някакво чувство на умора се прокрадна в изражението й.

— Е, предполагам, че няма смисъл да се мъчим да водим любезен разговор. Тъй че ще ти кажа какво съм си наумила. Знам, че никога не си била от онези хора, които се застояват много-много на едно място. Така че си помислих, че след като ще бъдеш тука тази вечер, мога да ти направя едно предложение, преди да си решил да напуснеш отново града.

— Някой да е споменавал, че ще напускам Текила Бенд?

Тя го изгледа с нищо неразбиращ поглед.

— Какво, да не би да искаш да останеш?

Саркастичният смях на Деър бързо я отрезви.

— Какво има… толкова смешно? — запита тя високомерно.

— Никога не си преставала да ме удивяваш; това е, което е толкова забавно с теб. Изненадан съм, че не ми направи предложението за ранчото още на погребението, а чака толкова дълго — той я изгледа така, сякаш тя беше някакъв паразит. — Е, добре, аз имам някои новини за тебе, скъпа, които можеш да предадеш и на следващите поколения. Мисля да се помотая малко наоколо. Може дори и да отседна тук. И евентуално да разбера как точно капитанът е бил застигнат от смъртта. Виждащ ли, смятам, че прекрасният Алек знае много повече от това, което казва. И това касае много неща, които са се случили тук наоколо.

Обхвана я смес от объркани мисли и не на последно място чувство за страх.

— Това заплаха ли е?

— Аз не заплашвам, Кас — отвърна Деър. — Можеш да предадеш това и на Алек. И ме чуй добре. Ранчото не се продава. Нито сега, нито в бъдеще.

Порозовелите й скули някак си не съответстваха на бронзовата й коса. Почукване на вратата ги прекъсна. Касондрия се отправи към нея и отваряйки, пред нея застана момичето с поднос шампанско и две чаши.

— В края на краищата няма да се нуждаем от нещо ободрително — каза тя на момичето. — Мисля, че с господин Маккалистър приключихме с деловата част. Би ли му показала пътя до вратата, моля?

— Няма нужда. Мога сам да я намеря — каза Деър, като не си направи труда дори да я погледне, когато минаваше покрай нея.

Потропвайки нервно с пантоф, Касондрия го гледаше как крачи по дългия коридор. Радваше се, че си отива. Деър Маккалистър винаги създаваше главоболия и изглежда, че никак не се беше променил. Трябваше да предупреди Алек, че в бъдеше трябва да бъдат изключително внимателни, докато измислят някакъв начин да се отърват от него.

На фона на притъмнелите сенки се очертаваше силуетът на облечена в черно фигура; натрапник, който се чувстваше съвсем удобно, имайки предвид задачата, която си беше поставил. Безграничната енергия, която излъчваше, сякаш оформяше аура от сила около нея, правейки пестеливите й движения да изглеждат като добре пресметнати, сякаш защитни, като че ли тя не смееше да предприеме каквото и да било движение, преди да прецени възможните последствия от него.

Горещият пустинен вятър развяваше копринено русите къдрици, които се спускаха непокорно изпод черния й Стетсън. Рейвън отмести косите си встрани и притисна бинокъла към очите си. От скрития си наблюдателен пост горе сред хълмовете тя наблюдаваше тълпата от хора, които се движеха насам-натам из двора.

На вечеринката имаше много изтъкнати гости, сред които и елин заможен вдовец от старите богаташи, чието семейство бе натрупало парите си от сребърните мини. Това не изненада Рейвън, нито пък и обстоятелството, че Касондрия бе пренебрегнала останалите си гости за сметка на стария сребърен барон.

Тя наблюдаваше как Касондрия му се усмихва чаровно, играейки играта на знойното предизвикателство по начин, който само тя умееше. Бе повдигнала и оформила косата си в корона от къдрици, а сребърно брокатената й рокля обгръщаше пищната фигура, която мнозина от мъжете оглеждаха похотливо. Касондрия притежаваше земна чувственост и макар Рейвън да намираше чертите й за малко грубовати, тя с неудоволствие трябваше да се съгласи, че Касондрия все пак намираше начин да влезе под кожата на мъжете и да не им позволява да мислят за нещо друго, освен единствено за самата нея.

Пулсиращият ритъм на испанската музика вибрираше над широката зелена река, която разделяше Рейвън от участниците в събирането. Във въздуха се носеха радост и веселие. Копринените рокли на дамите блещукаха на трептящата светлина, а диамантените копчета и игли за вратовръзки искряха по официалните костюми на мъжете.

Рейвън търпеливо чакаше шампанското, което се лееше като река, да замъгли съзнанието на присъстващите. Едва тогава тя възнамеряваше да се плъзне по сенките и се добере до къщата.

Нейният план беше да претърси къщата за оня ценен документ, който бе сигурна, че е скрит някъде там. Необходими й бяха много години, за да разбере, че наистина съществува друго завещание — онова, което нейният баща беше скрил преди смъртта си и което, най-вероятно, лишаваше вдовицата и сина от правото на наследство. Ако не беше Джейд, Рейвън бе сигурна, че може би никога нямаше да разбере за това. Тя имаше намерение да вземе този документ още тази вечер, преди да е напуснала мястото тук.

Обичаше баща си много и по нейна преценка заслужаваше да наследи това, което по право й принадлежеше. Това ранчо и неговото любимо семейство бяха всичко за него. Като негова дъщеря тя разбираше и споделяше любовта му към земята. Не, той никога не би лишил Старлет от нейното наследство и не би оставил всичко на Касондрия и Алек. Сигурна беше в това и смяташе, че е неправилно онези двама души, които му причиняваха само жестока болка и тъга, да успеят по някакъв начин да установят контрол над имота му и бавно да пресушат банковата му сметка.

Въпреки всичко това положение можеше да се поправи тази вечер. Очите на Рейвън неочаквано заблестяха на лунната светлина, проследявайки тромавата фигура на телохранителя на мащехата си. „Сантучи“ — промърмори тя. Със своите рунтави мустаци и груби черти Сантучи изпълняваше ролята на продажен бодигард много успешно. Поради намесата на Сантучи преди много години Рейвън бе изгубила близък приятел. Достатъчно й беше само да го види, за да си спомни за онзи изпълнен с болка случай.

Никога нямаше да забрави колко дълго, след като Сантучи го беше повалил, Тали се бе мъчил да умре. Това бе един от най-тежките периоди в живота на Рейвън и тя добре си спомняше клетвата си: ще накара Сантучи и Касондрия да платят за това, което бяха причинили на хората, на които тя държеше.

Изражението на лицето й изведнъж стана напрегнато, погледът й се оживи от нетърпение. Да, те бяха стари врагове. И Рейвън бе чакала достатъчно дълго този момент да дойде.

Рейвън се прокрадна през сенките, като се стараеше да остане незабелязана от ничий поглед. След това прегази през реката, заобиколи конюшните и придържайки се далеч от главния салон, проникна в къщата през стъклените врати на библиотеката.

Стаята бе тъмна, като се изключи трепкащата светлина на огъня в камината. Тя плъзна поглед наоколо, по черния кован свещник и аплиците по стените, по покрития с плочки под, покрит с червено тъкан килим пред огнището, дивана от плюшена червена кожа, разположен непосредствено до него, и нетърпението, което изпитваше преди минута се превърна в горчива болка.

Някога тази прекрасна къща бе истински дом, изпълнен с любов и смях, и хора, на които тя държеше, но не и сега. Години наред тук живееха Касондрия и Алек Тримейн, свързани заедно от един общ порок — безграничната си алчност. Това толкова дълго продължило господство, ако зависеше от Рейвън, щеше да свърши скоро.

Пресече пода и токовете на нейните ботуши потракваха тихо по излъсканите плочки. Беше много късно, но забавата продължаваше и гостите, изглежда, не бързаха много да си отиват. Рейвън можеше да се надява само, че музиката и високите гласове ще отвлекат вниманието на всички до такава степен, че да може да се прокрадне незабелязано по-нататък в къщата.

След като прегледа внимателно половината от библиотеката, макар и да не откри никаква следа от ценния документ, който търсеше, Рейвън можеше само да се надява, че информацията, която й беше предала Джейд, е вярна.

Документът с последната воля и завещанието на Бенджамин Тримейн относно огромния му имот трябваше да бъде скрит някъде тук, в тази къща. Очевидно той го беше мушнал на такова място, където никой, дори Касондрия или Алек, нямаше да могат да го намерят. След неговата смърт те не можаха да докажат правата си върху този имот, без да представят завещанието. Така че бяха принудени да напишат ново завещание, фалшифицирайки подписа на Бенджамин. По този начин Касондрия и Алек поделиха всичко помежду си, оставяйки Старлет практически без грош.

Ако не беше великодушието на леля й Хилда, Старлет вероятно щеше да остане напълно зависима от тези двама безмилостни врагове. Тогава само добрият Господ знаеше какво можеше да се случи с нея.

Джейд й беше дала някои указания откъде да започне. Изглежда, източната красавица бе включила в списъка си от изтъкнати клиенти Алекс Тримейн преди шест седмици, и колкото повече време прекарваше той в леглото й, толкова по-доволен оставаше от нейните услуги. „Горкият глупак“ — подсмихна се Рейвън.

Това беше смес от страст и заробване. Джейд, разбира се, умееше много добре да обработва мъже като Алек. Тя съсредоточи вниманието си върху неговите слабости и бавно, лека-полека го обгърна в копринената си паяжина, от която нямаше никакво шансове да се измъкне. Бе затънал безнадеждно по нея и нямаше никакво желание да се измъкне.

В известен смисъл Джейд беше безскрупулна, студена и безмилостна. В нейната страна семейството бе на особена почит и неговите членове оставаха лоялни един към друг до края на живота си. Тя не харесваше начина, по който Алек и неговата мащеха се отнасяха към останалите членове от семейството. По тази причина изпитваше особено задоволство, че може да помогне на Рейвън да осъществи плановете си.

Джейд беше наясно, че се нуждаеха от повече информация от Алек и че той беше личност със слаб характер. За да му развърже езика, тя използваше всички достъпни за нея средства: секс, алкохол, а накрая го запозна и с удоволствията на наркотиците. За кратко време той стана тяхна ненаситна жертва и така Джейд научи някои неща за него, които не знаеше преди това. Тази информация стигна до Рейвън от един таен коридор, откъдето понякога тя слушаше разговорите на Джейд и Алек. Алек беше мамен, макар никога да не бе имало по-лесна жертва от него.

Рейвън не можеше да каже, че одобрява методите на Джейд. Но като си спомнеше как Касондрия и Алек бяха интригантствали и мамили мнозина нищо неподозиращи хора, лишавайки ги от средства за живот, и дори бяха стигнали до там, че прибягваха до убийство, за да постигнат целта си да станат милионери, тя нито за момент не изпита чувство за вина. Бе отмъстител за такива демони. Те бяха престъпници, които се нахвърляха върху слабите и невинните, унищожавайки всеки, който им се изпречеше на пътя към постигането на това, което искаха за себе си.

Бенджамин Тримейн бе една от техните трагични жертви; след него бе имало още няколко други. Доказването на това обаче бе отделен въпрос.

Тук беше необходимо внимателно планиране на всяка стъпка, години търпеливо изчакване и предпазливост, но накрая се стигна до желания резултат. Най-после се бе появила — макар и слаба — нужната нишка.

Жаждата на Рейвън за отмъщение се бе изострила с годините, през които трябваше да стои в сянка, изчаквайки тази единствена грешка. Най-после Алек бе направил погрешната стъпка. Той се бе доверил на Джейд, а тя с удоволствие бе издала тази поверителна информация.

Нещата наближаваха своята развръзка и за Рейвън, и тя бе готова за това. Касондрия и Алек щяха да платят за всяка своя несправедливост, а Рейвън трябваше да се оттегли окончателно след това. Имаше някои неща, които прост не бяха работа за едно момиче, макар че за известно време това определено правеше живота й възбуждащо интересен.

Рейвън продължаваше да търси, като оценяваше много добре обстоятелството, че Бенджамин Тримейн, който бе твърде ексцентричен по природа, никога не би се доверил на банки или на адвокати. През всичките тези години тя нито за момент не се беше съмнявала, че оригиналният документ е скрит някъде в тази къща. Определено си струваше риска да се опита да го намери, тъй като, ако този документ наистина съществуваше и можеше да се намери, това би й доставило огромното удоволствие да разобличи Касондрия и Алек. Да види накрая как тяхната империя се сгромолясва и мечтите им се сриват с трясък! Това беше единственото нещо, което я крепеше и през най-тежките й дни, а такива през последните години имаше много.

Съсредоточавайки цялото си внимание върху задачата си, тя току-що бе приключила с изследването на ламперията от черно дърво, покриваща стената, за скрит сейф и бе започнала да търси сред томовете книги, когато дочу слаб шум. Почти неразличим в началото, но — независимо от това — сигнализиращ за приближаваща опасност.

По гърба на Рейвън пробягна предупредителна тръпка и тя едва намери време да се шмугне в съседната ниша, където бе добре прикрита в тъмнината, като същевременно имаше поглед върху цялата библиотека.

Вратата се отвори широко, без никакъв шум на добре смазаните си панти и тя видя сянката на някакъв мъж. Много едър мъж! Рейвън добре разбираше необходимостта от запазване на хладнокръвие в този момент и въпреки това цялото й същество потрепери, когато разпозна телохранителя — Сантучи, застанал на вратата с убийствено изражение на лицето. Той бе с изваден револвер; изпъкналите му очи оглеждаха напрегнато стаята.

— Знам, че тук има някой — изграка той. — И който и да си ти, започни по-добре да си казваш молитвата… защото няма да излезеш жив оттук.

Рейвън знаеше, че той въобще не се шегува, и не смееше дори да си поеме дъх или до издаде и най-малкия шум, който би могъл да го насочи към нейното скривалище. Тя и преди това се бе изправяла лице в лице с хора като Сантучи. Те не се спираха пред нищо, и единственото нещо, което умееха да правят добре, бе да убиват.

Следейки го от своя наблюдателен пункт, Рейвън неволно си помисли колко див и заплашителен изглеждаше Сантучи. След като такива брутални инстинкти ръководеха ума на дивак като Сантучи, Рейвън разбираше, че той ще се окаже несравним противник. Очакваше всеки момент той да направи крачка напред и да открие скривалището й. Ръката и се плъзна леко и целенасочено към дръжката на камшика, цялото й тяло се напрегна като навита пружина, готова да се втурне напред. Не искаше да се предава без съпротива и бе готова да се бори до последен дъх. Отчаяният блясък в очите й подсказваше, че никой не би могъл да я залови жива.

Неочаквано, някъде иззад телохранителя, се чу друг глас. Остър, нетърпящ възражение, приковаващ вниманието на Сантучи:

— Сеньората те търси. Иска да отидеш при нея в големия салон, pronto!

Ловък и подвижен, въпреки масивното си телосложение, Сантучи се извъртя и очевидно разпознавайки човека, застанал зад гърба му, изсумтя:

— Perdition, да не искаш да те застрелям, като се влачиш след мен като някоя проклета котка?!

Би трябвало високият мъж да е забелязал револвера насочен към гърдите му, но по лицето му не трепна нито един мускул.

— Аз само ти предавам съобщението, амиго — отвърна той спокойно. — Можеш да правиш каквото си искаш, по дяволите. Всъщност ще се върна обратно да кажа на господарката ти, че имаш по-важни неща за правене.

Той сви пренебрежително рамене.

— Вероятно няма да й хареса това, че я караш да чака, но тя не може и да очаква, че ти ще скачаш всеки път, когато си мръдне пръста, нали?

Сантучи изпсува тихо и добави рязко:

— Стой тука и огледай наоколо. Мисля, че имаме неканен гост. Намери го. Аз ще се погрижа за останалото веднага след като се върна.

Сантучи напусна стаята и Рейвън бе изправена пред нова, не по-малка опасност. Очите на мъжа гледаха студено, излъчвайки целенасочен блясък, който я накара да потрепери. Тя се раздвижи неспокойно, усещайки тъмната, опасна мъжественост на човека, който се държеше в сянката. Оставаше му да направи само още една крачка или само да извади револвера си, но дори и в сегашната си позиция не бе по-малко опасен.

— Можеш да облекчиш нещата и за двама ни, като се покажеш — изкомандва дълбокият му глас. — Това е единственият начин да останеш цял и невредим.

Сърцето на Рейвън биеше като парен чук. За момент тя затвори очи и пое успокоително дъх. Нишата нямаше прозорци и единственият път към свободата сега бе преграден от този човек. Тя наклони глава и го погледна, усещайки неща, които само засилиха безпокойството й.

Самият той бе ловец, добре запознат с правилата за преследване на дивеч. Тя почувства вълна от смесени чувства, но нито едно от тях не бе успокоително. Той беше прав; просто нямаше друга алтернатива. Рейвън въздъхна сдържано.

— Не стреляй. Излизам, мистър — каза тя с предпазлив и рязък тон.

Изведнъж Рейвън замръзна, фокусирайки поглед върху лицето на Деър Маккалистър. За момент загуби способност да говори. Устните му бяха изкривени по оня жесток начин, който тя познаваше много добре.

— Гледай ти, гледай ти! Не е ли това оня млад момък с воловарския камшик — каза Деър, пресичайки стаята към нея.

Той бе забелязал Рейвън да се промъква към къщата, когато се бе отправил към коня си. Понеже знаеше, че името на следотърсача не бе в списъка на гостите, Деър бе решил да разбере какво търси той тука. Присвивайки очи, погледът му се плъзна надолу към ръката с дълги пръсти, които се бяха вкопчили здраво за дръжката на камшика.

— Дори и не си го помисляй, хлапе! Този път няма да имаш този късмет.

— Мисля, че съм чувал същите думи и преди, Маккалистър — отвърна Рейвън насмешливо. — Тогава те не ме изплашиха, няма да ме изплашат и сега.

Очите му се впиха в нея.

— Последния път имаше късмет. Но това няма да се повтори.

Токовете на ботушите изтропаха по глазурата на плочките и шпорите издрънкаха леко. Той се приближи. По дяволите, твърде близо. Погледът на Рейвън преценяваше разстоянието между тях. Тя погледна жестоката полуусмивка, която играеше по устните на бандита. Никога през живота си не се беше изплашвала толкова много, както сега, но проклета да бъде, ако му го покаже. По гърба й пропълзя ледена тръпка. За какво мислеше той? Имаше ли намерение да я предаде на Сантучи? Или ще я довърши тук на място сам? Имайки предвид самоличността си, тя разбираше, че животът й е изложен на голям риск.

Той я изучаваше с твърдия преценяващ поглед на хищник, който бе хванал натясно безпомощната си плячка. Това й приличаше на предизвикателство за дуел, просто и ясно. Но тя не беше съвсем безпомощна и когато ставаше дума за нейното оцеляване, бе готова на всичко, за да остане жива. Можеше да избие револвера от ръката на наемника, или да откъсне парчета месо от него толкова бързо, че никой да не може да го познае, след като го довърши. Маккалистър може и да беше бърз, но не по-бърз от нея.

Бе такъв момент, когато всичко можеше да свърши, преди окото да е успяло да мигне.

— Не мога да се предам, Маккалистър — изрече Рейвън. — И двамата знаем, че Сантучи е хладнокръвен убиец. Аз няма да изляза жив оттук, ако ме предадеш на него.

— Може би трябваше да помислиш за това, преди да се вмъкнеш тук и да си пъхаш носа, където не ти е работа — каза той. Очите му я гледаха с леден поглед, преценявайки я внимателно. Висок, с мощна фигура, сянката му бе призрачна на лунната светлина, която се промъкваше през високите прозорци и лягаше косо на пода.

Пулсът й биеше ускорено. Тя имаше само един шанс да оцелее. Колко бързо би могла да замахне с камшика, преди той да се отдръпне от свистящата му кожа?

Сякаш четейки мислите й, той я предупреди меко:

— Аз не бих…

Но Рейвън не слушаше.

Всичко дивашко и първично в нея се надигна в миг. Времето сякаш замръзна. Светът спря да се върти на своята ос. Само един кратък миг, след това камшикът изплющя през пространството… и тя замръзна озадачена.

Ръката на Маккалистър се стрелна — бърза и сигурна, тъкмо когато камшикът се бе разгънал към него. Той сграбчи с пръсти кожената ивица и я задържа.

— Проклет да си! — плюна Рейвън, опъвайки силно дръжката на камшика, твърдо решена да не му се предаде. Намирайки опора за ботушите си, тя се дръпна рязко назад, забивайки пети в пода.

Устата му се изкриви в ъглите с насмешка и той подигравателно подръпна края на камшика.

Тя загуби още повече самообладание.

— Защо е винаги така — достатъчно е да се появиш някъде и там непременно възникват неприятности? — запита той, пронизвайки я с поглед изпод преднамерено свъсените вежди.

Скърцайки със зъби, тя въздъхна с негодувание през зъби, след като той бе преполовил дължината на камшика, навивайки го бавно около дланта си.

Рейвън разбираше, че камшикът й бе последната опора. Очите й святкаха. Още един удар на сърцето, рязко дръпване на камшика с китка от негова страна и тя падна на колене пред него, безпомощна, но бясно съпротивляваща се. Погледът й се отправи свиреп нагоре към него. Нямаше нищо мекушаво в този сребристосин яростен блясък, който го пронизваше.

— Върви по дяволите за това…

— Внимавай — прекъсна я той меко, но с несъмнен сарказъм.

Бясна, тя изсъска:

— Скапано копеле такова.

— Срещал си достатъчно от тях, но ще те запозная с още едно, ловя се на бас.

Тя не трепна, а се изправи срещу него с цялото достойнство, което можа да събере у себе си.

— Не ми пука какво ще направиш с мен. Никога няма да се дам на онази кучка.

— Мисля, че трябва добре да помислиш за това, хлапако — каза той, като придърпваше кожата на камшика към себе си, изправяйки я на крака, — защото от това зависи дали ще се смиля над тебе и ще те оставя да живееш, или не. За втори път се навираш, където не трябва и объркваш плановете ми.

Погледът й се отправи към неумолимо вдигнатата му брадичка. В главата й не се прокрадна и капка съмнение, че ако му създадеше още неприятности, той щеше да я накара да съжалява за това. Силата й не можеше да се сравнява с неговата. Засега тя нямаше никакъв друг избор, освен да се предаде. Може би ако играеше играта по неговите правила, щеше да се появи възможност да се измъкне. Това бе единствената й надежда. Всичко друго бе загубено за нея.

Очите й моментално загубиха войнствения си блясък. Сега Рейвън бе така близо до него, че миризмата на мъж, заедно с миризмата на собствения й страх се промъкнаха в ноздрите й. Той я преценяваше с онзи твърд, пронизващ поглед, който вече й бе станал толкова познат.

Тя забележимо потрепери от болка, когато неговите дълги пръсти се стегнаха около китката й. Нямаше и следа от колебание в докосването му и тя усети с уплаха как този жест накара кожата й да запламти.

Той бе толкова дяволски уверен в себе си, а за първи път от толкова години, Рейвън не беше. Стоейки така близо до него, нейната крехка фигура сякаш се бе смалила още повече. Той беше висок над шест фута и всяка фибра от него представляваше стегната мускулатура. Рейвън стоеше някак странно бездиханна: крайниците й натежаха и не можеха да се движат.

— Може би ще ми кажеш сега, какво очакваше да намериш в тази стая?

След като тя не отговори нищо, в очите му се появи някаква странна тлееща светлина.

— Окей, да бъде както ти искаш, тогава. Ние просто ще изчакаме тук, докато дойде Сантучи, и тогава той ще задава въпросите.

Рейвън замръзна. Напрежението нарасна до такава степен, че можеше да се докосне с ръка. Тя нервно облиза с върха на езика устните си, а мислите полетяха като рояк в главата й.

„Прицели се в най-уязвимата му точка. Удряй бързо и точно.“

Сякаш прочел мислите в главата й, той изрече предупреждението с копринен глас:

— Не мисля, че искаш да направиш нещо глупаво, освен ако нямаш някаква особено важна причина за самоубийство.

Тя го изгледа, без да отговори, несъзнателно хипнотизирана от решително издадената му напред, сякаш издялана, челюст. Лицето му бе каменно, очите твърди като ахат. Бавно и предизвикателно устните й се разтвориха в хладна усмивка.

— Е, какво сега, Маккалистър?

Настъпи пълна тишина, докато той я гледаше изпитателно, с поглед, изпълнен с нещо недоизказано. Той се наклони към нея и преди тя да осъзнае, ръцете й бяха завързани с кожения ремък на камшика.

— Излизаме оттук. Само да шукнеш, и си свършен.

В думите му прозвуча заплаха, а стоманените му пръсти безпощадно стискаха китките й. Рейвън много добре разбираше, че той не се шегува. Лицето му бе буквално на няколко инча от нея и тя видя, че от тези тигрови очи я гледа самата смърт. На лунната светлина, облечен в черно вечерно сако и панталони, с леко разхлабена копринена вратовръзка и коси, които падаха на челото, той изглеждаше като истинско дяволски изчадие, но беше единствения й начин да се измъкне от тази стая.

Рейвън преглътна гордостта си и разбра, че засега трябва да се съгласява с всичко, което казваше той. Нямаше представа какво възнамерява да прави с нея или колко време щеше да му е необходимо, за да разбере с кого си има работа. Дори не знаеше дали можеха да се измъкнат живи от това ранчо, но имаше нужда от всяка секунда, докато съобразеше как можеше да се измъкне от положението.

— Какво, нямаш ли възражения? — изръмжа той и зъбите му проблеснаха на лунната светлина. Вече я тикаше към стъклената градинска врата. — Да тръгваме тихо и спокойно — нареди той. — И дори не си помисляй, че няма да бъда с теб през цялото време.

Тръгнаха към вратата и ръката му се уви като змия около рамото й. Рейвън бе сигурна, че той щеше да упражни насилие, ако се опиташе да му избяга, но това, което я тревожеше много повече в момента, бе обстоятелството, че ръката му можеше да се плъзне по-надолу и случайно да се докосне до закръглените й гърди.

О, небеса, какво ли щеше да направи, ако разбереше, че пред него се намира Старлет Тримейн?